— Татко, чичо Коркут те молеше да го пожалиш…

Султан Селим започна да блъска десния си юмрук в лявата длан, явно така си изливаше яда. Изглежда, изведнъж бе решил да тръгне нанякъде, с три бързи крачки се озова при вратата. Внезапно се спря. Рязко се обърна. Размаха заплашително показалеца си.

— Да го пожаля ли? — викна с цял глас. — Ти откъде можеш да знаеш какво е ставало? Да го пожаля, а!?

— Така се говори. Всеки го предъвква. Писмо ви бил написал. „Допуснахме грешка, братко мой, султане. Пожали ме, за да ти служа вярно цял живот“ — така се молел.

— Добре де. И ние го пожалихме.

За миг се стъписа. Изплаши се дали го е чула правилно.

— Но… но него го уду…

— Защото излъга. Опита се да ни заблуждава с клетви за вярност. Но само след десетина дни си показа истинското лице. Дадохме му трима бригадни генерали и го изпратихме в Анталия. „Ако си ни брат — му казахме, — хайде, върви да посветиш живота си на Великата Османска империя!“ Нашият батко коленичи в краката ни. — Гневно протегна ръката си към Хатидже. — Той се хвърли да целува тази ръка, която целуваше и ти преди малко. „Хайде, тръгвай! — му казахме. — Не сме издребнели чак толкова, че да караме батко си ръка да ни целува. Нека и животът ти да е толкова дълъг, колкото и твоята преданост!“ И той замина.

— Добре, и…

— Добре, я!.. Само че знаеш ли какво направи той? Откъде да знаеш? Пуснахме по дирите му няколко души да го следят. Накарахме го да се разприказва: „Армията, учените и народът не искат нито Ахмед, нито Селим. Правото върху султаната принадлежи на теб, Коркут! Ако не преклониш глава и се опълчиш срещу Селим, всички бейлербейове ще застанат зад теб!“ „Ех! — рекъл брат ни, който се закле да ни посвети живота си. — Щом е така, да тръгнем срещу Селим, да измъкнем изпод него трона и да го вземем за нас!“ Написал писма наляво и надясно. Разпратил вестоносци да иска подкрепа и хора.

— Устроили сте му капан…

— Не може да се каже, че е капан. Държавата, дъще, хваща в примката врата на този, който стои начело. Ако не удушиш предателството, то ще удуши теб.

Хатидже замълча с наведена глава.

— И сега нашата принцеса ни казва, че се е разболяла, защото баща ѝ наказал един престъпник, така ли?

Заради присмеха в неговия тон чашата на търпението ѝ преля. Въпреки всички усилия, не успя да сдържи сълзите си.

— Ами Емирхан? — Викът ѝ прогърмя в собствените ѝ уши. — Той беше още дете. Дори още не беше стигнал възрастта, на която ме омъжихте…

— Хатидже!

— Дори не беше навършил девет години, господарю!

— Ти нас… Пази боже, пази боже! Млъкни!

Гласът на баща ѝ бе по-остър и от нож. Но не млъкна. Реши, че досега е мълчала предостатъчно.

— Не чухте ли писъците му? Не беше ли дълг на Селим хан да го грабне в ръце, ами един палач не му стигна, та двама не можаха, трима не успяха, че изпрати да се нахвърлят отгоре му цели четирима?

— Хатидже!

Не беше в състояние да забележи заплахата в гласа му.

— Що за възпитание е това, дъщеря ни да говори така с баща си? Що за нахалство е това, щом ни е дъщеря, да предизвиква падишаха да повишава тон като на роб, че и сметка да му търси!

Селим остана без дъх и за миг се поспря.

— Стига! — изрече с още по-остър тон. — Откога жените си пъхат носа в държавните дела? Благодари се, че в жилите ти тече нашата кръв. Иначе…

— Иначе? — грабна думата от устата на баща си Хатидже. — И за нас ли щяхте да изпратите палач?

„И да умра след това — си каза наум Хатидже, — ще ми е добре дошло! Вместо всеки ден да умираме в мъки, поне на един път да предадем богу дух в ръцете на палача и да изчезнем от този проклет свят!“

Щеше да му каже всичко, което до този момент се беше натрупало и преляло в душата ѝ.

С всяка дума като че ли изтръгваше по един тумор от мозъка си, от сърцето, от душата. С всяка дума съвестта и духът ѝ се пречистваха.

— Ами Осман… — продължи, без да обръща внимание на светкавиците в очите на баща си, — Осман, който се хвърли като сокол срещу безшумните си палачи… Докато ги разхвърляше насам-натам, някой в коридора нареждаше: „Побързайте, приключвайте с тази работа!“ Всички решиха, че това сте вие. Но аз, вашата дъщеря, „болната Хатидже“, си казах: „Не е възможно! Такъв герой като Селим хан не може да заповяда срещу едно дете: „Не е достатъчно, дайте още палачи!“ Не е ли така? Заблуждавам ли се? Моят баща, най-великият сред великите султани — султан Селим — щеше да каже: „Оставете Осман да живее, защото носи името на дедите и прадедите ни. Ако съдбата ни е отредила да вдигнем ятагани срещу синовете на нашите братя, ще го направим на бойното поле. Тогава ще се види кой ще умре, кой ще живее…“

Изведнъж земята се разлюля. Хатидже се замоли: „Аллах, какво става? Не сега, не сега! Дай ми сили да издържа!“.

