— Хатидже… — Гласът на Хюрем внезапно загуби цялата си топлота. — Не мога да го направя!

Хатидже почувства как се вледеняват и ръцете ѝ, и краката.

— Не можеш да го направиш? — заби поглед право в очите ѝ. — Или няма да го направиш?

Сега и гласът на Хатидже беше загубил приятелския си тон.

— Негово Превъзходителство пашата трябва да замине, Хатидже. Падишахът има пълно доверие само в него.

Това беше най-глупавото увъртане. За каква я вземаше тази жена? За дете, което може лесно да се залъгва ли?

— Виж ти, нашият по-голям брат колко беден бил! Нямах си и представа, че покрай себе си няма на кого друг да се довери, освен на моя мъж.

Хюрем опита да се усмихне:

— Ибрахим паша има много повече врагове, отколкото приятели, не го ли разбираш?

„И ти ли си от враговете?“ — веднага си помисли Хатидже.

— Нямам предвид онези, които не могат да го понасят, а другите, които си мислят, че като го е направил велик везир, падишахът е потъпкал закона и традицията и не спират да му копаят гроба. Злословят наляво и надясно, ставало ли се велик везир от музикант и личен секретар. Някои даже подшушват на господаря, че еничаринът щял да обърне казана.

— Хатидже, господарят го изпраща в Египет, за да го утвърди. Негово Величество падишахът го обяви за велик везир, обаче твоят съпруг ще се превърне в истински велик везир едва след като потуши въстанието и въдвори ред в Египет. Едва тогава ще преклонят глави пред него. Ти не искаш ли това?

Хатидже остана безмълвна.

— Какво искаш — мъжът ти да се крепи единствено чрез закрилата от страна на падишаха или да бъде великият везир заради собствените си способности и доказано могъщество? На твое място, красива моя султанке, бих избрала второто. Само и само да не се раздели с теб, ще направиш на пашата много лоша услуга! Недей! Остави го да замине. Да замине като Макбул паша, да се върне като Ибрахим паша. А ти му роди едно хубаво малко момченце. Като се върне, да го подадеш в ръцете на баща герой.

Хатидже погледна изумено към Хюрем. „Коя си ти? Приятел или враг?“

Не знаеше. Все още не беше сигурна. Ако се съди по думите ѝ — беше приятел. И то добър приятел. А блясъкът в очите ѝ — загадъчен. Само заради това е! Истината ѝ казваше. Права беше Хюрем. И със собствените си уши Хатидже беше чула един от конярите да казва на другия до него: „Паша с патерици! Остави го тоя!“ И то в двора на същия този човек, когото нарече „паша с патерици“! Хатидже моментално го изхвърли пред вратата навън, но всички си мислеха по същия начин.

Ибрахим беше само Любимеца.

А Паргалъ беше по-силен може би и от брат ѝ, по-кадърен, по-умен, по-сърцат… Не продължи да изброява. И да не беше така, какво от това? Ибрахим беше нейният съпруг. Бащата на детето ѝ.

Този път Хюрем взе предпазливо ръцете ѝ в дланите си.

— Така ли е, единствена моя султанке?

Така беше. Потвърди с глава.

— Ако съм изрекла някоя груба дума от притеснение, изви...

Хюрем не ѝ даде възможност да продължи — просто веднага ѝ запуши устата със собствените ѝ ръце.

— Хайде ставай, да влезем вътре. Като си поиграеш малко със Селим, ще се разсееш. Тъкмо да свикваш. — Разсмя се от сърце. — Как е, започна ли да рита?

— И още как!

Докато погостува в харема, малкият Селим накара Хатидже да забрави за всичко. По-точно, не ѝ остави време да мисли за каквото и да е. Не слезе от ръцете на леля си. А като слезе, се разплака, че и тя не сяда на земята заедно с него. Взе да я удря по главата с един пискюл от сърма. За финал на деня лапна пръста на Хатидже и я ухапа до болка с току-що поникналите си зъбки.

Хюрем я изпрати до двора. Махна ѝ с ръка.

— Хатидже! — викна откъм гърба ѝ.

Спря се на стъпалата и се обърна назад.

— Ако Ибрахим паша пак изпрати писмо, нека предаде на Гюлбахар хатун поздрави и от нас!

За втори път през този ден Хатидже почувства, че се вледенява.

Върху лицето на Хюрем пак сияеше нейната загадъчна усмивка, но очите ѝ… в очите ѝ пламтяха тайнствени огньове. Като огньовете, запалени сред потайния мрак на нощта в оголена планина. Горещи, но страховити.

Наистина ли Ибрахим си разменяше писма с изпратената в изгнание жена? Нямаше ни най-малка представа. А Хюрем? Откъде Хюрем беше научила нещо, което тя самата не знаеше? После… Дали имаше разрешение от падишаха? Тайна кореспонденция ли беше, или нещо друго?

— Затъжихме се за нашия син Мустафа — продължи Хюрем. — В тона ѝ нямаше ни най-малка заядливост. — Нека Гюлбахар хатун изпрати принца в столицата да му се порадваме и да го поглезим малко. Да си поиграе с нашите принцове.

— Ще му кажа!

Не можа да намери друга дума. Явно Гюлбахар не кротуваше и там, където беше изпратена. Откъде накъде една отхвърлена от падишаха хасеки ще си кореспондира със съпруга ѝ? Какво ли му пишеше? Какво ли ѝ отговаряше Ибрахим? „Какви ги въртиш и сучеш, Гюлбахар!“ Мърмореше си така, убедена, че това не е за добро. Никой по-добре от нея не познаваше тази жена. Като нищо кроеше нещо лошо. Не допускаше, че повелителят ще му разреши да имат такъв контакт. Гюлбахар и Ибрахим сигурно си пишеха тайно. Явно доверени хора носеха писмата и на двамата. Хатидже щеше да полудее от любопитство. А Хюрем знаеше за това тайно споразумение.

