Не издържаше повече погледа на майка си, този път тя наведе глава.

— При… ех!

И сега си спомня колко тихичко го поизнесе и че сама дори не се чу.

Опита се отново да се разсее със сенките по стените, не успя. „По дяволите! — седна в леглото си. — Не го приех! Не го приех! Не го приех!“

Хатидже султан се усещаше, че изпада в нова криза, че крещи. Първа скочи Джевахир. Спусна се разтревожена към господарката си:

— Принцесо!

Притисна главата ѝ до гърдите си.

— Няма нищо, принцесо моя, няма нищо!

Мяташе се в ръцете на наложницата си, пак крещеше:

— Не го приех, Джевахир! Не го приех! Кълна се, не го приех!

На виковете ѝ се отзоваха и другите наложници.

— Донесете вода! — притеснена се разпореди Джевахир.

Направиха каквото им каза. Сякаш държана цял живот без вода, Хатидже започна да пие с ужасно настървение. Половината се изля върху нея. Прекъсваното от ридания дишане разпръскваше вода на вси страни.

Джевахир я галеше по косата, мъчеше се да успокои господарката си.

— Мина вече, принцесо! Мина. Сънували сте кошмар. Вижте, мина вече. Събудихте се…

Хатидже вдигна глава и впи плувналите си в сълзи очи в очите на наложницата.

— Не! — изпъшка, цялата разтреперана. — Не сънувах кошмар, Джевахир… Преживях го. Преживях кошмара. Тогава казах: „Приех го“, но кълна се, не го приех, не го приех, не го приех!


* * *

Тогава, в стаята за първата брачна нощ, Хатидже седеше едва-едва върху ръба на леглото. Червеният воал още беше на главата ѝ. От притихналото ѝ уплашено дишане тюлът леко се издуваше и прибираше пред устните. Гледаше иззад червената завеса, но нищо не виждаше. След като наложниците си излязоха, остана само с майка си и лелята наставничка.

— Няма страшно, дъще!

Няма ли?

Хатидже обаче се страхуваше както никога.

След малко майка ѝ и лелята наставничка щяха да я оставят сама.

И щеше да дойде той. Мъжът, когото тя прие.

Щеше да го види за пръв път изпод червения воал.

От деня, когато майка ѝ каза: „Баща ти ще те омъжи, дъще“, тя милион пъти правеше опити да си изгради някакъв образ за него. И всеки път в съзнанието ѝ оживяваха различни лица. Някои с черни бради, други — с бели. На някои приписваше черни вежди и черни очи. На други — голям нос. Тънки, едва очертани устни.

Не обикна нито един от очертаните в представите ѝ съпрузи.

„След малко насреща ти ще излезе истинският мъж, когото ти не обикна дори в представите си!“

Беше гласът на разума. „Да видим сега ще обикнеш ли истинския?“

Същата нощ, докато чакаше съпруга си, сърцето ѝ отговори: „Няма да го обикна!“.

„Ще го обикнеш! Ще го обикнеш!“

„Откъде знаеш, че ще го обикна?“

„Божичко, Хатидже, не чу ли какво каза майка ти? В брака се случвали чудеса!“

При всяка стъпка, отекнала отвън, сърцето на Хатидже се качваше в гърлото ѝ. Вратата ще се отвориии… И вътре щеше да влезе един великан.

Човекът, когото тя прие, щеше да повдигне воала ѝ.

И той щеше за пръв път да види детето, което вземаше за съпруга.

Щеше да я закичи с накит за откриването на лицето.

Внезапно Хатидже се засмя. Какви налудничави неща ѝ бяха минали през ума същата нощ, на прага на страха.

Какви ли са ръцете му? Грамадни и космати?

От всички приказки, които ѝ наприказва Хафза султан, преди да излезе от брачната стая, в спомените ѝ остана само една:

— Хатидже?

— Да, валиде?

— Извини ме. Ако можеш… прости на майка си!

Белият ѝ ешарп се развя като облак и Хафза султан си тръгна.

Най-накрая лелята наставничка застана на колене пред нея.

Тя също ѝ изреди куп приказки, те влязоха през едното ухо на Хатидже и излязоха през другото. Туптенето на сърцето ѝ заглушаваше всеки друг звук.

Дори не забеляза кога си отиде и тя. В стаята беше сама. Сама със себе си.

Седна с гръб към вратата. Не искаше да го види как влиза в стаята. Човекът, когото прие, трябваше да се появи пред нея изведнъж. Каквото щеше да струва, да прави, трябваше да го направи изведнъж. Реши да затвори очи. Не искаше да го вижда. Тръсна глава. „Добре го измислих! — си каза. — Да не виждам и него, и каквото имаше да става.“

Ами как щеше да живее?

Не можеше ли да живее и без да го вижда?

„Жалко — промълви тихо. — По-добре въобще да не бях живяла!“

Като усети, че вратата се отваря, помисли, че човекът ще се промъкне отзад и ще я удуши.

„Дойде! — изтръгна се вик от душата ѝ. — Твоят съпруг дойде!“

Докато следеше стъпките, тя затвори очи. Сега трябваше да е точно пред нея. Тъй като стискаше очи с всички сили, всяко нещо и всяко място потънаха в мрак.

