Наложницата се тупна по главата:

— Ах, тази моя глупава глава! Излъгах. Четиринадесет часа спахте.

— Кажи ми истината, Джевахир!

— Пренесохме ви в стаята. След няколко минути спряхте да треперите. Де къде лекари има, господарят ги вдигна всичките на крак. Дойдохте на себе си. Лекарите казаха, че ще ви подейства много добре, ако поспите малко. Накараха ви да изпиете някаква лечебна отвара. И моята красива господарка заспа като бебе. Толкова сте страдали от безсъние, че си почивахте цели четиринадесет часа.

Въздъхна с облекчение. Такъв продължителен припадък би означавало смърт. Добре, ако припадне дори за минутка-две, все едно се е обърнала на другата страна и пак се е върнала. Но четиринадесет часа!

Отпи няколко глътки от сиропа, който ѝ подаде Джевахир.

— А сега — и това!

Момичето до Джевахир ѝ подаваше чаша.

— Тази пък коя е? — учуди се Хатидже.

— Повериха я на мен. Днес пристигна — отвърна Джевахир. — Сираче, и без баща, и без майка. Небиле.

Чу ли я Хатидже, не я ли чу, така и не се разбра. Очите ѝ бяха приковани в ръцете на момичето с чашата.

— Какво е това?

— Скъпа принцесо! — изчурулика то. — Даде го главният лекар. Друга лечебна отвара.

— Не я искам! Пак ли ще ме приспиват за четиринадесет часа?

Джевахир взе чашата от ръцете на момичето. С вежди, с очи ѝ направи знак да се отдръпне.

— Не, не. Това е друго. За подсилване. Хайде, да видим. Сладко-сладко да го изпиееем…

Мушна длан под главата на Хатидже и нежно я повдигна. Даде ѝ го, после избърса с мокра салфетка устните на намръщената си господарка.

— Наздраве!

Положи главата ѝ на възглавницата и се обърна към едно от момичетата:

— Съобщете на Фехим Челеби! Султанката се събуди!

— Фехим Челеби? Този пък кой е?

Джевахир нищо не каза, докато не нагласи зад гърба на господарката си кръглата възглавница, за да се облегне по-удобно.

— Добре ли е? Още една възглавница?

— Джевахир!

Момичето усети заканата в тона на господарката и се засмя.

— Един лекар!

— Е, добре. И какво му е смешното?

Наложницата зачерви бузите.

— Засмях ли се? Ама не за това. За друго нещо.

— За какво?

— Че се преструвате на ядосана.

Погледна другите момичета, застинали в очакване Хатидже да се развика, и пак се засмя.

— Моята господарка е толкова добра, че дори и наужким не може да се ядоса.

Поигра си още малко да оправя възглавниците. Най-накрая се убеди, че удобствата на Хатидже султан са осигурени.

— Хайде, хайде! — махна с ръка към другите момичета. — Захващайте се за работа! Няма защо да ни подслушвате!

Наложниците се разпръснаха като ято чуруликащи птички, а Джевахир се приближи още повече до господарката си и зашепна тихо:

— Фехим Челеби е един от лекарите, които повика нашият падишах. Докато вие спяхте, той стоя неотлъчно пред вратата. Не мигна и за миг. Ако кажа, че нито яде, нито пи, няма да сбъркам.

— Защо? Какъв е бил проблемът му? В толкова критично състояние ли съм била?

— Неее! — разтревожи се Джевахир. — Бдеше известно време над главата ви. Като видя как спокойно спите, въздъхна и каза: „Не е позволено да стоя тук, при султанката. По-добре да изчакам пред вратата“. И излезе. Настоя, ако има нужда от нещо или ако се събудите, веднага да му съобщим.

Хатидже и бездруго не чу половината от нейните думи. В ума ѝ отново се наби онази дума: „Не е позволено!“. По дяволите това „позволено“! Преследва ме дори и когато губя съзнание и припадам“.

Вратата се отвори и влезе една от наложниците. Бързо се отправи към Хатидже.

— Фехим Челеби… — За миг Хатидже се загледа в руменината по бузите на момичето, но не си задържа погледа. — …пита, принцесо, може ли да дойде, дали е позволено?

Не успя да се овладее и изкрещя:

— Позволено е! — Цялата ѝ кръв се качи в главата. — Позволено! Да влиза!

Наложницата погледна към вратата пак така напрегнато, както когато дойде. Очите на всички момичета, начело с Джевахир, се впериха натам. Хатидже се учуди какво ли става. Защо ли, като се спомена името на лекаря, те до една се изчервиха и разхихикаха.

Вратата се отвори и лекарят влезе в стаята с лек поклон. Най-сетне се разбра защо момичетата го споменаваха с изчервени лица, защо новичката до Джевахир се засмя.

На прага стоеше най-прекрасният, най-красивият, най-финият мъж, какъвто не беше виждала никога през живота си. За миг Хатидже застина като омагьосана. Какво е това чудо? Дали е човешко същество? Можеше да се закълне, че не беше виждала толкова красив мъж нито в Трабзон, нито в столицата, нито в Одрин, нито в Бурса.

Първо, не носеше някакъв грозен сарък.

Нямаше нищо на главата. Беше с права черна коса.

Без брада, без мустаци.

Единствените косми по лицето му бяха извитите като лък черни вежди и гъстите дълги ресници.

