Хатидже беше писала само два пъти за пакостите на Мехмед шах. И толкоз.

„Трябва да разгадаеш тайната на Гюзелджехисар!“ — ѝ повеляваше вътрешният глас. Но Хатидже се страхуваше да го направи. Предчувстваше, че в мига, когато я разкрие, всякаква връзка помежду им щеше да прекъсне. А предчувствията ѝ никога не я лъжеха.

За пръв път след толкова години в съня ѝ се появи Пойният славей. Усмихваше ѝ се. Казваше ѝ: „Не тъжи!“.

Хатидже копнееше за него. И то — до полуда.


* * *

Столицата вреше и кипеше, дворецът жужеше.

От всеки и навсякъде се говореше за Ибрахим.

И да му се ядосваше Хатидже, и да му се сърдеше, в края на краищата той беше нейният съпруг. Бащата на децата ѝ. Проклинаше онова, което се мълвеше за Ибрахим. Сякаш прякорите Европееца, Любимеца, Зетя му бяха малко, та сега населението започна да го нарича и „пашата със статуите“.

Дори Хюрем, при която отиде на посещение, изглеждаше разстроена.

— Знам — изпъшка тя, — много е дразнещо, Хатидже, но между нас да си остане, хората са прави.

Разбира се, че бяха прави. Защо му трябваше да монтира онези статуи на Ат мейданъ?

След като се завърна от Будин, Ибрахим ѝ беше разказал надълго и нашироко за паметниците, които той наричаше статуи. Беше толкова прехласнат по тях, че в един момент Хатидже дори се усъмни: „Дали мъжът ми не се е отвърнал от исляма? Номера ли ми прави?“ Защото не помнеше дотогава да е разговарял с нея за нещо друго така разпалено и толкова дълго.

— Ще ги видиш, Хатидже. Като влязох в двореца на Лайош, просто не повярвах на очите си. Като че ли в големия двор едновременно блестяха три слънца.

— Три слънца ли?

— Да. Трите слънца на Древна Елада.

Наясно беше, че Хатидже не е схванала нито една от неговите думи.

— Три великолепни статуи, Хатидже. Три невероятни статуи, изправени върху чудесни дълги крака.

Статуи ли? Или паметници? Същата вечер тя не сподели с Ибрахим какво мисли. Но ето, сега усещаше, че всички разсъждаваха като нея.

— Творецът им е бил запленен от гръцката митология. Едната статуя изобразяваше Аполон. Не можех да се отделя от нея. Сякаш богът на слънцето, музиката, огъня и поезията Аполон щеше да си грабне лирата и да засвири на нея. Срещу него бяха поставили статуята на Херакъл. Синът на бог Зевс и Алкимена, дъщерята на Микенския крал. Позата му беше такава, като че ли всеки миг щеше да скочи от постамента си и да се нахвърли върху дивите зверове. От изражението, изваяно върху лицето му, направо настръхваш.

— Третият пам… третата статуя на кого е?

— Богинята Артемида. Сестрата на Аполон. Пресвета Дево, ти трябва да видиш каква невероятна цялост, какво срастване се е получило с елена до нея.

— Пресвета Дево ли?! Елен ли?

Ибрахим дори не беше забелязал какви гафове направи от вълнение. Изписаното на лицето му смущение и объркване бяха направо потресаващи. Хатидже се сконфузи.

— Елен ли казах, Хатидже? Аллах, Аллах! Еленът е символът на Артемида. Артемида е дъщерята на Зевс и богинята Лето. Тя е богиня на дивата природа, лова и луната. Богиня на лъка и стрелата. Девственица с красиво лице.

— Девственица ли? Артемида не се ли омъжвала?

— Според митологията тя помагала на майка си, когато е раждала Аполон. Като видяла колко много се е мъчила, тя се заклела да остане девствена. Артемида носи светлината на непорочността и здравия разум.

В един момент въздъхна и взе ръцете на Хатидже в своите.

— Колкото и да ти разказвам, не мога да ги опиша. Не мога да одухотворя нагледно тяхната красота. Сама трябва да ги видиш.

— И тъй като няма как да отида до Будин, това означава, че не ще мога да ги видя.

— Не, моля ти се, ще ги видиш! Помолих господаря. Демонтирах ги. Натоварих ги в пълни със слама сандъци, за да не се повредят. Те са тук!

— Значи си ги донесъл в столицата?

— Да! — погледна я ядосано. — Стоят си затворени в сандъците. Колко пъти молих Негово Величество падишаха. Дайте ги на мен, ще ги поставя пред двореца си. Всеки да ги гледа. С тях столицата ви ще стане по-богата и по-красива. „Да си седят в сандъците!“ — все това си повтаря. Но няма да се откажа. Ще ги освободя от затвора им. Ще видиш!

„Каза и го направи!“ — мърмореше Хатидже. Постави статуите на Аполон, Херакъл и Артемида точно срещу двореца им. Сега, като обърнеше глава навън, Хатидже виждаше първо Артемида. Красивите ѝ женски крака. Защото поличката над тях беше толкова къса, че все едно я нямаше. И гърдите ѝ бяха открити. Ами онзи бог, когото Ибрахим наричаше Херакъл? Пази боже, Хатидже се срамуваше да го погледне. Всичкото му беше на показ, всичко.