Що за човек беше? Най-накрая любопитството ѝ надви страха. Леко повдигна ресници. На нивото на главата си видя единствено зеления копринен пояс върху корема на великана.

Изведнъж различи грамаден космат черен паяк.

Прехапа устни да не изпищи.

Паякът запълзя върху зеления пояс. По едно време се шмугна навътре. От страх Хатидже пак спусна ресници.

— Ще възхвалявам Великия Аллах за това, че дари своя роб с напъпилата роза!

Стори ѝ се, че някой думка с токмак по пробит тъпан. Това беше гласът на мъжа, когото прие.

— Имам ли позволение, красавице моя, да вдишам уханието на розата?

Усети някакво шумолене до ухото си и повдигна ресници.

Боже господи!

Грамадният космат черен паяк беше върху червения ѝ воал. И то два!

Като усети, че воалът ѝ започва да се повдига, изпита още по-голям ужас.

Само споменът за това беше достатъчен повод да изживее дори и след години същата паника. „Всемогъщи боже! — зовеше в ужас онази нощ. — Спаси ме!“

Не бяха паяци, а ръцете му.

Воалът, който закриваше лицето ѝ, вече го нямаше. За миг се почувства съвсем гола.

Стисна очи, наведе глава.

— Нека погледам до насита розовата пъпка, моя Хатидже.

Гласът му пак прозвуча като удара на токмака върху оня пробит тъпан. Топлият дъх на мъжа плъзна по лицето ѝ. От вонята му ѝ се зави свят. С погнуса обърна глава встрани.

— Недей да се сърдиш, моя малка розичке — каза той този път. В тона му имаше нотки на присмех. — Блясъкът на тази огърлица от изумруди ще избледнее пред твоята красота, но какво да се прави? Няма брилянт, няма рубин, който да блести повече от сиянието на моята Хатидже.

Забеляза, че паяците пак се раздвижиха. Отдръпна се уплашено назад: „Какво прави този?“

— Вдигни глава, розова пъпчице моя! Та Искендер да изгори в огъня на твоите очи!

Не я вдигна.

Сърцето ѝ биеше като лудо. Кръвта сякаш се беше вледенила в жилите ѝ. Главата бучеше, притъмняваше ѝ пред очите.

— Вдигни глава!

Хатидже видя как двата паяка се приближават към нея и избяга от другата страна на леглото.

Смях, примесен с кашлица, раздруса корема на мъжа:

— Недей да кокетничиш, момиче!

Хатидже погледна изпод вежди и видя корема му да се приближава. Понечи да се дръпне още по-назад, но не се получи.

Нямаше накъде да избяга.

Отвратителният смях избухна още веднъж.

— Разбрах! — каза мъжът престорено. — Казваш ми, че няма да стане, преди да съм ти окичил накита за откриване на лицето, така ли? Нека твоят паша да бъде жертва на кокетство.

Ръцете-паяци люшнаха огърлицата към нея. От скъпоценните камъни проблеснаха сини, бели, жълти лъчи.

— Подай си врата да ти окача накита! А после бялата ти гушка да кацне като гълъб върху устните на Искендер.

Хатидже си помисли, че ще полудее от докосването на ръцете му. Косматите, грамадни, черни, студени ръце. Спомняше си, че в устата ѝ прозвуча нещо между стенание и писък. За да не излети през устните ѝ навън, скри устата си с ръце.

— Не се бой, красавице моя! — смееше ѝ се насреща съпругът, присламчвайки се полека-лека да я сграбчи. — На розовото клонче ще кацне славей, и толкоз. — Искендер изгори душите на много жени, но теб няма да погуби.

Едва тогава Хатидже вдигна глава. За пръв път видя лицето и гърбицата на този, когото беше приела за мъж. Очите му — две ледени парчета — я гледаха изпод червеникава коса, кръвта ѝ се смрази от тях.

Вълк!

Това ѝ мина през ума. Приличаше ѝ на кръвожадния вълк от приказките, които беше слушала. Гледаше я с кървясалите си очи също като изгладнял вълк, готов да разкъса своята плячка.

А Хатидже никога не беше виждала вълк. Но като слушаше приказките, тя си го беше представяла точно с този израз, точно с тази стойка.

Не можеше да си припомни как е скочила на крака, как се е втурнала към вратата и дали наистина е викала: „Спаси ме, мамо!“, както ѝ го разказваха след това.

Чу за всичко това от Джевахир, когато на следващата сутрин лежеше безпаметна в своето легло.

— Тичаше, принцесо моя, цялата разчорлена. И викаше. Като ви видях в такъв вид, луда ли е…

— Наистина ли? Нищо не помня. Какво виках?

— „Спаси ме, мамо!“, „Да бъда твоя жертва, татко! Ти, хан на хановете, не погубвай дъщеря си, храбри мой татко!“… Да, да, точно така викаше.

— После?

— После се строполи там. Всички те… Пази боже!..

— Помислихте ме за умряла?

Момичето потвърди с глава.

— Притичаха лекари, лечителки, кой ли не! Като казаха: „Припаднала е!“, в Трабзонския дворец настана празник.

Ето на, припадъците ѝ се лепнаха като болест тъкмо в онази нощ.