Отиде си в стаята. Вдигна капака на раклата. Започна да брои резките, които дълбаеше от вътрешната му страна. После резките заподскачаха пред очите ѝ. Отказа се. Ето на, бяха изминали цели месеци.

Тя продължаваше да пише и изпраща все в същия порядък, но дълго време от Ибрахим не дойде писмо.

Отначало не се трогна. Ех, работата му е много и тежка, с това потисна копнежа. Изминаха още три дни. Седмица. Още десет дни. Вече не можеше да се отърси от нарасналите подозрения. „Един ред! — изплакваше тя на Небиле тревогата си. — Толкова ли няма време моят паша за две думи: „Добре съм. Не се притеснявай!“. Хайде, през деня както и да е. Но през нощта… Напиши го през нощта. Не, не, разсеян е!“

Хатидже се мъчеше да докара от девет кладенци вода, за да намери някакво оправдание, но в ума ѝ се закотви една дума: „Нощта!“. Какво правеше Ибрахим нощно време? Беше се наслушала за легендарната красота на арабските момичета. С очите си ги беше виждала и в харема. Дали не се е заплеснал по онези красавици и да е забравил своята Хатидже?

А пък откакто една нощ сънува как една увита в тюлове арабка танцува пред съпруга ѝ, врящото в нея подозрение стана непоносимо. Още щом се събуди, седна и написа:


Никаква съвест ли няма в нашия ефенди? Няма ли капка милост към съпругата си, която изгаря тук от копнеж? Защо се скъпите да ми напишете поне един ред за вашето здраве? Или нямате възможност да пишете заради приятно прекарваното с арабските красавици време? Ах, безсъвестни… Кажете поне на някого да ни напише вести как сте със здравето.


Не пропусна в края на писмото да капне и една сълза. Очерта изсъхналото петно с мастило, а до него кацна и забележката: Капчица от бисерите, които отрониха очите на вашата Хатидже от копнеж по вас.

Този път отговорът не закъсня. Не мина и месец, когато ѝ донесоха писмото от Ибрахим:


Моя Хатидже, бисер на моята душа… Цвете мое…. Как би могъл Паргалъ да вдъхне аромата на друга роза, освен теб?


Толкова бе написал. Нищо повече.

Въпреки тези няколко сладки думи, Хатидже беше убедена, че нещо се е променило. Душата ѝ не я теглеше да ходи до двореца, за да провери дали не е пристигнала някаква вест за него. Забелязваше, че необяснимо защо просто не ѝ се искаше да се среща с Хюрем. Защото всеки път, когато се виждаше с нея, се притесняваше, че трябва да отговаря пред себе си на въпроса: „Мога ли да бъда приятел с някого, който е враг на съпруга ми?“. И защото всеки път си даваше сметка, че не знаеше отговора. А си даваше сметка и за това, че имаше един-единствен отговор: „Не мога да бъда приятел с врага на съпруга ми. Не е редно“.


* * *

Един ден се случи нещо, което изобщо не желаеше. Без никакво известие пристигна Хюрем. И двете си изиграха ролите добре.

Хатидже я посрещна още в подножието на стълбището.

— За бога! — викна Хюрем. — Какво търсиш на стъпалата в това състояние?

Поговориха си за туй-онуй. Хюрем попита дали е получавала вести от Ибрахим паша. А тя я излъга:

— О, да! Всяка седмица!

Хюрем, разбира се, знаеше, че не е получавала. И ни в клин, ни в ръкав каза:

— И аз снощи попитах Негово Величество моя султан дали Садразам паша е стигнал до Египет. „Много мина, малко остана“ — каза господарят. Не можеше да се нахвали с успехите му. „За награда изпратихме на нашия зет един арабски кон“, така заповядал. Струвал двеста хиляди златни дуката. Написал му и бележка: „Зетко паша, като се завърнеш, ще се качиш на него“.

Хатидже се развълнува:

— Ибрахим няма ли да остава още?

— Аз така разбрах. Затова дойдох днес да те зарадвам. — След кратка пауза: — Но Садразам паша, естествено, ти е писал за тези неща.

И крадешком погледна към Хатидже.

— Ами… — смънка тя. — Съвсем накратко. Нали знаеш, малко говори, малко пише.

Хюрем разбра. Ибрахим не пишеше на жена си нищо от истината.

Продължиха мълчаливо да бодат и вадят иглите си в гергефите. Изтеглиха конците. Хюрем отряза своя конец с малка ножичка с позлатени връхчета. Хатидже го откъсна със зъби, така както правеше от дете.

— Хатидже?

„Ей сега ще излезе наяве истинският повод за посещението ѝ!“ — помисли си Хатидже.

— Моля?

— Искам да те попитам нещо. Ние с теб си приличаме много. Горди сме. Не понасяме несправедливостите. Влюбени сме. И най-важното, не премятаме насам-натам думите си, направо си казваме каквото имаме за казване.

Дали наистина беше така? Кимна в знак на съгласие.

— Убедена съм, че ще отговориш на въпроса ми така, както го мислиш и чувстваш в душата си.

— Олеле! — опита се Хатидже с усмивка да обърне нещата на шега. — Никога не съм те виждала толкова сериозна.

Хюрем остави ръкоделието си и я погледна много внимателно.

