— Хатидже…

— Защо ми причиняваш това, Ибрахим? Въжето, по което играеш, е тънко. Няма да ви издържи и двамата!

— Въже ли? За бога, какви ги говориш?

— Мисля, че ме разбираш много добре! Въжето на властта е твърде тънко. Да не кажеш после, че не съм те предупредила. Няма да ви издържи двамата с Хюрем. Или тя ще падне, или ти! А аз не искам да те загубя! Не бих го понесла, няма да го понеса!

Ибрахим се втурна към разплаканата си жена да я успокоява.

— Откъде ги измисляш тези приказки? — с галещ тон ѝ заговори той. — Никой няма да пада. Не се бой!

Всъщност той се уплаши повече от жена си. Пак беше станал инструмент в ръцете на онази така наречена Гюлбахар. Не, трябваше да си го признае. Той самият беше потърсил това опасно съглашение от ревност към Хюрем. И се замоли: „Египет, скъпи Египет, бъди мой спасител!“.

Да, трябваше да бъде за известно време далече от столицата. Най-малко — далече от войната между Гюлбахар и Хюрем. Трябваше да намери някого, на когото да повери и Дилшад.

Разреши този проблем с две кесии пари. И една вечер се сбогува с дъщеря си там, в жълтата къща в Гюзелджехисар:

— Само не се плаши! — ѝ каза. — Ще се върна!

Следващият ден беше тридесети септември. Ибрахим отплува от столицата начело на десет бойни кораба, натоварени с петстотин еничари и две хиляди щурмоваци от Наказателната войска. Изправен на адмиралтейския мостик, той гледаше със замислен поглед силуета на чезнещия зад гърба им Истанбул. Не знаеше оставеният да го замества втори везир Айяз паша дали нямаше да го предаде. Ако не завършеше с успех този така наречен Ревизионен поход, като се върне, току-виж заварил на мястото си в Министерството на везирите новоназначения от падишаха Айяз.

Разбира се, ако можеше да се върне. И на Хатидже, и на Дилшад беше казал: „Като вихър ще отлетя, като вихър ще долетя!“, но не беше сигурен дали имаше път за завръщане.


* * *

След месец Ибрахим пристигна в Мармарис. Там реши да продължи по сушата.

Още като слезе от кораба, научи новината, че оня бандит Ахмед се е провъзгласил за император. И че подложил на сеч повече от хиляда османски войници. Това беше открит метеж. Избухналият в Египет пожар можеше да плъзне навред. Даваше си сметка, че Сюлейман го изпрати в тази пустиня, за да изпробва уменията му. „Няма изход, Паргалъ — каза си той още като научи новината. — Трябва да издържиш този изпит. Няма друг начин!“


LXIV


НА ПЪТ КЪМ ЕГИПЕТ, ДЕКЕМВРИ 1524 Г.

Как щеше да изкара барикадиралия се зад стените на Кайро Ахмед? С петстотин еничари ли?

Ибрахим стигна до пустините на Палестина и там си даде сметка, че не разполага с много време. Една вечер, когато му разпънаха шатрата върху студения пясък и той се загледа в звездите, приковани сякаш със златисто-сребърни гвоздеи в мрака на нощта, се случи чудо. Агамемнон!

Не беше ли нещо повече от чудо? Как точно сега му дойде наум за Троя? И той щеше да направи същото, което направи и Агамемнон. Щом Ахмед не отваряше портите към Кайро, Ибрахим пък щеше да вкара вътре дървения кон!

На сутринта, преди още пясъкът на пустинята да се затопли, планът му беше готов.

Тайно изпрати един от най-доверените си сержанти при Кадъзаде Мехмед бей, когото Ахмед паша назначи за свой велик везир. Сержантът успя някак си да се промъкне в Кайро оттам, където не даваха и птичка да прехвръкне и разпитваха кой откъде идва и накъде отива. Намери начин да стигне и до самия Мехмед бей.

— Донесох ти, бей, вест от Макбул Ибрахим паша, великия везир на султан Сюлейман хан, син на султан Селим, велика да е славата му, велико да е името му, велика да е силата му, а гневът му да няма граници!

Този човек знаеше, че Османлията нямаше да остави Ахмед паша да си развърта кончето. Всъщност, изглежда, беше започнал да служи на Ахмед от страх, че ще го убие. Показа накъде клони още преди сержантът да си довърши приказката. Вместо да тича по пътя на авантюрата и да остане без глава, за него най-доброто беше да се постави в услуга на Османската империя, а ето че възможността да го направи сега му дойде на крака.

— Казвай, тогава!

— Пашата каза: Ако Мехмед бей е същият Мехмед бей, с когото се познаваме, той е умен мъж. Попитай го, да видим, предан ли е той на своя благодетел, предател ли е? Дойде време да се доказва преданост към османската държава, а главите на предателите да се секат. Кажи на бея, че отплатата за вярна служба не се забравя и на този, и на онзи свят. Ако ли не, ако е на страната на предателя Ахмед, той си знае. Към едната глава ще прибавим и още една, така ще се върнем в столицата.

