Хатидже се замисли: „По-рано щях да възклицавам ах-вах, щях да питам добре ли е баща ни“.

Като видя, че принцесата хвърли само един бегъл поглед към нея, Джевахир сама подхвана:

— Да благодарим на Всевишния, че нашият господар падишахът връхлетял като орел срещу бунтовниците и ги направил на пух и прах.

Принц Ахмед побягнал към скалите на Биледжик, султан Селим — по петите му.

— А Фехим Челеби?

Джевахир се взря в очите на господарката. „Леле, леле! — възкликна без глас. — Огън и пламък! Фехим, та Фехим! Дори не попита за баща си!“

— По време на боя нашите също дали много ранени. Край Йенишехир устроили лазарет за ранените, изпратили го там.

Хатидже се поуспокои, като разбра, че лекарят е жив и здрав, но от копнеж по него не виждаше нищо друго. Не бяха достатъчни да я утешат нито разходките в Градината на розите, нито съзерцанието на невероятната красота, която създаваха нагиздените от пролетта като булки разцъфнали дървета, нито заслушването в песните на славеите — те пък направо я подлудяваха, трелите на всеки един от тях ѝ напомняха за Фехим.

Джевахир вече се притесняваше господарката да не попадне отново в лапите на болестта. Хатидже отново се беше затворила в себе си, никого не чуваше, нищо не виждаше.

— Скоро ще го освободят — успокояваше я тя. — До ден-два Фехим Челеби ще се върне, така ми казаха!

Отчаяният поглед на Хатидже я жегна. „Божичко, не знаеш ли, че тази любов е безнадеждна, а, моя красавице? Нима е възможно Фехим да бъде твоят любим, а ти — негова любима? Знае ли се кой паша, кой ага се върти в главата на баща ти?“

Вечерта Джевахир устрои Театър на сенките, но и това не помогна на принцесата да се развесели. Карагьоз и Хадживат[11] разсмяха всички момичета, но Хатидже само ги погледна и толкоз. Нейните мисли бяха отправени много по-надалеч от Театъра на сенките.

Вечерта, когато всички се разотидоха и останаха сами, а Джевахир започна да си разресва косата, Хатидже най-неочаквано рече:

— Нещо лошо ще се случи!

Ръката на Джевахир застина върху косата ѝ.

— Опазил ни бог, султанке!

— Предчувствам го, Джевахир. Нещо лошо ще се случи!

— Хайде, хайде! — успокои я тя с игрив тон и направи закачлива физиономия. — Току-виж се появил или утре заран, или вдругиден сутринта!

— Да не си чула нещо? — рязко се обърна Хатидже към нея. — Недей да криеш от мен!

Нищо не беше чула. Притесни се какво да направи.

— Казвай, Джевахир! Казаха ли ти нещо?

— Неее! — промълви тихичко. — Нищо не са ми казали, само че снощи го сънувах.

— Сънувала си го?

Тонът в гласа на султанката накара Джевахир да се замисли: „Все едно иска да ми каже какво търси Фехим в твоите сънища?“

— Снощи сънувах вас — поправи се тя. — Седяхте до басейна в Градината на розите. Замислена, как да кажа, изглеждахте тъжна. Не щеш ли…

— Еее, какво не щеш ли?… — припряно я подкани Хатидже.

— Вдигнахте глава, сякаш чухте някакъв глас. Изведнъж скочихте, хвърлихте гергефа с бродерията и се затичахте, изпълнена с радост и с разперени ръце.

Не можа да ѝ дойде наум по-добра от тази сцена за среща с любим.

— Добре, а видя ли към кого и накъде тичах?

Ако кажеше „видях“, ако кажеше „към него“, по лицето на Хатидже пак щеше да се появи оня израз. Достраша я.

— Точно в този момент се събудих. Но бяхте толкова щастлива, че за момент моята господарка ми заприлича на пеперуда.

— Как трябва да се изтълкува, а, Джевахир? Сън е това, и така може да се тълкува, и иначе.

— Защо да се тълкува, султанке? То е от ясно по-ясно! Ще видите, ще се случи нещо, което ще накара моята султанка да литне от щастие като пеперуда. Сънищата ми винаги се сбъдват.

Хатидже замислено кимна с глава.

— Дано! — промълви.

А наум допълни: „И моите… и моите предчувствия винаги се оправдават. Щом казвам, че нещо лошо ще се случи, то ще се случи!“


* * *

Хатидже вече не се отделяше от басейна. Нали трябваше да се сбъдне сънят на Джевахир. Седеше си с ръкоделието в ръце, без дори да забелязва дали забожда и изважда иглата през плата. Внезапно тя щеше да чуе някакъв глас, щеше да скочи, да захвърли бродерията и с разперени от щастие ръце да се втурне натам, откъдето щеше да дойде този глас. Като пеперуда.

Мълвеше молитви от дън душа: „Всевишни, нека да се превърне в истина не моето лошо предчувствие, а онова, което Джевахир е видяла насън!“

Така и не видя кога един от стражата мина зад туите и се насочи право към Джевахир и другите наложници.