— Въпросът ми е следният: Може ли по-малкият да върви преди по-големия? Или казано обратно: По-големият може ли да остава зад по-малкия?

Това пък какво беше?

— Но това не е въпрос, ами нещо като гатанка! По-малкият от по-големия…

— Права си. Нещо се обърках. Искам да кажа, по-големият има права, защото е по-голям, а по-малкият се ощетява, защото е по-малък, така ли?

„Оооо!“ — рече си Хатидже. Веднага ѝ разшифрова мисълта. Опитваше се да каже: на кого по право се пада тронът — на Мустафа или на Мехмед.

— Ами… — опита се да се престори, че не я е разбрала ясно. — Предимство има по-големият точно защото е по-голям.

— Хатидже! Не ме разочаровай. Много добре знаеш какво искам да кажа.

— Не е ли по-добре по въпросите на правото и писаните закони да питаш падишаха?

— Не мога да го питам за това!

Още не сваляше очи от нея. Приближи се още малко и прошепна:

— Ако ти беше на моето място, щеше ли да оставиш на друг, по-голям, правата на това, дето ти е на път — посочи щръкналия ѝ корем — само защото е по-малко от него?

— Законът, повелята на традицията….

— Остави сега закона и традицията. Може ли една майка да предостави това, което се полага на детето ѝ, на нечие друго дете?

Хатидже загуби търпение:

— Аз мога ли да схвана въпроса ти така: Кой трябва да бъде престолонаследникът на Османската империя — синът на Гюлбахар или твоят? Правилно ли съм те разбрала?

Хюрем ѝ се усмихна:

— Виж! Права бях. Каза си го без увъртане. Ами отговорът?

Дълго мълчаха. Гледаха се очи в очи, без да мигнат. Най-накрая Хатидже тихо отрони:

— Отговорът не е по моите възможности.

— А по чии? На онази жена ли?

Хатидже завъртя глава на две страни:

— На двете майки.

— Моят отговор е ясен. Ще ме укориш ли, ако кажа, че нямам ни най-малко намерение да пренебрегвам правата на моя принц само защото се е родил след нейния?

— Има ли значение дали ще те укорявам или не?

— Да!

— Защо?

— Имам нужда от подкрепа. Ти най-добре знаеш каква змия е онази жена… После… после…

— Да? Какво още?

Хюрем внезапно вирна глава.

— Като си дойде Садразам паша… кажи му… — млъкна и се взря в очите ѝ. — Очакваме да застане на наша страна, а не на нейна. И не признаваме никакви права и закони. Това да не са Божиите заповеди! Нека да напише нови такива.

Хатидже не повярва на ушите си. Хюрем беше повела война с извадена сабя. Нямаше скрито-покрито. Имаше нужда от Ибрахим. Ако съпругът ѝ вземеше нейната страна, тя беше приятел, ако останеше верен на установения ред, ставаше враг. Толкоз. Изтръпна. Обзе я усещането, че лятното слънце, огряло цялата стая, внезапно помръкна и небето се покри с черни облаци.

— И правото трябва да защитава мен — продължи да цеди през зъби Хюрем, — и законът. Няма да оставя Гюлбахар да наследи трона само защото е била преди мен и защото е родила преди мен. Аз съм тук. Плътно до коляното на Негово Величество султана. А тя, къде е тя? Няма я. Изгонена е. На заточение.

— Но… — опита се да измънка нещо Хатидже, Хюрем обаче я прекъсна:

— Аз го обичам. Дарявам му щастие. Ще се намери ли в цялата Османска империя поне едно божие създание, което да каже, че и повелителят не ни обича?

Хатидже кимна с глава в смисъл на „не“. Защото наистина нямаше. Брат ѝ още беше безпаметно влюбен в Хюрем.

— Дадох на господаря два принца и една султанка. — Погали корема си с длан. — И още едно е на път…

Хатидже се изуми, очите ѝ се ококориха.

— Какво? Боже господи! Много се радвам, Хюрем!

А наум си каза: „Пак ли?“. Тази жена раждаше всяка година, а тя не беше родила още първото си дете. Никак не минаваха тези девет месеца!

— Кажи на Садразам паша само да не се пречка на Хюрем. „Бъдете двамата като едно цяло — така му кажи. — Градете бъдещето на Османската империя след Негово Величество падишаха.“

— Хюрем! — не се сдържа да я укори. — Брат ми султанът все още си е жив и здрав. Аллах да му дава дълъг живот!

— Амин!

Внезапно скочи.

— Ние да си тръгваме вече. Утрешният ден трябва да се спечели от днес. — И се усмихна, като че ли не тя беше изрекла тези плашещи думи. Хвана в дланите си лицето на Хатидже. — Казахме си каквото трябваше. Останалото той да го реши. Приятелството на Хюрем хасеки или…

Не продължи. Защото по-нататък беше ясно.

— Вражда ли?

Пак смени темата:

— А и ти не се бави, моя красива султанке…

И си тръгна така бързо, както и дойде, оставяйки Хатидже загледана подире ѝ.

Заболя я главата. Не очакваше такава атака. Това беше обявяване на война. Хюрем искаше падишахът да направи престолонаследник най-големия ѝ син Мехмед, въпреки че правата принадлежаха на Мустафа. И очакваше Ибрахим да я подкрепи в това. Ако го направи, чудесно, ако не го направи, той да си му мисли! Така казваше.