Ибрахим се опита да каже нещо. Така и не успя. Буца заседна в гърлото му. За пръв път, откакто напусна Парга, се чувстваше победен, сринат. Дори в ръцете на пиратите и робовладелците нямаше усещането за такава безизходица. Дори и когато оня сатана се нахвърли върху него да го кълца с ножа си! Мълчаливо кимна с глава. Може би за Дилшад щеше да е по-добре, ако съдбата ги разделеше един от друг. Кой знае?

— А що се отнася до Мухсине — продължи Хатидже, — тя е в женското отделение. Много ѝ се удава шиенето. Ще я връча на шивачките. Тук ще живее. Ако си влюбен в нея, но истински влюбен, нищо не мога да ти кажа. Трябва да знаеш и това — момичето е предпочело да се предаде на теб, вместо да бъде робиня. Както някогашният роб Паргалъ, значи. Това, че е паднала в твоите обятия, не е било от любов, не е било заради черните ти очи. Ако го възприемеш… как да ти го кажа, паша, ако си потъпчеш гордостта, ще я потърсиш. Ако си кажеш: „Не! Не може повече!“, ще я оставиш. И Мухсине ще бъде при мен щастлива и защитена. Няма да бъде принудена по задължение да се оставя в нечии обятия. Току-виж днес, утре ѝ излязъл и късметът. А ти — върви накъдето си щеш, Ибрахим, ще е по-добре за всички. За мен така е по-приемливо. Е, какво ще кажеш, разбрахме ли се?

Ибрахим погледна жена си с огромна болка. Срам, гняв, благодарност, всякакви чувства се смесваха и бушуваха в главата му.

— Ти, Хатидже, знаеш кое е най-добре — измънка едва-едва.

Обърна се настрани, за да не проличи, че очите му се напълниха със сълзи. Хатидже обаче видя каквото ѝ трябваше. Паргалъ плачеше! Сърцето я заболя. Не беше искала да го вижда такъв.

Той беше нейният красавец с извитите като полумесец вежди и омайните очи. Нейният Ибрахим, който ѝ вземаше ума с приказките си, който я омагьосваше с мелодиите на цигулката си, който я подлудяваше с пръстите си, с устните си.

Великият везир на Османската империя.

Той беше пашата любимец на султан Сюлейман.

А сега плачеше!

Хатидже се обърна той да не усети, че е видяла сълзите му, и отиде при дивана си. По стъпките му разбра, че съпругът ѝ си отива от стаята ѝ. И му каза:

— Едно последно нещо! Моли се, Ибрахим, на моя Аллах ли, на твоя Господ ли, на когото вече вярваш, да ти прости за злините, които си сторил!


LXX


ДВОРЕЦЪТ НА ИБРАХИМ ПАША ЮНИ 1534 Г.

„О, Аллах! Колко много неща се случиха за тези седем години! Колко невероятни, колко луди неща!“

Извоювани победи, спечелени от султан Сюлейман рамо до рамо с Паргалъ Ибрахим. Неочаквани поражения. После отново победи.

Така си преценяваше Хатидже изминалите седем години, щом останеше насаме.

Станаха куп неща, които не биваше да стават. А такива, които трябваше да станат — не станаха.

Съпругът ѝ стана министър на отбраната. Дотогава не се беше виждало и чувало падишах да възлага на великия си везир главнокомандването на армията, но султан Сюлейман направи невъзможното възможно.

После, падишахът сключи законен брак с Хюрем. Дотогава изобщо не се беше появявала жена, достойна да сключи брак с падишах. Но Хюрем направи невъзможното възможно. Наложницата Хюрем си беше отишла, дошла беше Хюрем султан!

Не беше нужно да се обяснява, че Ибрахим полудя.

По всичко личеше, че започва да върши някои неща наопаки. Първите му смахнати прояви вече бяха налице.

Един ирански ходжа — Молла Каабаз, вдигна голяма врява с проповедите си, че „Исус е най-великият пророк“. За да го спаси от смъртно наказание, Паргалъ се скара на онези, които не вярваха, че ходжата може да е мюсюлманин, други пък, които му подариха свещения Коран, нахока. Падишахът се намеси и осъди на смърт спасения от Макбул паша Каабаз.

В надпреварата, подета от Хюрем и Хатидже, Хасеки роди още един принц, но и Хатидже не остана по-назад — на бял свят се появи дъщеря ѝ Фюляне.

Красивата Мухсине се омъжи за сина на Джафер ага и замина като снаха в Дамаск.

Вече и Дилшад бе наред.

Кой знае още колко неща, за които не можеше да се сети сега, бяха станали.

И без това Хатидже не можеше да повярва в много от тях.

Прошепнатите от Хюрем думи в деня, когато батко ѝ провъзгласи съпруга ѝ за главнокомандващ армията, непрекъснато човъркаха мозъка ѝ:

— Ах, ах! Негово Величество султанът си играе с огъня, султан ханъм!

— Защо говориш така?

— Военната мощ е това, което държи един владетел на крака. Нашият господар я предаде на мъжа ти. Нищо не остана в неговите ръце.

— Има ли смисъл да показваш толкова подчертана враждебност, Хюрем? Какво се опитваш да кажеш? Че Ибрахим ще направи нещо лошо ли? Това ли имаш предвид?

— Казвам точно обратното, султанке. Господарят направи лошо на мъжа ти.

