Сърцето ѝ преливаше от радост и щастие още преди да е впил взор в нея. Кой знае с какви пориви щеше да запърха, като чуеше и звънкия му като бълбукащ извор глас.

Човекът вече беше доближил още повече.

Смалил се и на ръст!

За бога!.. Стройният като топола мъж беше станал нисичък.

Не може да бъде!

„Проклятие! Това не е моят Славей! Този, който идва, не е той!“

Хатидже моментално усети, че мракът я повлича. Но къде беше той? Нали беше пристигнал? Нали следобед щеше да дойде на среща с нея? Къде беше? Кой е този, който идва?

Джевахир я видя, че както седеше, започна да се олюлява, а лицето ѝ побеля като вар, и разбра: господарката ѝ беше пред припадък. Веднага посегна към водата. Питаше се защо ли така ѝ прилоша.

Нещата взеха съвсем неочакван обрат. Преди малко беше прошепнала на Хатидже, че Фехим Челеби поръчал да ѝ предадат: „Много съм ангажиран с подготовката за пътуването, ще мога да се видя с моята султанка едва утре сутринта“. И още по-важното: докато Хатидже очакваше Фехим, бяха ѝ съобщили, че е дошъл личният секретар на господаря и е донесъл вест от него за принцесата. А тя беше извикала: „Да дойде, да дойде!“. Тогава защо сега гледаше към този човек като че ли е самият дявол? Не я ли беше чула какво ѝ каза?

„Какво толкова повехна? — питаше се Джевахир. — Като не е днес, утре ще е! Ето на, ще го видиш! Получил е, значи, някаква заповед в последния момент и не е могъл да дойде. Да не е везир, и паша не е! И да беше, какво от това? В края на краищата всички сме слуги на господаря. Тръгваме натам, накъдето ни заповяда падишахът. Да не би Фехим Челеби да прави изключение?“

Най-сетне мъжът излезе от сянката. Поклони се леко пред Хатидже и я поздрави.

Притихнала, с мрачна физиономия, Хатидже не беше за гледане. Пак пристъпваше към ръба на пропастта. Повтаряше си: „Сигурно нещо се е случило с моя Славей! Нещо се е случило с него!“

Преди да дочака дългите, почтителни приветствия на личния секретар, тя го изпревари:

— Той как е?

Довереникът на султан Селим се зарадва, че Хатидже се безпокои как е със здравето баща ѝ на бойното поле.

— Слава богу, жив и здрав е!

Хатидже се хвърли в ръцете на Джевахир, застанала нащрек до нея да не ѝ се случи нещо.

— Слава богу! Чу ли? Жив и здрав бил!

Не беше в такова състояние, че да я поправи и да разбере грешката си. Нямаше как пред очите на човека, който беше очите и ушите, шпионинът на падишаха, да ѝ каже: „Главният секретар говори за баща ви, а не за Фехим Челеби!“.

На него така и не му стана ясно защо принцесата се зарадва толкова много на вестта за здравето на падишаха.

— Вие също сте в добро здраве, слава богу!

По бузите ѝ, побелели като вар допреди малко, плъпна малко руменец.

— Сега сме по-добре — измърмори под носа си и възнагради човека с лекичка усмивка. — Защо той самият не дойде?

Главният секретар без малко да изпусне обкичената със скъпоценни камъни кутия, където беше сложено писмото на падишаха до дъщеря му.

— Попитахме защо той самият не дойде!

Престарелият главен секретар беше прекарал почти целия си живот по дворците. Видял беше Завоевателя. Тогава беше съвсем млад, но ето на, видял го беше. Сетне беше служил при бащата на господаря Баязид. През всичките тези години не беше чувал такива думи. Никой не се осмеляваше да попита за падишаха: „Защо той самият не дойде?“ „Жалко — рече си наум, — ненапразно се говори, че момичето е болно.

Преди малко, като чу новината, че баща ѝ е жив и здрав, от щастие се запрегръща с прислугата си, сега пък търси сметка защо той самият не е дошъл.“ Личният секретар не намери думи да ѝ отговори. Най-накрая целуна три пъти кутията с туграта на султан Селим, допря я до главата си и я подаде на момичето:

— Ето това ви изпрати!

Хатидже се развълнува. Какви такива странни работи правеше Славеят. Вместо да се втурне и да дойде, ѝ изпраща кутия с известие.

Като посегна да я поеме, тя видя туграта върху нея.

„Туграта на баща ми!“

Едва тогава проумя. От вълнение и копнеж беше възприела всичко погрешно. Вестта идваше не от него, а от падишаха. Жив и здрав беше не Фехим, а баща ѝ. Щом е така, къде беше нейният Славей? Дали не го беше сполетяло нещо лошо?

Пое кутията с треперещи ръце. Преди да я отвори, личният секретар отново почтително наведе глава и сухо добави:

— Господарят написа на нашата султанка каквото има да ѝ казва. Но ми заповяда устно да ви предам и още нещо. Селим хан иска да тръгнете на път утре сутрин преди зазоряване.

Да тръгне на път ли?

