Младият лекар беше безкрайно доволен от бързото оздравяване на своята пациентка. В сутрешната прохлада двамата заедно се заслушваха в чуруликането на птичките и в звънтенето на капчиците роса по листата, когато ги отпиваха с малките си човчици.

Първия ден, когато излязоха в градината, с някакъв неподвластен вътрешен подтик тя наостри в един момент слуха си. Що за божествен звук бе това?

Фехим Челеби забеляза възхищението ѝ пред омайния звук и тихо ѝ подсказа:

— Славей!

— Славей ли, Челеби? Аз винаги съм си представяла славеите, накацали по вейките на розите.

— Славеите са много особени. Влюбени са в розите, но се страхуват да кацнат на техните вейки и да си откраднат една целувка. Те се приютяват в храстите и оттам възпяват своята любов.

— Добре, а розите какво правят? Не ги ли зоват?

— Те са жестоки.

Хатидже се възпротиви:

— Не ми се вярва! Как е възможно нежната роза, която излъчва толкова красиво ухание, да бъде жестока?

— С други думи казано, розата осъзнава своята красота. Тя се опиянява от аромата си. Иска всеки да е влюбен в нея, да я харесва, да омайва с уханието си… Как да го кажа…

— Значи розите са влюбени в себе си… Това ли се опитвате да ми кажете?

Фехим Челеби се удиви от умението, с което принцесата подбра думите и ги употреби така на място.

— Вие изразихте много сполучливо това, което исках да кажа. Да, розата е влюбена в себе си!

Хатидже едва доловимо се подсмихна.

— Тоест харесва се, така ли?

Красивият лекар кимна със свенлива усмивка.

Боже господи! Очите ѝ се заслепиха. Ако ѝ бяха казали, че някой мъж може да се усмихва така пленително, никога нямаше да повярва. Мъжът трябваше да бъде строг, с намръщено лице, брутален, егоист. Това беше научила до ден-днешен, това беше и видяла. Положи старание да не издаде възхищението си.

— Добре, а после какво се случва между розата и славея?

— Казват, че всяка роза познавала песента на своя славей. Превъзнасяла се от неговите любовни трели, но не се издавала. Затова казвам, че е жестока. Страхувала се да не би като издаде възхищението си от зова, изтръгнат от мъничкото му сърчице, той да не се отвърне от нея и да замлъкне. Искала нейният славей да обича единствено нея. Непрестанно да възпява само нейната красота, да пее само на нея най-прекрасните песни за любовта.

— Винаги ли ще бъде все така?

Красивото лице на Фехим Челеби се помрачи.

— Не, разбира се! И планините, и скалите не могат да издържат на несподелената любов, та сърчицето на славея ли да оцелее?

Лицето на Хатидже побледня.

— Недейте! — промълви. — Не ми разказвайте какво става нататък.

Но очите ѝ го молеха: „Разказвай!“. Ничий мъжки глас в живота ѝ не я беше обайвал така, не я беше разтърсвал до дън душа. Боже мой, колко хубаво говори, колко пленително разказва! Внезапно се улови, че сравнява себе си с гордата роза, а Фехим Челеби — с пеещия в гъстия храсталак славей. Погледна лекаря и му се усмихна.

— Не ме залъгвайте! — промълви тихо. — Колкото и тъжен да е краят на тази легенда, аз искам да го чуя.

— Но…

Вдигна ръка да прекъсне възражението му.

— Не се бойте! Аз съм свикнала с тъгата!

За миг погали с поглед красивите му очи. Дъхът ѝ секна. За да се отскубне от магията им, тя си заговори наум: „Аз съм принцесата на тъгата. Аз съм Хатидже и чух писъците и виковете, чух молбите към палачите пред прага на смъртта на мъничкия Емирхан и на Осман, който всеки ден заставаше пред сребърното огледало да провери дали му пониква брада по лицето. Аз съм същата Хатидже, свидетелката на всичко това — как бих могла да се трогна от риданието на един славей?“

— Хайде, слушам ви! — ласкаво му подхвърли тя.

— Това е древна, много древна легенда — започна Фехим Челеби.

За пръв път гласът му прозвуча леко дрезгаво. Зеленият цвят в очите му сякаш потъмня, забулен от незнайна скръб.

— Преди много, много години в една далечна страна имало един пеещ Славей. Сърцето му пламтяло от любов към една Бяла роза. Тя била толкова бяла, толкова нежна и красива, че малкият Славей се изплашил да не би да не го хареса. Какво да направи, скрил се там, където не можела да го види, сред гъстите храсталаци, и започнал да възпява любовта си към нея. Извисявал най-пленителните си трели, въздишал, редял любовни напеви, зовял…

На Хатидже ѝ се струваше, че чува зова на влюбения в Бялата роза Славей.

— …Но напразно. Макар че по цели дни той възпявал своята любов, Бялата роза дори не се обърнала да види откъде идва тази хубава песен, кой е този сладкогласен певец. Славеят изпаднал в отчаяние. Натъжил се: „Най-красивите си песни ѝ изпях и пак не успях да ѝ покажа колко много я обичам!“…

Хатидже видя как някаква птица изпърха с криле и отлетя. Измисли ѝ роля: „Това е влюбеният Славей!“. Лекарят я беше отвел в страната на приказките. Накара я да погледне с други очи розите, дървесата, пъстрите цветя. Влагаше смисъл във всяко едно чуруликане, стигнало до слуха ѝ.