Забеляза обаче как стражът се наведе и прошепна нещо само на Джевахир. А тя притисна ръце до гърди и начаса се обърна да я погледне. Веднага си помисли: „Какво друго биха означавали светналите очи на това момиче, ако не добрата вест?“ Радостта я окрили. Скочи. „Ти чу молитвата ми, Аллах! Изпълни не моето лошо предчувствие, а съня на Джевахир! Благодаря ти от все душа и сърце!“

Захвърли във въздуха ръкоделието си, точно като в съня на Джевахир, разпери ръце на две страни и литна към входа на градината.

На пеперуда я беше оприличила Джевахир в съня си. И ето че Хатидже летеше като пеперуда. Душата ѝ ликуваше: „Върна се, върна се! При мен се върна! Славеят се върна!“.

И докато тичаше, тя усети, че отново започва да различава багрите на розите и песента на птиците. От колко седмици вече нито ги виждаше, нито ги чуваше. Идеше ѝ да викне с цял глас: „Ето, това е животът. Не се сгромолясах пак в мрака. Ето, аз живея! Живея!“.

Внезапно вътрешен глас я укори: „Не е позволено!“

Гласът на разума!

„В никакъв случай не е позволено дъщерята на падишаха да се хвърля презглава в ръцете някакъв си лекар!“

По дяволите!

Вярно!

Пречупиха се и ръцете, и крилата.

Не можеше да се хвърли в ръцете на човека, който ѝ вдъхна живот. Тя е пленница. Пленница на позволените и непозволените неща!

Не можеше да тича към Славея. Не можеше да тича към своя любим Фехим, за когото така копнееше!

„Любим ли? — попита я разумът. Въпросът я преряза като с нож. — Точно така, ти се влюби в него. Я да видим обаче той дали те обича?“

Така де!

Я да видим Славеят дали ме обича? По какво се познава? Има ли факти, доказателства?

Пеперудата мигом застина. В същия миг до нея изникна Джевахир.

— Красива моя господарке! — накара я да седне в сянката на градината.

От вълнение успя да схване единствено последните думи на момичето:

— …иска да го приемете, ако е позволено.

Хатидже погледна наложницата си по скоро умолително, отколкото с благодарност. Идеше ѝ да отговори: „Позволено е. Веднага да дойде!“ Но така ли трябваше да постъпи? В погледа ѝ към Джевахир се четеше: „Дай ми съвет, какво да направя?“

— Да му кажа, че най-удобно за вас ще е да дойде следобед, тъкмо да си починете, да се приготвите.

Да, така щеше да е най-добре.

— Така да бъде! — промълви. Шепотът ѝ преливаше от благодарност. — Следобед ще очакваме Фехим Челеби в павилиона под купола.

Докато Джевахир отиваше натам, където чакаше лекарят, Хатидже, загледана след нея, се питаше: „Добре де, ами как ще дочакаме следобеда?“.


* * *

Трудно! Времето сякаш беше спряло. С нищо, абсолютно с нищо не можеше да се угоди на Хатидже — нито с шегите на Джевахир, която не се отделяше от нея, нито с борбените усилия на момичето да я приготви, нито с това, че все не си харесваше тоалета и я караше да го съблече… Казваше ѝ: „Я да опитаме с онова кадифе“, после не харесваше и него, искаше друг тоалет… Времето беше спряло.

Нямаше намерение и да потече.

Не се помръдна дори и когато двете с Джевахир отиваха към павилиона под кубето.

Седна, настани се хубаво. Сърцето ѝ думкаше в ушите. Ядоса се на Джевахир, че непрекъснато тупкаше и оправяше възглавницата зад гърба ѝ.

— Стига вече! Още малко и ще наредиш на дивана само възглавници, ние прави ли ще стоим!

Видя как лицето на момичето помрачня.

— Не се сърди! — погали я по ръката. — Направо умирам от напрежение.

Дори не ѝ идваше наум, че не беше позволено една принцеса да споделя така искрено с наложницата си своята любов. Ето на, това момиче вече знаеше. Не ѝ го беше казала, но го знаеше. Сигурно го знаеха и всички останали. Сигурно и Фехим беше разбрал чувствата ѝ към него. Но той… неговите чувства какви бяха? Дали и Фехим я обичаше?

Джевахир отговори по същия начин, както я погали господарката:

— Ей сега ще съобщят, господарке. Още малко търпение.

Още щом се появи стражът, тя не се сдържа и извика от беседката:

— Да дойде! Очакваме го, да дойде!

И прикова очи в дърветата там, в другия край на чакълестата алея между туите.

Славеят щеше да дойде оттам.

Притисна длани до гърдите си.

Ето го, изскочи от сянката на дърветата.

От мястото си най-напред различи саръка върху главата на човека, който крачеше по пътеката. Защо ли го беше сложил?

Може би пристигаше направо от Негово Величество падишаха?

Леко понапълнял.

Това още повече я учуди. Можеше ли да надебелее толкова човек за седемнадесет дни? И то на бойното поле. При това, ангажиран с цял куп ранени!

Нека! — възкликна сърцето ѝ. Какво като е със сарък и понапълнял? Той пристига! Животът!

Макар че вървеше бързо, лекарят все още не можеше да се измъкне от гъстата сянка на дърветата, които покриваха чакълестата алея със свод като истински тунел. Ако останеше на Хатидже, тя като нищо щеше да изтича и да се хвърли на врата му, но разумът непрестанно ѝ повтаряше: „Не може! Стой си на мястото. Категорично не е позволено!“.