За миг Хатидже се стъписа. Очакваше го и все се чудеше как ще хване и как ще целуне тази потънала в братска кръв ръка. Молитви дори беше отправяла дано не я кара да я целува.

Това, от което се страхуваше, обаче не се случи. Хвана грамадната ръка. Не изпита никакво отвращение, нищо в нея не се разбунтува. Само се попита: „Колко години минаха? Кога за последно му целунах ръка?“ Спомни си начаса. Когато напускаше Трабзон, за да отиде при съпруга си. Сутрин беше, не се погледнаха, дума не си размениха. Какво имаше за приказване? Тогава беше целунала ръката на принц Селим, за сбогом. А сега целуваше ръката на падишаха, на султан Селим.

„Колко са твърди пръстите му! — възкликна наум. — Забравила съм!“

Пръстите на баща ѝ още през детските години бяха хванали мазоли от размахване на ятаган, от опъване на лък. Такива бяха пръстите и по ръцете-паяци на гърбавия. Когато я обладаваше похотливо, Хатидже имаше чувството, че по гърба я удрят клоните на дървета. Ръцете на баща ѝ обаче не бяха такива. Макар че бяха мазолести, те не я удряха така.

От ръцете на баща ѝ в тялото ѝ преля сила. Това усещане донякъде потисна надигналите се страхове. „Може да е падишах, но си е моят татко! — каза си тя. — Човекът, който ми е дал живот!“ Лекичко допря устни в празнината между големия рубинен пръстен на показалеца и златния пръстен с туграта[9], издаден върху средния му пръст като юмрук. В съзнанието ѝ моментално изплува споменът за мириса на баща ѝ. Пред погледа ѝ преминаха набързо картините от мига, когато за пръв път вдиша този мирис. Видя как един млад и силен мъж подхвърляше във въздуха малко момиченце, а после — как го качва върху седлото на една бяла кобила. Колко плака тогава! Беше се вкопчила с ужас във врата му и го молеше да я вземе. Този мирис се загнезди в мозъка ѝ точно тогава. Господи, какво вълшебно, какво внушително усещане за сигурност! Зарови облятото си в сълзи лице във врата на баща си и с всяко хълцане вдишваше дълбоко-дълбоко същия този мирис.

„Положително в онзи миг съм благославяла със сълзи на очи сигурността, с която ме дари“ — помисли си тя. До този момент тя никога не се бе чувствала така закриляна.

Изглежда, Хатидже не беше успяла, защото баща ѝ — все едно от желание да ѝ помогне — повдигна ръка към челото на дъщеря си. И тя се допря до нея.

— Аллах да те благослови, Хатидже!

Още не ѝ казваше да седне и тя се притесни. Как трябваше да го изтълкува — че падишахът е ядосан, че е на път да се вбеси, че се кани да ѝ произнесе присъденото от него наказание?

— Щом ми казаха, че сте пожелали да ме видите… — Хатидже не можа да познае гласа си. Дори се усъмни дали наистина е произнесла някоя дума. Леко се поизкашля, за да овлажни пресъхналото си гърло, и допълни: — …изпитахме неимоверно щастие. Много време мина, откакто не сме се виждали с уважаемия си баща.

Султан Селим наведе два пъти огрятата си от слънцето глава и стана.

— Така е — рече. — Радваме се, че видяхме дъщеря си.

Хатидже реши, че е време да си поеме спокойно дъх. „Видя ли — укори се сама, — напразно примираше от страх. Нима един баща ще вдигне ръка да погуби дъщеря си?“

„Но погуби братята си, че и техните деца!“ — надигна се вътрешният ѝ глас. Хатидже се направи, че не го е чула.

— От колко месеца сме в един и същи град! — продължи султан Селим. — А не намерихме подходящия случай да видим нашата дъщеря. Бяхме много заети, Хатидже!

„Да! — изпъшка неволно тя. — Зает беше да къпеш трона си с кръв!“

Леко повдигна глава и погледите им се срещнаха. Тъмните сенки под очите му веднага привлякоха вниманието ѝ. Имаше уморен и недоспал вид. Личеше си, че на плещите му лежи с огромната си тежест цяла една държава. Хатидже се сети за думите на майка си: „Всички си мислят, че държавата им е длъжница. Разбират, че са се заблуждавали, но късно, вече всичко е изпуснато. Държавата не дава нищо нито на първите, нито на последните. Държавата само взема, дъще. И имот, и живот. Било син, било брат! Знам, обидена си на баща си. Ако някой ден започнеш да го упрекваш, знай, че каквото и да е направил или ще прави, то е защото държавата му е заповядала: „Хайде, Селим, дай си ми каквото имам да вземам!“.

Явно държавата му беше казала: „Хайде сега да те видим! Дойдох да ти взема принцесата. Да я дадеш на гърбавия паша с паяците по ръцете, дето е по-стар и от теб!“.

Хатидже се засрами от одевешните си разсъждения. Както всеки път преценяваше всичко с разум и по съвест, така и сега се замисли дали не постъпва несправедливо към баща си. Толкова ѝ се искаше да е несправедливо. Това се загнезди в нея може би след кошмарите, в които Емирхан пищеше: „Спаси ме, како! Моля те, како Хатидже, направи нещо!“

— Слава на Аллах, господарю, здрав сте и сте в добро разположение на духа! Вашата дъщеря се моли да сте жив и здрав!

Селим кимна и потвърди:

— Добре съм, добре! Но дочухме, че дъщеря ни се измъчва от нещо.

