Тя винаги беше отговаряла: „Ако вие прецените, че е позволено“, „Ако вие, валиде, смятате, че е позволено“, „Ако вие, гърбав великан, решите, че е позволено!“, а най-вече: „Щом вие, татко падишах, повелявате, че е позволено“.

А в устата на Фехим Челеби тази дума нямаше ни най-малък намек за налагане. Беше само молба. Не съдържаше някакво категорично мнение, нямаше заповед.

— Не! — отвърна му тя с игрив тон. — Не е позволена само дотук. Искам да чуя продължението ѝ!

За пръв път в живота си Хатидже изразяваше противно мнение. Изпита гордост от себе си.

— Не е позволена само дотук! Разказвайте.

— Боя се да не натъжа моята принцеса.

„Боял се да не те натъжи!“

Сама се разсмя на присмехулния си разум.

„Боял се да не ме натъжи! Боже мой, що за човек е този мъж?“

— Нека! Продължете. Как вашият малък Славей доказал на Бялата роза своята любов?

Фехим Челеби се загледа настойчиво в нея. После погледът му омекна, омекна. Зеленото в очите му грейна.

Взряна в тях, Хатидже се почувства като волна пеперуда, литнала над безбрежните поляни.

— Хайде, слушам ви!

— Малкият Славей запърхал с крила и по клончето, на което кацнал, пристъпил още по-близо до Бялата роза. Още малко. И изведнъж кацнал пред един много остър бодил в самата основа на зелените венчелистчета, които носели розата. „Хей! — викнала му Бялата роза. — Внимавай! Моят бодил ще те прониже!“ „Нека! — прошепнал Славеят. — Който се влюбва в роза, трябва да приеме и бодлите ѝ.“ И започнал да извисява най-затрогващите си трели с най-обаятелния си, най-пламенния си глас. Така запял, принцесо, че всички други звуци замрели. По целия свят зазвънтели само трелите на нашия певец. Всички други рози обърнали глави и отправили погледи към Славея, кацнал върху вейката на Бялата роза. И всички ѝ завидели. Нейното сърце се изпълнило с гордост, че останалите рози ѝ завиждат. Решила да не се издава, та ако ще тази птица с грозната перушина дори да припадне от пеене. При всеки един от трелите Славеят притискал все по-силно малките си гърди в бодила на Бялата роза. При всеки дъх — още повече. При всеки звук бодилът се забивал все по-надълбоко в сърчицето му. Славеят обаче не се отдръпвал, продължавал да пее своята песен. И изведнъж се случило нещо невероятно. Той пеел, а най-външните бели листенца на розата започнали да порозовяват. Ставали все по-розови и розови, докато най-накрая приели кървавочервен цвят. Песента на Славея секнала в един предсмъртен стон, а след него не останал и спомен от белотата на розата. Влюбеният Славей прелял кръвта си в Бялата роза и тя станала червена. Затова оттогава до ден-днешен всеки, който погледне червена роза, веднага си спомня за славеите. Знае ли някой сърцето на кой славей е скрито в листата на тази роза?

Хатидже извърна глава да прикрие сълзите и хлипанията си. Какъв бе този човек? Не само одухотвори пред очите ѝ Розата и Славея като живи същества, ами им даде и дар-слово. Когато пресъздаваше думите на Розата, той изправяше горделиво рамене. Високомерието изместваше негата в погледа. А когато беше Славеят, пленителните му очи обгръщаха Хатидже с призрачната пелена на тъгата.

Щом той застанеше в този печален вид, в нея избликваше поривът да му се хвърли на врата. Да притиска главата му до гърдите си, да чува ударите на сърцето му, да гали черните му коси, да го утешава: „Не тъгувай, Славей мой! Аз не съм самовлюбената Роза. И знаеш ли… май се влюбих в пойния си славей!“.

„По дяволите! — измърмори си наум. — Не е позволено! Въобще не е позволено!“


IX


САРУХАН, ЧИФЛИКЪТ НА КАСЪМ АГА

Ибрахим се качи в стаята си над хамбара напълно зашеметен. Усещаше, че пожарът в него се разгаря още повече. Освен това чувствата му вече не бяха еднопосочни, разбра го. Госпожата също беше влюбена в него.

И все пак си мислеше: „Това е невъзможно. Та тя е важната госпожа! Откъде накъде вдовицата на Касъм ага ще си дарява сърцето на един млад роб!“

Но ето че го беше дарила. Премрежените погледи, въздишките, волните и неволни докосвания до ръката му — всичко това не можеше да се изтълкува по какъвто и да е друг начин.

„Дали не си въобразявам?“ — подхвърли той към онази част от разума си, която не вярваше в споделената любов. „Ами какво ще кажеш за песента, която Ферахшад изпя тази вечер?“

Ибрахим бързаше час по-скоро да се върне в стаята, за да се отдаде на мечтите си, и стисна под мишница цигулката и лъка. Но Ферахшад попита:

— Какво? Тръгваш ли си? Вече?

— Късно стана, утре трябва да ставам рано. Халил ага ме натовари с доста работа.

— Сядай!

Тя усети, че прозвуча заповеднически, и затова гальовно добави:

— Моля те… И аз искам да изпея една песен. Не знам какво ще излезе с този мой грачещ глас, но давай.

Грачещ глас ли?