Отначало реши, че е пъстроок.

— Приближете се!

Целта ѝ всъщност беше да го разгледа по-добре. Не, очите му въобще не бяха пъстри, а яркозелени. Мъж с черна коса, черни вежди и зелени очи.

Със стройно тяло. Тесни рамене. Върху тях — стелещ се дълъг бял кафтан. Под него — закопчана от край до край червена риза без яка. Под пешовете се виждаха черните му шалвари. А на краката — извити йемении в цвета на ризата.

Дали беше висок?

„Да!“ — отговори си сама.

Фигурата му приличаше на стройна топола. Вероятно и ръцете му бяха дълги. Не успя да ги прецени, може би ѝ се струваше така заради тесните ръкави на кафтана?

Внезапно Хатидже изпадна в ужас. Бузите ѝ пламтяха. Явно и тя се беше изчервила, също като наложниците си.

За да се отърси от магията на този мъж, тя си рече наум: „Ако и ти, Челеби, изречеш „Позволено ли е?“, ще си изпатиш. Веднага ще те изгоня!“

Разтуптяното сърце обаче ѝ подсказваше, че никога нямаше да го направи.

— Простете ми, ако съм ви обезпокоил!

Хатидже трепна. От ствола на тополата ли прозвуча този глас? Плътен, дълбок, завладяващ, обземащ, влудяващ беше гласът на лекаря.

„Защо те гледа така този човек? — надигна се вътрешният ѝ глас. — Като зашеметен. Що за поглед е това? Все едно — влюбен!“

Хатидже си даде сметка, че тези погледи не я безпокоят. И си каза: „Странно!“. Опита се да откъсне очи от неговите.

— Не сте!

Само толкова. Ако трябваше да има и следваща дума, дали щеше да я намери? Съмняваше се.

— Как се чувства Нейно Превъзходителство принцесата?

Как ли? Как се чувстваше ли?

— Добре! — измънка. — Нейно Превъзходителство принцесата се чувства добре.

Чу Джевахир да се изсмива и я погледна сърдито. Наложницата моментално се стегна.

— Личи си! — прозвуча онзи ангелски глас.

— По какво си личи?

— Страните ви са порозовели.

Употреби най-нормалния израз за това, което вижда. В тона му нямаше никаква инсинуация, никакъв присмех, но сякаш вряла вода попари Хатидже. Бузите ѝ пламнаха още повече.

— Здравето си личи по това, доколко кръвта се е върнала по лицето. Лицето на болните побледнява, нали знаете, става бяло като вар.

Всички момичета потвърдиха с глави: „Знаем го“, и Хатидже се обезоръжи:

— Знаем го!

Всеки в тази стая, с изключение на лекаря, забелязваше, че руменината по лицето на Хатидже си има и друга причина извън оздравяването ѝ.

— Слава богу! — продължи той. — Отварата на главния лекар е подействала добре.

Настъпи мълчание.

— Ако — изрече Челеби след едно-две покашляния, — принцесата намери за позволено, отсега нататък…

Хатидже не чу нищо повече. Веднага го прекъсна:

— Позволено е! Напълно е позволено!

„Боже господи, какво направих! Нали щеше да го изгониш, ако произнесеше думата „позволено“?“

— Щях да кажа, че отсега нататък аз се заемам с вашето лечение.

В тона му ясно прозвуча учудването от прибързания ѝ отговор. Загледа се в очите ѝ.

— Разбрахме се, както принцесата прецени, че ѝ е удобно. Нека най-напред да си починем още няколко дни, да продължим с лечебните отвари, а след това да тръгнем на път.

Хатидже трепна като ужилена.

— Да тръгнем на път ли? Закъде?

— За столицата.

— За столицата?

— Да. Главният лекар е на мнение, че климатът в Бурса не ви понася. И ние стигнахме до същото становище. Негово Величество падишахът заповяда: „Щом е така, да вземат бързо дъщеря ни и да я заведат в Сарухан, при майка ѝ и брат ѝ Сюлейман!“ Главният лекар обаче заяви, че през този сезон климатът в Сарухан ще ѝ се отрази по-зле и от Бурса. При това положение господарят реши да ви закараме в столицата. И вашият роб Фехим бе удостоен с честта да провежда лечението ви по време на пътуването.


* * *

Стана точно обратното на това, което всеки очакваше. Всички наложници, прислужници, стражи, охранители на покоите смятаха, че Хатидже ще се развика. Но не. Тя не показа ни най-малък признак на раздразнение през всичките тези осем дни, откакто султан Селим бе обявил решението си да я изпрати в Истанбул. Напротив, беше съвсем спокойна и сговорчива. Момичетата си шушукаха: „Не се заблуждавайте. И бурята е такава. Гледаш — тихо и ведро време. Струпват се облаци, струпват се, внезапно се развихря буря. Скоро и Хатидже султан ще избухне. Ще видите!“

Но не избухна. Спеше дълго и безметежно. Никой в сънищата не ѝ размахваше заканително пръст: „На ти, Хатидже, ще си отмъстя за пролятата ми кръв!“ Не чуваше писъците на Емирхан и виковете на Осман. Хранеше се с апетит. Преди да изминат и три дни, тенът на лицето ѝ се върна. Всеки ден, преди още слънцето да се издигне на две копрали, тя слизаше в градината и се срещаше с Фехим Челеби.