„Измъчвам се, я! И то не от едно, а от хиляди неща! Измъчва ме това, което може да измъчва всяко едно момиче, омъжено на девет годни, а на четиринадесет станало вдовица!“

— Нищо ми няма, господарю!

— Лекарят обаче не ми казва същото!

— Мисля, че вашият лекар е преувеличил неразположението ми.

Падишахът стана от дивана, на който седеше.

— Каза ни, че доста често си припадала.

„Припадала? — Хатидже се изсмя наум. — Припадала, а? Умирам! Рея се между рая и ада. Нито раят ме приема, нито адът!“

В очите на баща ѝ отново започнаха да проблясват светкавици. Само че този път я облъхна надеждата, че в яда му има и малко нежност. „Или така ми се е сторило?“

— Случи ми се на няколко пъти.

— Не знам. Лекарят ни каза, че откакто си пристигнала в Бурса, до този момент е ставало девет пъти. Нашата принцеса припадала девет пъти.

Замълча. Очите им се срещнаха още веднъж. Този път Хатидже се увери. В очите на султан Селим се четеше не толкова яд, колкото загриженост.

— И тъй като не се е доверил изцяло на собствените си познания, той се е консултирал с още няколко лекари. Всички били разтревожени. Откога започна това заболяване, спомняш ли си, Хатидже?

Идеше ѝ да изкрещи: „Спомням си, разбира се!“

Ако не беше прехапала устни, без малко щеше да изтресе: „От нощта, когато мъжът, на когото ме даде, влезе в брачната ми стая!“.

— Не си спомням, господарю… — Гласът ѝ прозвуча толкова немощно, че баща ѝ въобще не повярва на това, което казваше, и тя го усети.

— Къде? — настоя султан Селим. — В столицата ли, в Босна ли, къде, Хатидже? Ако се вслушаме в лекаря, щом се узнае къде и как е започнала, тази болест щяла да се излекува много по-лесно. Къде припадна за пръв път?

Вече беше принудена да му каже:

— В Трабзон.

— Докато ние бяхме още в санджака, така ли? Валиде знаеше ли?

— Знаеше — потвърди с глава.

— Хафза не извика ли лекар?

— Извика.

— Какво каза той? Знаеше ли, обясни ли защо си припадала?

Пак му отвърна с глава. Но дума не продума.

— Защо, Хатидже?

Наведе глава. Думите се изплъзнаха през устните ѝ едва чуто:

— От страх! Така казаха, господарю… Била съм се изплашила.

— Да се изплашиш ли?

Явно беше изумен. От какво се страхуваше дъщерята на могъщия Селим хан?

— Добре, помниш ли от какво си се изплашила?

Този път не кимна с глава. Погледна баща си с неизказания въпрос: „Да не би да не знаеш от какво съм се изплашила?“. По израза на лицето ѝ падишахът изведнъж промълви:

— Неее… Само не ми казвай… онази нощ… от него!

Хатидже наведе глава.

— От него, господарю! Онази първа нощ…

За миг султан Селим протегна ръка да я погали по бузата, но се отказа. Ръката му увисна за малко във въздуха, после си поглади лицето.

Станалото — станало! Не беше редно баща да говори с дъщеря си по тези въпроси. Да говори като баща, не като падишах! Хатидже усети, че стената помежду им се срина. За добро ли, за лошо ли, не ѝ беше ясно, но ето че нещо се срина.

— При това и вие сте го научили — продума свенливо. — Даже още на сутринта сте… от Трабзон…

— Така е, разбрах — отзова се султан Селим. — Но и преди това си припадала. Вдигнали са на крак лекарите. Дори по едно време, Аллах да те пази…

Преди това ли?

— То беше два месеца преди това, господарю! — опита се да прикрие негодуванието в тона си, но така и не разбра доколко е успяла.

— Значи — притеснено изрече султан Селим, — онази нощ ли?

Не намери думи да каже коя нощ има предвид. И без това нямаше нужда. Хатидже потвърди с глава.

— По дяволите! — измърмори падишахът. — По дяволите! Наистина, главата на оня главен палач я отсякоха първа… „Да стане безшумно. Кръвта им е свещена. В никакъв случай да не се пролива кръв. Да се извърши с тетивата на лък!“ — така им заповядахме, а той вдигна цяла Бурса на крак. Всичко потъна в кръв!

Безшумно, а? Потайно! Без да се пролива кръв! В съня им! Дори без да усетят, че ги убиват!

Хатидже се чудеше как да потисне надигащия се в душата ѝ гняв. Пред нея стоеше баща ѝ. Длъжна беше да му засвидетелства почит и послушание. Плюс това баща ѝ беше и падишахът! Може би най-могъщият човек на света. Ето на, глави хвърчаха само с една негова заповед. Кой знае колко бяха хвръкнали така, „безшумно“, както казваше самият той.

По физиономията му се опитваше да разгадае какви чувства изпитва, но погледът на падишаха беше безизразен като каменен зид. Само непокритите му с брада бузи бяха зачервени, а гъстите му черни мустаци като че ли бяха увиснали още по-надолу.

„Кажи му го, Хатидже! — проговори съвестта ѝ. — В противен случай цял живот ще споделяш вината на собствения си баща. Всяка нощ принцовете ще нахлуват в сънищата ти и ще ти търсят сметка. Не премълчавай ужаса, макар че ти е баща. Кажи му две думи за болката си по Емирхан!“