Откакто се помнеше, Хатидже се страхуваше от баща си. Виновни за това бяха както неговите свъсени вежди, така и подчинената му прислуга в Трабзон по време на неговия престой там като принц. Кажеха ли: „Принц Селим идва“, всички се разтреперваха като лист.

Добре де, толкова страшен ли беше баща ѝ?

„Да, без капка съмнение!“ — отговори си сама. Сети се, че никога не го видя да се усмихне. Нито веднъж не го чу да избухне в смях. „Не — опроверга се моментално. — Избухна — само веднъж — в смях: когато видя коня ми да препуска в галоп.“

Хатидже си беше помислила, че зад нея трещи гръмотевица. Когато се обърна и погледна назад през рамо, тя видя баща ѝ да я посочва на някакъв човек и да му казва: „Ето я нашата дъщеря, ага! Дъщерята на принц Селим трябва да прилича на Томирис“.

После Хатидже го чу да вика: „Карабулут[7]!“. Карабулут беше кон от класа! Отговаряше на името си — беше съвършено черен. Никой не го беше нито видял, нито чул да стои спокойно на място. Даже и когато баща ѝ не беше качен на гърба му, той пак риеше с крак по земята, изцвилваше и се изправяше пред шаха.

Томирис ли? Коя беше пък тя? Първата ѝ работа, като се върна в конака, беше да попита майка си.

— Татко днес каза, че трябва да съм като Томирис. Кажи ми коя е, каква е тази Томирис, че да се постарая да съм като нея!

Хафза въздиша дълго-дълго.

— Томирис ли, дъще? Ами не знам. Най-добре попитай утре заран Еюб ефенди. Няма нещо, което той да не знае.

Така и направи.

— Коя е Томирис, Еюб ходжа?

Още звучаха в съзнанието ѝ думите на този човек, изписани сякаш с огнени букви:

— Преди много, много години имало една смела жена, дъще Хатидже. Казвала се Томирис. Била предводителката на своя народ. Владетелят на враговете им, жестокият Кир, поискал да се ожени за нея. Така и земята на Томирис, и народът ѝ щели да попаднат под неговата тирания. Томирис не приела предложението му. Гордият Кир полудял от яд и нападнал страната на Томирис хатун. Черни облаци затъмнили небето, слънце не се виждало, птиците не пеели, пеперудите не летели. Томирис изпратила срещу враговете сина си с думите: „Тръгвай, спаси родината!“...

Хатидже слушаше в онзи ден легендата за Томирис така, както слушаше приказките за феите.

Еюб ефенди продължил:

— Повела се такава кървава битка, че не останал непосечен със сабя, непронизан от стрела юнак. Не щеш ли, синът на Томирис бил победен. От срам той сложил край на живота си. Тези, които смятали, че щом получи горчивата вест, владетелката ще плаче и ще се отчае, останали измамени. Томирис свалила короната от главата си и препасала сабя на кръста. Хвърлила се срещу огромната вражеска армия. Нанесла такъв унищожителен удар върху армията на гордия и кръвожаден Кир, че поетите от това време сътворили поеми в нейна чест… Да, ето така, Хатидже. Томирис хатун била велика владетелка.

— И после? Какво стана с Кир?

— Казват, че Томирис Едже отрязала главата на загиналия в боя Кир. Хванала я за косата и я вдигнала високо. И извикала: „Вземи си заслуженото, Кир!“. Гласът ѝ отекнал в облетите с неговата кръв планини и скали, в течащите потоци и реки от кръв. „Вземи си заслуженото, Кииииир!“ И както държала отрязаната глава на Кир, тя казала: „На, ето ти го, вземай каквото заслужаваш!“ — и я хвърлила в една бъчва, напълнена с кръв. „Когато беше жив, ти, Кир, не се насити да пиеш кръв. Пий сега, пий до насита!“ И пак казват, Хатидже, че в този час черните облаци се разпръснали. Планините, скалите, полята се окъпали в слънце. Птиците започнали да пеят, пеперудите запърхали с крила. Потоците и реките забълбукали в синева.

Всичко се изнизваше пред очите на Хатидже като на лента, до най-малките подробности. Представяше си как Томирис хваща отсечената глава и я вдига нависоко, как призовава на бунт.

— Ходжа ефенди, какво трябва да направи човек, за да стане като Томирис?

Той не се разсмя, както очакваше да стане. Дълго се взира в очите на Хатидже, въздъхна:

— Никак не е лесно, дъще!

— Нека! Все пак ми кажи, какво трябва да направи човек, за да стане като Томирис?

— Да стане герой, дъще. А да станеш герой е много трудно! Ако беше лесно, нямаше да можем да се разминем от Томириси, легендата за Томирис Едже[8] нямаше да прескача от век на век, за да стигне до теб, нямаше да се предава от уста на уста.

Хатидже се намръщи.

— Аз не можах да стана герой! — промълви.

Ако беше герой, щеше да извика „Не може!“, когато майка ѝ каза: „Баща ти иска да те омъжи, дъще!“ Щеше като Томирис да хвърли короната и да препаше сабята. Щеше да отиде в планината, без се страхува, че ще стане храна за вълците и птиците, щеше да се изкачи на някоя стръмна скала и да се хвърли оттам, вместо да става жена на оня гърбавия, с ръце като паяци.