— Не бъдете несправедлива към себе си. Убеден съм, че и славеите, и канарчетата, и орехчетата, и чучулигите и… знам ли, още цял куп пойни птици, завиждат на госпожата заради гласа ѝ.

— Ах, ти, лъжец! — разсмя се Ферахшад. — Къде си се научил на това — така да грабваш сърцата на старите жени?

Ха, стара жена ли? За Ибрахим тя беше статуята, на която преди години се възхити в някакви римски руини. Но онази беше мъртва и студена. А Ферахшад — жива и гореща. Сети се какво прочете в израза на очите ѝ: „Ама че е сладка! Знае, че още е свежа и млада, но очаква да ѝ поднеса комплимент!“

Вече нямаше връщане назад. И той направи точно това:

— Дори дворцовите красавици не могат да стъпят на пръста на моята господарка!

По усмивката ѝ разбра, че думите му са ѝ харесали много. И все пак, както си седеше, тя подхвърли:

— Я виж какъв голям лъжец! Кога си виждал дворец, та да ми говориш, че съм по-хубава и от жените по дворците?

Разбира се, че не беше виждал дворец! Къде да го види? Най-голямата сграда, която бяха виждали очите му, беше конакът на оня проклетник, на когото го продадоха с думите: „Вземай го тоя, човек да го направиш!“ Като си спомни за него, косите му настръхнаха. Пред очите му се появи омразната физиономия. „По дяволите! — закани му се мислено Ибрахим. — Само не си въобразявай, че съм забравил каква клетва дадох. Ибрахим не забравя! Няма да пропусне отмъщението си!“

Тя сигурно беше доловила, че за миг лицето му потъмня, и веднага се намеси:

— Нищо! Да видим дали ще ти хареса. Може би ще я засвириш и ти с цигулката? Става ли?

— Да опитаме.

Както седеше, Ферахшад се поизправи, а после един вълнуващ, пламенен глас приласка мрака на нощта:


Лудея от любов, пламти, гори тя в мен.

Без дадено от либе питие какво съм аз?

Дори и като се прибра, гласът на госпожата още звучеше в ушите му. Запали свещта. В малката тъмна и бедна стая затрептя жълтеникава светлина. От прозореца повя ветрец и обиколи всички ъгли. Погали и пламъка на свещта. Ибрахим се загледа в танца на светлината от залюления върху стената пламък. Пред очите му изплува рязкото движение, с което Ферахшад отметна белия тюл от главата си и косата ѝ се разпиля по раменете. „Ех!“ — изпъшка той.

Слухът му веднага долови мелодията на песента. Взе цигулката и изтегли плахо един-два пъти лъка в същите тонове. След секунди от колебанието му не остана и следа. Започна да акомпанира на Ферахшад ханъм и към нейния звучен глас се насложиха плачът и стоновете на цигулката.


Лудея от любов, пламти, гори тя в мен.

Без дадено от либе питие какво съм аз?

До мен да я притисна, щом не съм орисан,

ела, о, смърт, без либето какво съм аз?

Ибрахим отпусна на леглото умореното си тяло. Извърна глава настрани и се загледа в трептящия пламък на свещта. Питаше се: „Какво става? Какво друго беше нейната песен, ако не любовно признание?“

„Ох! — изпъшка дълбоко той. — Ох! Ох! Ох!“

Беше решил никога да не се влюбва. Казваше си: „Каква ти любов за един роб!?“. Всъщност той беше стока, която се купуваше и продаваше. „Най-накрая — изсъска в себе си — и оня сатана! Най-накрая и оня сатана ме продаде. Току-виж утре и господарката ме продаде. Сетне някой друг…“ Съдбата така го е орисала. Имаше минало и настояще, но дали щеше да има бъдеще — съвсем не му беше ясно. Каквото щеше да става, един господ, а и ония, които го купуваха и продаваха, знаеха кога, как и къде щеше да се случва.

Много отдавна се беше отказал да проклина мъжете, които го отвлякоха. Дори не си спомняше физиономията на оня човек. Не знаеше дали запазеното в съзнанието му лице беше негово. Можеше да е и някое въображаемо лице. Избледнели бяха спомените и за родното му място. Защото още през нощта, когато го хвърлиха в трюма на черния кораб, той разбра, че зейналата в душата му от копнеж по дома рана ще го боли още дълго време. Оттогава си беше забранил дори и насън да вижда страната си, забранил си беше да мисли за нея. Но тази нощ… тази нощ беше толкова различна.

В спомените му изплуваха първо вълните, които се разбиваха в скалите по брега. Много стръмни, страховити зъбери. Морето громолеше по тях. Пак си ги представи. Сетне от потайно кътче в съзнанието му изскочи малката им родна къща. Разположи я в оживялата картина на своите представи. Жените я боядисваха с ухаеща вар. Измазването на вратата и прозорците със син камък беше мъжка работа. В единия край на картината положи черквата с покритата кула на камбанарията. Ами на отсамните стръмнини?… Там непременно трябваше да са застланите с гергини хълмисти била, сред които някога тичаше и играеше. Гергините започваха да цъфтят през този сезон. Покриваха брулените хълмове с пъстрите си килими от бели, жълти, розови, червени, лилави цветя върху зеления фон от листа. Отново дочу гласовете на децата, които тичаха сред цветята: