LXVIII


ДВОРЕЦЪТ НА ЗЕТЯ ИБРАХИМ ПАША ОКТОМВРИ 1527 Г.

Хатидже отдавна стоеше загледана в морето. Тежеше ѝ нещо в душата, нещо неопределено. Такова беше то. Загнездваше се вътре, пропълзяваше към кризите, като стъпки на връхлитащо зло. Някъде отдалече съдбата ѝ подготвяше лоша шега. Предчувстваше го.

Историята с идолите разтърси силно Ибрахим. Виждаше се дори с просто око. Беше по-намръщен от преди, по-замислен. Все по-рядко се отбиваше в стаята ѝ. Любеха се само от време на време. А и когато се любеха, Хатидже не се чувстваше като съпругата на Ибрахим, а като всяка друга жена, която трябва да си изпълни задължението. Кой знае дали и той не изпитваше същите чувства.

Така или иначе, спря да свири на цигулката. Преди случая с идолите, макар и от време на време, той все пак посвирваше на Хатидже, може би само за да си припомни, че те двамата са женени. Сега съвсем нарядко вземаше цигулката в ръце. И то в мъжката част на двореца, в неговата си стая. Хатидже можеше само да слуша мелодиите.

По-преди, като засвиреше, Хатидже всеки път виждаше как очите му се просълзяваха. А и тя всеки път го слушаше с трепетна душа. О, Аллах, защо всичко се промени така? Защо онзи чувствителен мъж си отиде, а на негово място застана този мълчалив паша?

В нощите, когато не можеше да заспи и се премяташе в самотното си легло отляво надясно и обратно, тя си шепнеше: „Аллах, да беше го създал като гол, бос и прост мъж, а не като човек с такива амбиции и таланти! Тогава щеше да ме обича много повече. А аз щях да го боготворя“.

Убедена бе: Ибрахим имаше някаква несподелена, дълбока тайна. Колкото пъти тя се опитваше да го попита защо толкова често ходи в Гюзелджехисар, толкова пъти Ибрахим изкусно изместваше темата:

— Името го показва, султанке моя. Крепост. Военен обект. Крепост с изключителна важност за охраняването на Босфора още от времето, когато твоят прапрадядо Баязид Йълдъръм е заповядал да я изградят. Често-често ми се налага да ходя на проверки там и това е съвсем нормално.

Хатидже не можеше да го засече: „Толкова често ли?“. По два, даже по три пъти на седмица?

Толкова ли е важно това Гюзелджехисар, че да се налага да прекарва някои нощи в казармата на крепостта?

Веднъж Хатидже се изплака на Хюрем. През очите ѝ премина тайнствен облак.

— Не знам — вдигна рамене. Тонът ѝ обаче съвсем не беше убедителен. — Много ли често остава там?

— Понякога два пъти в седмицата. Случва се и по три.

— Хмм! Много е. Приема ли жени в покоите си?

— Жени ли? — изпадна в паника Хатидже.

— Сигурно в двореца ви има цял куп красиви прислужници. Говореше се, че като се върнал от Египет, Зетя паша докарал много момичета. Само в двореца изпрати седем от тях. Колко ли е отделил за себе си?

Хатидже не можеше да възприеме това, което чуваше. „Колко ли от тях е отделил за себе си?“ Що за отвратителна дума? А Хюрем го изрече като нещо съвсем естествено. И по-лошото беше това, че сякаш знаеше нещо, а не можеше да го каже.

— Не съм ги броила. Но и ние май взехме пет-шест. Има и четири чернокожи нубийки. Двете взех при себе си. Другите две дадох на Небиле.

— Еееех!

— Хюрем, има ли нещо, което знаеш?

— Неее. Само попитах. Хайде, Хатидже, не ме гледай така, сякаш съм ти казала, че си ляга и става с момичетата от харема.

— Хюрем, той чудесно знае, че никога няма да му разреша това. Кой ми е учител? Не си ли ти? Казах му го съвсем открито: „Моята учителка е Хюрем хасеки. А ти трябва да вземаш пример от Негово Величество падишаха. Няма да отваряш обятия за друга, освен за законната си съпруга!“

Хюрем се разсмя на глас:

— Добре си му го казала, че си му пуснала и мухата. Няма да признаваш открито на никой мъж какво не искаш и какво искаш да прави. Така ще си извъртиш приказката, че той да го сметне за своя идея. Разбере ли, че ти си му затворила пътя още в самото начало, завърти ли му се в главата мисълта за онази работа, все ще намери всевъзможни начини.

— Не! Ти знаеш нещо! Не го крий от мен, Хюрем! Моля те! Ако знаеш нещо, кажи го!

— Да кажа!? Но не знам. Говоря ти го като нещо вероятно… Щом не може да го прави тук, човек може да се замисли дали не си е настанил някоя наложница на друго място.

— Боже опази!... Не си вземай грях на душата!

— Права си! Какво да правя. Ето на, дворцовият живот ме направи толкова мнителна. Не ме гледай мене, хубавице моя, султанке.

Но мухата беше пусната вече в главата на Хатидже. Дали можеше да е това?

Нима можеше който и да е мъж, разделен от съпругата си цяла година, да издържи, без да посегне към жена? Откъде да знаеше? Знаеше само, че е докарал оттам куп чернокожи и белокожи арабски момичета. Това Ибрахим не го криеше. Всичките ги разпръсна. Изпрати даже на Искендер Челеби и на жена му Семиха ханъм една чернокожа и една белокожа слугиня.

Ами ако е отделил някоя и за себе си?

Хюрем вече си беше тръгнала, този въпрос обаче продължаваше да ѝ дълбае мозъка, тя непрекъснато си го повтаряше. Ами ако е отделил една и за себе си? Като знае, че не може да го прави тук, дали не си е настанил някоя наложница на друго място? Дали не тича при някоя уличница, а да казва, че отива на войскови прегледи? Ами ако Гюзелджехисар е тайното любовно гнездо на мъжа ѝ?

На сутринта първата ѝ работа беше да извика Диметоглу Хъдър ага.

Като чу какво се иска от него, той без малко щеше да изпусне чашата с шербета.

— Хайде да те видя сега, Хъдър! — втренчи се тя в очите му — Двамата с теб станахме сродни души по съдба. Споделихме огромна обща болка. Застанахме пред прага на смъртта. Подмина ни. Дължим ти живота си. Но там горе има Аллах! След грешката, която допусна първия ден — каквото и да кажем, било е провидението, Аллах това им написал по челата! — ти ми служиш беззаветно. Не се съмнявам в твоята преданост. Хайде да те видя сега, свърши тихомълком и хубавичко тази работа. Разучи всяко нещо. Ела и ми разкажи. А после зарови в сърцето си всичко, което си видял. И никой да не може да го намери и извади оттам!

С маниера си на бивш капитан Хъдър ага удари токове. Тъй като Хатидже не искаше, той вече не засукваше мустаците си, не им извиваше нагоре върха, не ги мажеше с мед и масло. И без това времето не му беше оставило такива мустаци, че да ги засуква и маже за достолепие.

— Както кажеш, султанке, тъй да бъде!

— Хайде тогава!

Едва излязъл през вратата, при нея дотича Небиле и направо скочи на дивана, където седеше:

— Султанчице!

Видя умоляващия поглед в очите на момичето: „Не го прави“.

— Трябва, Небиле! Трябва да го разбера. Иначе ще полудея. Бъди сигурна, че неизвестното е по-лошо от истината!


* * *

— По дяволите! — изруга и хвърли молива.

Пред Ибрахим лежеше доста дълъг лист хартия. „Списъкът на проблемите!“

Не един, не пет, не и десет бяха тези проблеми.

И всичките чакаха него.

Той трябваше да ги разреши.

Печатът беше в него. Времето изискваше вярна служба в името на Османската империя. Е, добре, но никой не му подаваше ръка, не му помагаше. „Аз не съм Господ! Не ми стигат силите за всичко!“ — измърмори на себе си.

Толкова много въпроси имаше, които чакаха да се заеме с тях, че най-накрая реши да ги подреди един под друг в един списък. После направи втори според приоритетите и значимостта им.

И ето на — този списък лежеше сега пред него. Проблеми, които очакват спешно решаване:

Сред войската има брожение. Трябват нови завоевания заради плячката и паричните възнаграждения. Повелителят трябва да предприеме нов поход. Страхувам се шушукането да не прерасне в открити протести.

Целта е ясна. Карл Пети и братът на австрийския крал, палячото Фердинанд. Трябва да се предотврати опитът им да си върнат Унгарските крепости, които Негово Величество падишахът превзе преди две години. Тези, които се измъкват, трябва отново да се турят на място и да се сплашат.

Трябва самообявилият се за наследник на римската корона Карл Пети да бъде притиснат на широк фронт и да му се вземе от ръцете и тронът, и короната.

Господарят не бива да отлага повече въпроса за принца престолонаследник. Трябва да се намери начин за бързо разрешаване.

К-едно все по-често — Гюлбахар беше написала така от страх да не попадне в нечии ръце — изпада в опасна ситуация. Веднага трябва да се укроти. Ако се вреди само на нея, мен какво ме интересува? Но ще навреди на ч. л. — това пък беше шифърът за принц Мустафа — и на мен.

К-две обезателно — а това беше Хюрем — трябва да бъде блокирана отвсякъде. Ако това не може да се постигне, трябва да намеря начин за помирение.

К-едно и К-две ще могат ли да се сдобрят? Незабавно трябва да опипам почвата. Ще мога ли да намеря формула за помиряване (например подялба)? Дали може да се възприеме?

К-три — направила е на Хатидже три номера — здравата я заредила с подозрения. Трябва да се направи нещо. Но не знам какво. Да си призная ли? Невъзможно! Много е късно. Трябва да помисля, да помисля…

О — това беше кодовото име на Дилшад — расте. Трябва незабелязано да я взема в града. Но предпазливо. Това може да срине всичко, всичко. Или да изпратя О някъде в София, в Белград… Дали там ще я очаква по-добро бъдеще? А има и Парга, разбира се! При майка ми. Ах, толкова съм затъжен за нея. Как ли ще реагира, като разбере? Ще полудее, ще полудее.

М — Е…у… Е…и…ж… Е…м… Е…л…

Шифри, шифри, шифри. Не можеше да напише: „Мухсине… Единствена утеха… Единствен извор на живот… единствена моя… Единствена любима“. Попаднеше ли в чужди ръце!... В тях беше заключена неговата тайна. Беше забулил и дъщеря си Дилшад, и Мухсине в тайнственост, скрил ги беше.