Сърцето ѝ се разтуптя. А в същото време се попита: „Какво става? Какво се крие зад всичко това?“ Отвори кутията. Извади пергамента. И още с първия ред запламтя:


Хатидже! Там вече не е безопасно за теб. Спечелихме в боя победата на наша страна, обаче навсякъде плъпнаха наемниците на нашия избягал брат Ахмед, които той горещо изпроси от Сафеви хан. Убийците може да са проникнали и в нашия дворец. Питах лекарите, казаха, че няма пречки. В такъв случай взех решение сутринта да си тръгнеш оттам. Трябва бързо да започнеш и привършиш приготовленията си, още веднага след като това писмо стигне до теб. Ние също, като си свършим работата, ще се върнем в столицата.


Всичко на всичко — само това!

Няколко реда — сухи, хладни, без обич!

Дори не попита как става така.

В началото на писмото липсваше поне някакво обръщение като „Дъще“. Сякаш го беше написал до някой свой служител. Просълзи се. Като вдигна глава, видя, че оня човек още си стои там. Веднага се стегна. „Не му показвай, че плачеш! — си заповяда сама. — Не му позволявай да хукне към баща ти да му докладва, че принцесата плаче.“

Намери опора в ръката на Джевахир. От яд и мъка издра с нокти ръката на наложницата си. Момичето изпита силна болка, но не се дръпна.

Ами той?

Този въпрос се заби като стрела в мозъка ѝ.

Ами той? Славеят? Нали баща ѝ беше натоварил Фехим Челеби със задачата да я придружава по пътя към столицата?

Вдигна глава, в очите ѝ сега пламтеше повече гняв, отколкото мъка.

— Добре, а кои трябва да се приготвят, предупреден ли е някой? Не трябва нищо да ни липсва на такъв дълъг път!

— Аз се заех с подготовката. Наредих да се приготвят девет коли. В едната сте вие и… — Главният секретар посочи с глава към Джевахир. — …вашата наложница. За другите момичета има още три коли. Две — за прислужниците и стражите. В още две ще се натовари багажът. Конен отряд ще съпровожда султанката…

— Станаха осем. Не споменахте нищо за деветата кола.

— Ах, да! Простете, султанке! Забравих Фехим Челеби.

„Забравил бил! — извика от негодувание наум Хатидже. — Сърцето ми, моя Славей забравил!“

— Тази кола предоставихме на лекаря. Само за билките, шишетата, инструментите.

„Ето това е! — изригна от радост цялата ѝ душа. Идваше и той! Погледна към Джевахир с блеснали очи. „Съвсем е неуравновесена! — помисли личният секретар, като видя очите на принцесата сега да искрят от радост, вместо да го стрелка, както одеве, с пламъците на гнева. — Всяка минута се променя. Ах, ах, значи господарят ненапразно иска да има лекар при нея.“

С разцъфнало в усмивка лице Хатидже се обърна към него:

— Можете да се оттеглите. Предайте на баща ми да не се тревожи. Можем вече да пътуваме не само до столицата, а и до другия край на света!


XI


НА ПЪТ КЪМ СТОЛИЦАТА

Няма го, няма го, няма го! От два дни само това си повтаряше: няма го!

Отчаянието нарастваше в Хатидже като лавина. Надяваше се да го види още сутринта, докато отиваше към докараната чак във вътрешния двор на двореца кола. Цялата нощ си го представяше, така и осъмна.

Хатидже щеше да излезе през високата порта, която се отваряше към двора, и щеше да види своя Славей, застанал да я изчака до колата. Фехим щеше пръв да се затича към нея:

— Султанке моя!

После тя щеше да направи нещо немислимо — щеше да се хвърли в обятията на мъжа, комуто подари сърцето си.

— Славей мой!

Излезе на двора с мисълта, че я чакат десетки коли, но стоеше само една. Беше оградена отвред с кавалеристи и тя едва я забеляза помежду им, заедно с впрегнатите в нея четири коня.

— Другите коли са отвън — каза ѝ Джевахир, като видя изписаното по лицето ѝ разочарование. Иначе Хатидже щеше да полудее.

Тръгнаха. Опита се да погледне навън през плътно спуснатите завеси. Отстрани до колата яздеше великан с рунтави мустаци, на гърба му висеше щит, а дори само ръкохватката на препасания през кръста му меч беше достатъчна да изплаши Хатидже.

— С тежко въоръжение ли са оборудвани вече кавалеристите?

През рамото на момиченцето, което седеше и не се отделяше от нея, наложницата се пресегна и открехна леко завесата. Видя, че и момиченцето се уплаши от вида на този мъж.

— Мисля, че това не е кавалерист. Я да видя. Има още двама като него. Единият язди най-отпред. Другият е от лявата страна на колата. Вероятно са от дворцовата охрана, изпратили са ги да ви пазят.

— Другите коли идват ли след нас?

Още първия ден, след като тръгнаха, тя зададе този въпрос поне четиридесет пъти.

Разбира се, Джевахир знаеше, че господарката ѝ всъщност питаше дали идва и той. Първия път потвърди с глава: „След нас са. Тъй като на Хатидже не ѝ омръзваше да сипе въпрос след въпрос, тя взе в дланите си нейните ръце, започна да ги гали и в това намери някакво спасение.