Отправи поглед към баща си. Фигурата му се люлееше. Посегна да се хване за нещо. Отдалече, много отдалече, някой я извика по име. „Татко ли вика името ми и тича към мен?“ — ѝ мина през ум. И тя в безумен порив понечи да се хвърли в ръцете му. Как бе закопняла за аромата му. Дали щеше да я прегърне? Щеше ли да я приласкае, да я погали по косата? В нея припламна мъждукаща надежда — щеше, разбира се! „Вярно, не успях да стана Томирис, от мен излезе само една болнава жена, но в края на краищата не съм ли неговата Хатидже? Ще ме приласкае, естествено. Какво като е султан Селим, какво като от неговия гняв се сриват планини, кой баща няма да прегърне дъщеря си?“

Протегна ръце напред да хване този лъч надежда и се опита да се втурне към баща си. Крачка. Още една. Краката ѝ се подкосиха. Мъглявината, която обгръщаше баща ѝ, се сгъсти. Последното нещо, което чу, беше името ѝ:

— Хатидже! Скъпата ми дъщеря, безценната ми дъщеря, моето клето момиче!

„Баща ми ли казва тези неща?“ — ѝ мина през ум. И се строполи на пода с невероятно щастливо изражение на лицето.

Потъна в бездната на мрака.

В ушите ѝ не преставаше да звучи: „Скъпата ми дъщеря, безценната ми дъщеря, моето клето момиче!“.


VII


САРУХАН, ЧИФЛИКЪТ НА КАСЪМ АГА

Ибрахим въобще не помнеше друг път да е изживявал подобно усещане. Нервите му непрекъснато бяха опънати като лък. Струваше му се, че всеки момент ще се случи нещо. Не знаеше какво, но го усещаше. Добро или лошо, то непременно щеше да се случи.

От деня, в който откри водата край долапа, животът му се промени. По-точно — откакто видя, че господарката се заглежда в него. „Не — каза си. — Откакто забелязах, че искрата в очите на Ферахшад възпламени в мен съвсем непонятни желания.“

Не можеше да забрави нейните погледи. Не му се налагаше и да мечтае за тях. От този ден насетне тя непрестанно беше пред очите му. Същата вечер неизменните правила в чифлика на Касъм ага бяха погазени. Тя повече не сядаше да вечеря сама. Сервираше се трапеза за четирима. Начело сядаше Ферахшад, срещу нея — Халил кехая, от двете ѝ страни — Ибрахим и наложницата Карадут Мюнире. Разговаряха за свършената работа през деня. Ибрахим знаеше, че очите на Ферахшад са впити в него. Най-лошото бе, че се правеше на ни чул, ни видял. Трудно беше да се втренчва дълго време в чинията си и да отговаря само ако му зададяха въпрос.

Не можеше да реши, ако отвърне на погледите ѝ, дали ще се ядоса или не. Можеше да не се ядоса. Но ето на, той не се престрашаваше. Не толкова от нейния гняв се страхуваше Ибрахим, колкото от самия себе си. Да не би тя по очите му да познае бушуващия в него вихър от страсти.

Добре де, но защо Ферахшад го гледаше непрестанно? Понякога погледите ѝ бяха такива, като че ли го виждаше за пръв път. Ако очите му съвсем бегло се плъзнеха крадешком към нея, срещаха проблясващите искри в очите на своята господарка. Обзет от паника, извръщаше глава.

И само нейните ли? И очите на кехаята бяха залепени в него. По-точно — и в двамата. Халил ага също забелязваше, че става нещо.

А какво да кажеше на онази Карадут? — усмихна се Ибрахим. И очите на Мюнире бяха върху него. Уловеше ли погледа ѝ, момичето се засмиваше така, че откриваше от ухо до ухо белите си като бисери зъби.

С нетърпение очакваше вечерята да приключи и Ферахшад да каже:

— Хайде! Край на приказките. Изсвири ни нещо. Но най-напред започни с онази песен, любовната, дето я свири под навеса, става ли?

Ибрахим го правеше от все сърце. Защото заповедта на господарката означаваше, че наближава времето да остане сам. Моментално грабваше лъка и го заиграваше върху струните. Докато тя слушаше в притихналата нощ гальовните напеви на цигулката, той жадуваше да се просне на тясното си легло, да затвори очи, да отправя молитви да се сбъдне онова, за което си мисли, и да си гради мечти.

— Какво ново, Халил ага?

— В четири-пет лехи е плъпнала плесен — отговори той. — Утре с Ибрахим ще ги напръскаме със син камък.

— Много добре! Но аз не попитах за лозята, а за Сарухан.

Лицето на кехаята се изопна:

— Прощавай, господарке! Нали умът ни е все в лозята и в градините. Попитате ли какво ново, първо за това се сещаме.

— Няма лошо! Но много отдавна не съм ходила в Сарухан.

Неусетно в разговора се намеси и Ибрахим:

— Пристигнал е новият санджакбей[10]!

Сега сигурно Ферахшад беше обърнала глава към него. Ибрахим така и не вдигна очи от чинията си, беше забил поглед в нея, сякаш е открил там нещо важно и невиждано досега.

— Хората се надпреварват да зърнат отнякъде принц Сюлейман.

— Не съм чувала да излизаш от чифлика!