Лекарят продължи да разказва, без да отделя очи от Хатидже:

— …Нашият влюбен Славей си казвал: „Аз я обикнах, а тя мен — може би не! Може би не успях да я убедя в своята любов! Тогава не ми остава нищо друго, освен да докажа любовта на Славея към Розата!“

— Да докаже ли? Нима любовта изисква факти и доказателства?

— Не знам.

Неговият развълнуван странен шепот бе изпълнен със загадъчност.

— Простете на вашия роб! Никога досега не ме е осенявала любовта…

Замълча. Колебаеше се. Наведе глава, поигра си с пръстите. Устните му леко трепнаха.

— Всъщност… до днес…

Хатидже забеляза в очите му смут, но умът ѝ беше в Славея и затова не схвана смисъла на израза му „до днес“.

— Еее? — попита с трепет.

Искаше час по-скоро да се върне в приказния свят.

В очите на Фехим Челеби отново премина сянка. Хатидже си го изтълкува с вероятно по-тъжния развой на легендата.

— До онзи момент — продължи лекарят.

Гласът му притихна, пречупи се, разнесе се като шепот.

— Срамежливият Славей, който се криел сред храстите от страх да не би да не го хареса, литнал и кацнал на една от вейките на Розата. „Ти пък кой си? — попитала тя. — Не виждаш ли, слушам любовната песен, посветена на мен. Махай се от клончето ми!“… „Аз… аз съм този, който пее любовната песен!“ — продумал влюбеният Славей. Изстенал и главичката му клюмнала. Изглеждал така, сякаш очаквал смъртната си присъда.

Настъпи мълчание. Хатидже изведнъж се изуми. Усети, че се взира в розите от градината с неприязън. „Колко ме трогна тази негова легенда! Станах враг на розите! Я виж в каква горделива поза е застанала Бялата роза отпред. И само тя ли? Ами какво да кажем за онази там, Жълтата? Розовите май са още по-наперени.“

Той пръв наруши мълчанието:

— Като чула обяснението на Славея, Бялата роза казала: „Я се разкарай! Ти, значи, си влюбеният в мен? Не се ли виждаш на какво приличаш? Отвори си очите за моята красота, за свежестта на листенцата ми, за багрите ми, за уханието ми. А виж се ти! Огледай се в кристалната вода на оня басейн. Дори не си личи какъв цвят е перушината ти. Малки, мръснокафяви, землисти, бозави грозни пера! Какво да прави с теб една толкова красива роза, каквато съм аз? Хайде, хващай си пътя, птицо! А и откъде да разбера, че наистина си влюбен в мен? Или ме залъгваш? Имаш ли доказателство за твоята любов?“. Славеят казал: „Да, имам! Ето ти доказателството за моята любов!“…

Фехим Челеби отново млъкна. Хатидже откъсна поглед от Бялата роза, взря се в него, видя просълзените му очи. В сърцето ѝ трепна непонятно усещане. Спомни си грозното недодялано лице на мъжа, когото тя прие за свой съпруг. Животинските му жадни погледи. Сърцето ѝ възприемаше всеки мъж в този образ. Въобще не предполагаше, че в очите на някой мъж може да се появят сълзи. Но ето че тези бяха влажни. Ако този мъж, който имаше толкова трепетен глас, който я омагьосваше само с погледите си, а ръцете му не приличаха на паяци, я докоснеше, тя щеше да се разплаче. Изпъкналата кост на шията му ту се качваше нагоре, ту слизаше надолу и по това разбра, че той просто преглъща риданията си. Не посмя да го попита как Славеят е доказал любовта си. Може би не трябваше да го поглежда, не трябваше да се издава, че вижда неговия плач, да не го засрамва. Бавно обърна глава на другата страна. Трепетът в сърцето ѝ обаче започна да нараства. Вече не беше и трепет! Пулсът ѝ направо беше неудържим. Туптеше като лудо това сърце за пръв път след толкова години страх, и то от съвсем различно чувство. Усети как обгърналият съществото ѝ черен воал се вдигна и в душата ѝ нахлу някакво сияние. Сякаш поглъщаше светлина. Не изпита срам, че докато слушаше тъжната легенда за Розата и Славея, тя сякаш се възроди от изпитаното щастие. Това също се случваше в живота ѝ за пръв път — тъгата ѝ да се прероди в щастие.

Той не закъсня да забележи озареното лице на принцесата. Навъсените вежди, които сбръчкваха челото ѝ, се отпуснаха. Мина му мисълта: „По-преди не бях забелязал колко красиви очи има!“ Бледият руменец по бузите ѝ стана по-ярък. Сега те бяха направо червени.

— Мисля, че легендата е позволена дотук.

„Позволена! Хатидже потисна вътрешния си бурен порив и заповтаря: „Позволена, позволена, позволена!“ С изненада установи какво удоволствие ѝ доставяше повтарянето на тази отвратителна дума. Никой не я беше произнасял така красиво, така чистосърдечно. Беше свикнала, щом я чуеше нощем, да ѝ се изправят косите. Защото тази дума пораждаше в нея спомена за ограниченията, за забраната, за затворничеството. И за покорството. Щом този, който застанеше пред нея, речеше „позволено е“ или „не е позволено“, всичко приключваше дотам. Нямаше дори правото да му възразява.