„Хайде, тогава бях още дете, не ми достигаха ум и сърце — размисли се с тъга тя. — Ами после? Ами през нощта, когато палачите удушиха принцовете, когато Емирхан плачеше, какво чаках? Вместо да припадам, да бях препасала сабята!“

Прав беше Еюб ефенди. Трудно беше да бъдеш Томирис.

Ненадейно в мозъка ѝ се вряза един въпрос: „Ако Томирис беше жива?“. Затрудни се да продължи. Дъхът ѝ секна. „Ако видеше и чуеше какво е направил баща ми, какво ли щеше да си помисли?“

Заболя я сърцето. Засрами се, че въобще ѝ мина през ум.

Султан Селим беше суров и безмилостен, но беше нейният баща.

Сети се какво казваше майка ѝ: „Каквото и да направи Селим хан, то е в името на Великата Османска империя. Ако държавата е тема да се редят стихове и поеми за литналите птици и пеперуди, татко ти не знае що е милост. Жесток е. Въобще не гледа, ако ще да е и собствената му кръв!“

И не беше гледал! Изби дори малките дечица, без да се замисли, че това са неговата душа, неговата кръв. Защо! В името на Великата Османска империя.

Цялата ѝ душа закрещя с гняв: „Как ли пък не! Великата Османска империя е само поводът. Каквото прави-струва, всичкото е заради личната му власт. Човекът, който нямаше да се смили над живота на татко ѝ — братът, племенникът, — щеше ли да гледа?

Нямаше.

А сега баща ѝ искаше да я види.

Защо?

Дали не се е разгневил, че е плакала с кървави сълзи заради пролятата кръв на принцовете и че се е тръшкала: „Ах, Емирхан, ох, Емирхан!“?

Защо чак след два месеца? Мина ѝ през ум: „Толкова време ли му трябва, за да изпадне в ярост?“

А може би заради обиколките си из планини и чукари той току-що е чул воплите ѝ заради братоубийствата?

Може и да са я издали пред баща ѝ.

„Хатидже султан ни се вижда много опечалена, господарю. Притесняваме се дали не е болна от нещо. А пък и хората си нямат мярка на устата. Уж се разгневила, че господарят е изпълнил закона „Ред и стабилност“, и след станалото с принцовете се е разбунтувала. За бога, как може такова нещо?“

Както ти се хареса, едното или другото. Като зави по последния коридор, Хатидже реши: „Това ще да е, със сигурност!“. Баща ѝ сега го е чул и се е разгневил. Той се казваше Селим хан. Дори и към дъщеря си нямаше да прояви милост.

В представите ѝ изникна гневното му лице. Веждите, очите, от които излизаха светкавици… Не смееше да го гледа в очи. „От толкова години служа на принца — казваше соколарят му, — но щом Селим хан ми хвърли един поглед, още усещам как в гърдите ми се забива стрела.“

Ето така гледаше той.

Изведнъж ѝ дойде наум как брат ѝ Сюлейман още като дете, щом зърнеше татко им, се скриваше зад гърба на майка си.

Нежност стопли сърцето ѝ. „Ах, скъпи мой Сюлейман! Къде си, как си? Лесно ли е да си наследник на падишаха, който нямаше милост към братята си, за когото се говори, че само и само да няма нито един съперник, е отровил дори и баща си, въпреки че той вече се бил отказал от трона и оттеглил настрани. Кой знае какви страхове те гнетят!“

Сюлейман години наред щеше да живее със съзнанието, че животът му зависи от ятагана на разгневения заради някоя интрига, някакъв заговор, даже и заради някое най-безпочвено подозрение султан Селим.

Пред покоите на падишаха Хатидже затаи дъх. Не знаеше какво я очаква зад тази врата. Дали веждите — тези звънтящи в бой, разпръскващи искри два ятагана, и пронизващите със светкавиците си очи щяха да ѝ прочетат смъртната присъда? Докато стражът разтваряше почтително вратата към баща ѝ, тя поклати глава с последната ѝ хрумнала мисъл: „Права е майка ми да не оставя Сюлейман сам. Единствено майка Хафза може да опази брат ми от кошмарите на баща ни, от неговите подозрения, страхове и предателства“.

Вратата се отвори докрай. Стаята беше окъпана в слънчев блясък и Хатидже присви очи, а от това силуетът на баща ѝ, както беше седнал на дивана, ѝ се видя като сянката на някой великан.

— Ела! — каза той с остър тон, готов всеки миг да избухне. — Приближи се.

И без това нямаше избор. Вратата зад гърба ѝ се захлопна.

Изправена сам-сама пред султан Селим, Хатидже вече беше оставена в ръцете на съдбата.


* * *

— Приближи се, Хатидже. Да виждаме лицето ти!

Пристъпи още две крачки. „Стига толкова — си каза. — Щом аз го виждам, сигурно и той може.“

Ако протегнеше ръка, тя щеше да му я целуне. Ако ли не, щеше да си стои така и да го изчаква, докато той говори.

— Обърни се малко по-нататък. Слънцето ми блести и лицето ти се губи.

Мина ѝ мисълта: „Само то ли е единственото нещо, което се губи?“.

— Ха, така е по-добре.

Знаеше, че очите на баща ѝ са впити в нея. Не смееше да вдигне глава и да го погледне. Всъщност нямаше и защо. Нямаше как гъстите му черни вежди да не са намръщени като при бой с ятагани, нито пък в очите му да не проблясват светкавици. Убедена беше в това. Той ѝ подаде дясната си ръка и стана.