Хората се стичаха на Ат мейданъ да разглеждат тези статуи. Крясъци ли не щеш, проклятия? Едни обръщаха гръб към тях и правеха намаз, други четяха Корана.

Всеки си даваше сметка, че статуите предизвикват буря от ужасен гняв. С изключение на мъжа ѝ. Един ден, когато този въпрос беше поставен и в Дивана, Садразам паша рече и отсече:

— Ще свикнат! Те показват колко е могъщ повелителят на Великата Османска империя. Доказателство, че наследникът на Древна Гърция и на Рим е Великата Османска империя!

— Но, паша! Народът гледа на тях като на идоли. Искам да кажа, че всъщност са само това. Ислямът не ни позволява такова нещо.

— Идоли ли? — извиси глас Ибрахим, а в себе си възропта: „Боже господи! Турци!“. — Паша, паша, това се нарича изкуство, а не идоли! Изкуство!

Но ето на, хората не ги наричаха изкуство. Везирите, пашите и учените роптаеха. Недоволстваха дори възпитаниците на Ендерун. А само допреди няколко години повечето от тях се бяха кръстили пред статуите на Исус и Дева Мария по родните си места. Разгневени бяха и еничарските казарми. Единствено в Корпуса на морските пехотинци нямаше и грам отпор. „Моряците са по-отворени към света и новостите!“ — казваше си Ибрахим.

На няколко пъти Хатидже с подходящи изрази и сладкодумие му каза:

— Да бяхме махнали оттам онези неща, моля те! Да ги вземем в нашия двор. След като хората не проявяват разбиране, няма защо и да ги гледат, не е ли така?

— Не, моля, има защо! Ще свикнат. Само след месец дори няма да забелязват, че са там.

Не свикнаха.

Сред хората даже плъзнаха от ухо на ухо и два стиха:


В храма на света свещен дойдоха двама Ибрахима —

идоли трошеше първият, идоли градеше вторият.

Ето тогава Садразам паша изпадна в ярост.

— Отивам при господаря! — викна към Хатидже, която си играеше с децата в женското отделение. — Дойде време да се сложи край на този раздор!


* * *

— Какво казал? Какво казал?

Сюлейман беше в добро настроение. Поглаждаше си брадата и се усмихваше на Ибрахим.

— Прочети го още веднъж, зетко паша.

— В храма на света свещен дойдоха двама Ибрахима —

идоли трошеше първият, идоли градеше вторият.

— Ех, че хубаво го е сътворил! Кой, казваш, е поетът?

— Един голтак, Фигани се казва.

— Фигани, а?… Хубаво го е съчинил това двустишие, Ибрахим. Надарил го Аллах.

— Повелителю, това… това е… истински раздор… Подстрекателство за бунт… Противопоставя ме на Ибрахим, който рушал идолите, а аз съм ги издигал. Това…

— Е, не ги ли издигна?

— Те не са идоли. Изкуство са!

— Поетът не казва така, а населението вярва не на садразама си, а на поета. Не се гневи, такива са хората. Ако на падишаха си или на везира повярват за едно, на поета ще повярват и за хиляда неща, изречени с красиви думи.


* * *

Още като излезе от падишаха и се върна в кабинета си, Ибрахим веднага нареди да извикат командира на еничарите.

— Виж, ага! Да няма „по-нататък“. Да няма „утре“, „сутринта“. Сега! Да се открие и залови оня непрокопсаник Фигани, да се качи на едно магаре и три дни да го разкарват по улиците на столицата за срам и позор. На четвъртия ден да не види слънцето! Разбра ли?

Заповедта беше изпълнена. Тези, които по ъгли, кръчми и гостилници декламираха стиховете и си шушукаха против идолите на Ибрахим, не обелиха и дума, когато прекарваха пред тях автора на това жигосващо огнено двустишие — обругаван, блъскан, падащ, ставащ. Задоволиха се само да хвърлят един поглед върху качения на магарето Фигани, целия раздърпан и окъсан. Макбул паша им беше насреща! С него шега не биваше. И това се разбра достатъчно ясно на четвъртия ден, когато една кола повлече по земята обезглавения труп на Фигани, за да го изхвърли някъде.

Една заран посетителите на Атпазаръ не видяха идолите.

Бяха си отишли.

Никой повече не видя Аполон, Артемида и Херакъл.

Единствена Хатидже се разплака тихо и кротко, когато ѝ донесоха вестта, че съпругът ѝ се е разпоредил да обезглавят Фигани. Вечерта Ибрахим се прибра много късно, тя не си легна, преди да го види.

— Един е Аллах, Паргалъ, и един той решава! — доближи се тя до лицето му така, че дъхът ѝ го опари. — Нито човекът, нито любимият, нито планината, нито скалата! Единствено Аллах! Идва ден, всичко изчезва. И властта, и могъществото. Главата, която ти заповяда да отсекат, в съдния ден ще ти потърси сметка!

— Какво можех да направя, султанке! — опита да се оправдае той. — Да го оставех, та пред мен и зад мен да реди подстрекаващи народа стихове ли?

— По-добре така да беше направил! По-добре да го беше оставил, та народът да му потърси сметката заради теб: „Дай да го видим този Фигани, глупостите в главата му не са пуснати от Аллах!“.