Хатидже нищо не разбра.

— Можеш ли да вдигнеш тази купа?

— Че защо да не мога? — троснато отвърна Хатидже.

— Ами оня ибрик?

— Ето ти, вдигнах го. Накъде биеш?

— Ами онова стенно огледало?

— Как ще го вдигна? Виж го, огромна сребърна плоча от пода до тавана. Рамката му — изваяна от злато. Не само аз, трима души няма да го вдигнат.

— Ето това ти казах. Падишахът даде на мъжа ти златно огледало, по-голямо от това, което може да вдигне. Паргалъ ще вижда в това огледало себе си. Ще си мисли колко важен, колко велик е станал. Главата му, мислите му ще се объркат. Да не дава Аллах, човек като се възгордее веднъж, направо полудява.

Ето че стана точно това. Хатидже си спомни колко наперен слезе от колата си Ибрахим същата вечер, когато падишахът го обяви за главнокомандващ. Вярно, Паргалъ вървеше винаги с вдигната глава. Но въпросната вечер беше съвършено друг. Никога не го беше виждала толкова горд, наперен и превзет. Пристъпваше не везирът, ами някакъв властелин, може би и император! Император без корона!

През нощта Хатидже се събуди от някакъв говор. Съпругът ѝ сновеше из стаята и си мърмореше:

— Сатана! Сатана! Наближава мигът на отмъщението! Господ ще възвеличи човека, убил сатаната! За мен ще зазвънят камбани! Жени ще палят свещи и ще благославят моето име. Ще славят името на Паргалъ дори и в джамиите!!

Какво друго беше това, ако не брътвежи на един луд?

И очите на Ибрахим не бяха същите — започна да гледа като луд. Нямаше ги вече вълшебството и омаята в тях. Те сякаш пронизваха човека като стрела. Премазваха, стъпкваха, трошаха, давеха, унизяваха. Все едно се беше възвисил над облаците толкова високо, колкото е Бог, и гледаше на останалите хора там долу като на лазещи по земята буболечки.

Каквото кажеше, беше все едно заповед от падишаха. Изпълни си дадената клетва. Доведе в столицата баща си, майка си и сестра си. Прегръдката с майка му разплака дори и Хатидже.

Ибрахим преуспя. Баща му, рибарят Армано, вече беше санджакбеят Юсуф паша. А майка си и сестра си доведе в столицата. И това беше нещо невероятно, но ето на, стана.

Според Хатидже във всичко това имаше провидение. Тя считаше, че към никой свой роб Създателят не е бил толкова щедър, колкото към Ибрахим. От сина на един рибар беше сътворил роб, от роба — крал.

Хатидже беше на мнение, че е напълно възможно мъжът ѝ да гледа на себе си като на полубог. Той се държеше точно като такъв. Като някакъв крал или като онези богове, чиито статуи донесе от Будапеща и побучи на Ат мейданъ.

Един-единствен съперник си имаше Ибрахим. Хюрем! Враг беше тя, враг, когото съпругът ѝ не успя да смачка, да унищожи, а може би и никога нямаше да успее. Кой би могъл да излезе на глава със законната съпруга на великия султан Сюлейман?

Само той! Макбул, главнокомандващият велик везир, Паргалъ, Зетя Ибрахим паша. Започнал беше дори да крои планове за унищожаването на Хюрем. Хатидже го видя в очите на мъжа си в деня, когато Сюлейман сключи брака си с Хюрем.

— Чакай, чакай, ще видиш какво още ще направи тази жена. Само гледай, ти казвам! — Наплюнчи показалеца си и го прекара по стената: — Написах го и тук. Онази жена е вещица. Всичките ви омагьоса… падишаха, тебе, валиде. Всичките. Само върху мен не можа да си задейства магията.

Хатидже се разсмя. „Дали е така?“ — си каза. Вероятно на Хюрем изобщо не ѝ влиза в работата да омагьосва точно теб. Не е ли възможно?

Изведнъж се сети за деня, в който Ибрахим влетя като фурия през вратата:

— Вече не мога да го търпя!

— Какво не можеш да търпиш вече, Ибрахим?

— Господарят да раздава заповеди по акъла на онази жена! И то на мен!

— На коя жена?

— Хатидже! Знаеш за коя говоря! Ето онази жена. Твоята приятелка!

— Какво се е случило? Какво толкова ти каза падишахът, та да си мислиш, че Хюрем му го е внушила?

— Не си го мисля. Знам го! Защото господарят започна с думите: „Хюрем ханъм иска да…“

За да усмири поне малко гнева му, Хатидже му се усмихна.

— Какво толкова е намислила снаха ми, че да разгневи така моя господар? Разкажи ми.

Мъжът ѝ въобще не се засмя.

— Слушай. И ти ще останеш с отворена уста. Жената помолила господаря ни да покани в столицата Махидевран и принц Мустафа.

Наистина, Хатидже също зяпна от изненада. Не помнеше да се е изумявала така дори когато ѝ казаха: „Падишахът сключва официален брак с Хюрем хасеки“.

— Не ми се вярва!

— Чакай! Има и още! Хюрем щяла лично да покани с писмо Гюлбахар. А и мен, главнокомандващия паша, молела — виж, виж, виж какви фитили е пуснала в главата на повелителя! — да упражня — чуй сега добре! — влиянието си върху тази жена, за да я накарам да приеме поканата!