„Защо го прави? — запита се тя със стегната душа. — Защо Ибрахим не се отърве от Гюлбахар?“

Това бяха опасни игри, много опасни!

Вече със сигурност знаеше: Хюрем нямаше да позволи да продължат. Чакаше само деня. А като настъпеше този ден, всеки участник в тях щеше да увисне на въжето.

Вече в колата, изведнъж прошепна:

— Не, драга! Няма да стане!

Но червейчето на съмнението, пропълзяло веднъж в нея, вече я гризеше отвътре. Колко разпалено Хюрем оправдаваше заминаването на съпруга ѝ за Египет! Даже и да не му беше враг, ясно бе, че не го обичаше. Тогава защо изведнъж се загрижи толкова много за Садразам паша? Предположението, което ѝ хрумна, я уплаши още повече. Дали пък точно тя не беше внушила на падишаха идеята да изпрати великия везир да потушава бунта в Египет? И сигурно беше пуснала в ход най-изкусните думи на своето красноречие. Хатидже сякаш я чу да казва: „Мисля си, че Негово Величество моят султан желае да възложи тази работа на Ибрахим паша. Жалко, още е младоженец. А и Хатидже султан доста ще се разтревожи от такава новина“… След което е изпуснала една въздишка, впила е онези свои очи, които вземаха ума на батко ѝ, в неговите и не е забравила, разбира се, да прибави и лъчезарната си усмивка: „Но както винаги, господарят има право. Това е истината. Ибрахим паша ще отиде и ще потуши бунта. Ще уцели със стрелата си право в сърцето тези тук, които злословят, че не е достоен за везирството, и му копаят гроба“.


* * *

Вечерта Хатидже така и не се усети как го направи. Ибрахим се върна пак късно. Изглеждаше притеснен и замислен. Тя заговори направо:

— Както Хюрем хасеки ми каза…

Видя го как още като чу името, съпругът ѝ цял настръхна.

— …има една молба към теб.

— Тук ли дойде хасеки?

— Не. Аз ходих при нея. Каза: „Като изпраща отново писмо на Гюлбахар хатун, нека ѝ напише много поздрави и от мен“.

Лицето на Ибрахим се вкамени. „Знае! — това беше първата мисъл, която му дойде наум. — Проклетата червена глава знае!“

Но как? Толкова сигурен беше в човека, който отнасяше и донасяше писмата. Всъщност ако падишахът го попиташе, имаше готов отговор: „Имаше една-две молби за някои необходими на Негово Превъзходителство принца неща, както и за възпитателите“.

Но друго едно подозрение, което му се загнезди в главата, направо го хвърли в паника. Ами щом Хюрем знае, че си кореспондират, дали не се е докопала до писмата, дали не ги е прочела?

Вярно, и двамата си пишеха с шифър, но на всеки що-годе умен човек нямаше да му е нужно да си блъска главата по цели дни, за да се сети, че в израза: Докато съществува моето цвете, кой ти гледа магарешките тръни, та ако ще да са не един и два, а хиляда!, цветето е синът на Гюлбахар Мустафа, а магарешките тръни — принцовете на Хюрем.

Малко се поуспокои. Но веднага се присети, че тя му беше написала: Оня ден един човек ни прочете приказката за Шахмеран[39]. Да, нали не обичаме змията, врагове сме ѝ, ще ѝ смачкаме главата, но пак има някои шахмарани, които си спасяват живота“.

Боже господи, Боже господи! Вярно, той пък ѝ беше написал, че не трябва да слуша такива приказки, които прогонват съня, но… проклета жена! Замисляше даже да пусне змия в двореца, за да убие Хюрем и принцовете ѝ. Не, нямаше нужда от подобни неща. Ибрахим познаваше Сюлейман. Падишахът нямаше да погази правото. А правото беше на страната на Гюлбахаровия син. Колкото и много да обичаше Хюрем, той нямаше да отнеме правото на Мустафа и да го прехвърли върху най-големия от принцовете на Хюрем — Мехмед.

Настъпи мъртва тишина. Паргалъ не вдигна глава да я погледне. Цялото му внимание беше съсредоточено в ръцете, сякаш държеше нещо в тях.

„Пише си! Пише си писма с онази, проклетата от планините! — размисли се Хатидже. — Глупак. Вместо да се постарае да спечели благоразположението на Хюрем, се е повел по ума на Гюлбахар!“

— Пишеш си с нея, нали, Ибрахим?

Ибрахим кимна:

— Скъпа, жената ми писа веднъж да ми честити. И аз трябваше да ѝ отговоря и да ѝ благодаря. Ако пак се наложи да ѝ пиша, ще предам поздравите на хасеки.

Хатидже въздъхна:

— Нали знаеш отношението ми към Гюлбахар, не трябваше ли да ми кажеш, че е дошло писмо от нея? Не е ли попитала за мен, за валиде? Тази същата Гюлбахар, която — хайде, остави подаръците настрани! — не ми честити дори с един ред, сега кой знае защо се е замислила да ти пише на теб! Нещо не ми е ясно. Още повече не ми е ясно, защо ти ще трябва да ѝ отговаряш! А най не ми е ясно защо каза, че ако пак се наложи, ще ѝ предадеш за поздравите!