Притиснатият велик везир шепнешком се закле във вярност. Задейства се по замисъла на Ибрахим паша. Намери начин да напъха в банята на Кайро сто от своите най-верни хора още преди Ахмед паша да излезе от двореца си и да тръгне да се къпе в нея. Налетяха на вероломния паша при курната и още там му отсякоха главата.


LXV


АТ МЕЙДАНЪ, ДВОРЕЦЪТ НА ИБРАХИМ ПАША МАРТ 1525 Г.

В началото на февруари състоянието на Небиле се влоши. Като забеляза как акушерките си шушукат покрай нея, Хатидже направо полудя.

— Какво има? Нещо лошо ли е?

Едва я укротиха.

През тези напрегнати дни се държеше като смахната. Забравяше, че самата тя е бременна, тичаше, подскачаше по стълбите и на слизане, и на изкачване. За секунда не оставяше момичето само. Мобилизира цяла армия от акушерки и лекари, но въпреки това не намираше покой. Чуваше как зад вратите прислужниците си шушукаха: „Не мога да разбера Небиле ли ще ражда, госпожа султанката ли?“, но нищо не им казваше. Прави бяха, само че не беше по силите ѝ да се спре. Като я съветваха: „Султанке, не е правилно да се движите толкова много. Ако не мислите за себе си, помислете поне за детето в корема ви!“, тя се заседяваше за по час-два. Чуеше ли от коридора разтревожени гласове, пак изхвърчаваше.

— Какво има? На Небиле ли ѝ стана нещо? Водите ли ѝ изтекоха?

Най-сетне Небиле роди живо и здраво момиченце.

Боже господи! Толкова малко същество, същинска фея!

— От фея може да се роди само фея! — целуна Хатидже все още отпадналата Небиле.

Постави на врата ѝ огромна огърлица. Под процеждащите се през прозореца лъчи на февруарското слънце върху гръдта на Небиле запламтяха червените отблясъци на пет големи колкото нокътя на палеца ѝ рубина, разположени между два реда бисери.

Момичето нямаше още сили да говори, но успя да пророни:

— Султанчице! Ти знаеш какво име да дадеш на дъщеря ми!

Усмивката на Хатидже красноречиво ѝ отговори: „Разбира се, че знам!“ Това беше техният дълг, който трябваше да изпълнят и двете. Прегърна бебето, което известяваше с ужасна врява из целия дворец своето раждане, и го вдигна нагоре:

— Добре дошла, Джевахир! Благодат донесе, ангел мой! Самодива моя…

Дали момиченцето се изненада, не се знае, но изведнъж млъкна. Размърда пръстчетата си, опита се да хване Хатидже за носа.

— Джевахир… — промълви Небиле, без да вдигне глава от възглавницата. — Завърна се от рая!

Хатидже не знаеше къде да се дене от радост. И момче да беше родила Небиле, пак щеше да го целуне и да го вдигне над главата си. Но момичето беше друго нещо. За двете раждането на момиче имаше скрит, очакван смисъл, макар че не говореха за него, не споменаваха и дума. Малко ли молитви беше отправяла за Небиле да си роди момиченце?

Постави Джевахир в прегръдките на майка ѝ и се втурна към покоите си. Моментално се просна върху седждето си. Направи благодарствен намаз. Благодари на Аллах, че е закрилял Небиле и че е изпратил в обятията ѝ една малка фея от рая. Накрая от дън душа проплака: „Спаси и мен, и моето бебе! Позволи ми да му дам един син!“.

Всяка седмица изпращаше писмо до Ибрахим. Всъщност пишеше му всеки ден, прибираше го и в деня, когато вестоносецът на двореца тръгваше на път, тя му ги даваше всичките накуп. Така че Ибрахим получаваше в един момент наведнъж по двадесет и пет писма от нея.

Дали ги четеше всичките? Толкова много?

В повечето случаи Ибрахим им отговаряше с едно-единствено писмо от по четири-пет реда. Хатидже не се разстройваше. Да не би съпругът ѝ, затрупан от толкова много работа, да имаше време да седне и да ѝ пише по цели страници писма? И да имаше, щеше ли да пише? Не знаеше.

В първите си писма Хатидже го питаше как е, информираше го за себе си и за двореца, разказваше му как копнее за него.


Не знам днес кой ден е, откакто замина. Колко лошо! Ако знаех на коя дата ще си дойдеш, щях да броя дните от нея, отзад напред, но нали не я знам. И аз смятам минута по минута, час по час, ден след ден.


Ибрахим беше започнал първото си писмо така: Днес е осми януари. Тук денем е много горещо. А нощите са ледени. Дори звездите замръзват.

Следващите писма на Хатидже също бяха изпълнени с любов и копнеж. Написа на мъжа си колко е пораснало бебето в корема ѝ. Неговите отговори обаче приличаха на войнишки рапорт:


Получих писмото ти. Добре съм. Не се притеснявай за мен. Оставихме Дамаск зад гърба си. Напредваме към Палестина. Войската отсега трепери от страх пред пустинята.


В същия страх изпадна и Хатидже. Пустинята! Пясъците, които изгарят хората, които ги поглъщат целите. Пясъчните бури. Ами ако го връхлети някакво бедствие… Ами ако изгуби пътищата… Ами ако се разболее…