И тя като Небиле известно време не каза на никого. Дори и на нея не подшушна. Защото още щом го чуеше, щеше да се развика: „Султанчице!“, и щеше да струпа над главата ѝ всичките акушерки, както направи самата тя. Казваше си: „Но ти си Хатидже султан. Сестрата на султан Сюлейман. Законната съпруга на великия везир Ибрахим паша. Трябва да си сигурна. Не бива да вдигаш на главата си цялата османска държава само заради един световъртеж и едно гадене!“

Гаденето и световъртежите станаха неизменна част от живота ѝ. Много внимаваше някой да не забележи, че повръща.

Коремът на Небиле вече започваше да се очертава. Ами нейният? Заставаше пред сребърните огледала, проверяваше положението. Дали не бързаше? Издуваше ли се коремът още от първите месеци?

Най-накрая се реши.

— Ела! — каза на Небиле. — Отиваме в двореца.

Пошушна ѝ го вътре в колата. Избра тъкмо този начин, за да предотврати викането и скачането от радост, но напразно.

— Султанчице! — викна Небиле така, че кочияшът се изплаши и спря конете.

— Нещо не е наред ли? — викна пък той от капрата.

Хатидже запуши с длан устата на Небиле.

— Няма нищо, ти си гледай пътя!

Прегърнаха се и се разцелуваха.

От щастие и радост бузите и на двете бяха порозовели.

Усещането, че в корема си носи един живот, караше Хатидже цялата да тръпне. Какво невероятно чувство!

След десетина минути бяха в двора на Новия дворец. Хатидже се запъти направо към покоите на Хюрем. Едва влязла в стаята ѝ, сложи ръце на корема си.

— Бременна съм!

Хюрем дори не я изслуша по-нататък. Веднага викна към главната си придворна:

— Мерзука! Разбери, да видим, дали е удобно при майка Хафза? Ако не спи, искаме с Хатидже султан да я посетим!

Като видя грейналото от щастие лице на дъщеря си, каменната физиономия на Хафза султан моментално омекна. Смръщените ѝ вежди се отпуснаха. По бузите ѝ плъзна руменина. Студените очи, вече започнали да помътняват, заблестяха.

— Хатидже?

— Валиде!

— Кажи си го де!

Небиле ги изпревари, хвърли се и седна в краката на Хафза султан:

— Майко султанке, султанчицата е бременна! Султанчицата ще става майка!

Султан Сюлейман научи, че сестра му е бременна, преди съпруга ѝ.

— Зетко паша — обърна се той към Ибрахим, — Хатидже дошла в двореца. Хюрем не я пуска. Искаме довечера да се съберем семейно. От колко време не сме слушали цигулката ти. А и ти през последните месеци ми изглеждаш уморен и напрегнат. Да си отпуснем душите малко.

Ибрахим беше благодарен, че падишахът не го попита защо е напрегнат.

Какво щеше да му каже? Че след единадесет години е разбрал, че има дъщеря? От госпожата. И че понякога тайно се отбива при нея. „Трябва да я видите, повелителю, тя е нежна като полско цвете. Моята тъжна и безпомощна като зюмбюл Дилшад!“ Това ли щеше да каже на падишаха?


* * *

Вътрешният двор, осветен от фенери и факли, се огласяваше от звънливите гласчета на децата. Принц Мехмед проходи, вече и тичаше. Михримах султан, сгушена в прегръдката на баща си, го гъделичкаше по брадата. Врява до небесата вдигаше русоглавият принц Селим.

Хатидже ги огледа един по един.

Ибрахим беше щастлив, горд и спокоен.

Батко ѝ току намигваше незабелязано на Хатидже.

По лицето на Хафза султан се четеше задоволство и покой.

Хюрем не изпускаше от очи принцовете си. Ако Мехмед паднеше при тичането, тя скачаше преди бавачките. Хатидже не я улови да поглежда враждебно към Ибрахим нито веднъж! Убедена бе, че ще е грешка, ако продължава да я мисли за враг на съпруга ѝ. Защо Хюрем, майката на три деца, ще изпитва омраза към Ибрахим? А и какъв грях имаше мъжът ѝ?

Пред Мерзука, доверената приятелка на Хюрем, Небиле изглеждаше като разцъфнала розова роза. За да достави удоволствие на Хатидже, падишахът разреши да приемат в двора и съпруга на Небиле — Али Челеби.

При това дори се разсмя:

— Наоколо има толкова много бременни жени, че никак не е излишно да си имаме и лекар!

„Ами аз? — запита се Хатидже. — И аз съм щастлива!“

Вече се плашеше.

Дали съдбата щеше да си затвори очите пред толкова много щастие?

Преди да раздигнат трапезата, падишахът се настани удобно на матрака си и попита с приятен и ведър тон:

— Еее, Паргалъ? При теб ли е инструментът ти?

— Да, повелителю!

— Ако ми отговориш, че на великия везир не му отива да опъва лъка, твоя работа. Няма да се обиждаме. Но да знаеш, че синът ти ще се обиди.

Ибрахим изведнъж се изпъна като ударен с копие в гърба.

— Повелителю?

Хатидже изтръпна от тона на мъжа си — приличаше повече на вик.

— Синът ми ли?

Хатидже изпадна в такова състояние, че не знаеше какво да каже, как да постъпи.

— Синът ти, я! — разсмя се Сюлейман. — Ако нашият татко обиди пътничето, което идва при нас, че не ще да го приветства дори с едно свирене на цигулка, вече ти си отговаряш!

Ибрахим не можеше да повярва. За миг остана с цигулката в ръце като вцепенен. Сетне, забравил, че щом падишахът е седнал, не може да се стои прав пред него, излетя.

— Моят син ли?… — Обърна се към Хатидже: — Моят син ли, султанке?

Хатидже си даде сметка, че дори в деня на тяхната сватба не беше видяла очите му да блестят така. Сега очите на Ибрахим излъчваха разноцветни искри, също като фойерверките в сватбената нощ. Накани се да каже:

— Да е живо и здраво, а оттам нататък вече само Аллах знае син ли ще е, дъщеря ли!

Може би го беше казал, но от вълнение и радост не си чу гласа.

— Син е! Непременно ще е син! Сестрата на Сюлейман няма да роди от зет ми Паргалъ момиче, я!

Хюрем рязко се изправи на колене:

— Позволете, Ваше Височество, султане мой! От новината, която му поднесохте, Садразам паша така се зарадва, че на бърза ръка забрави да не стои изправен на крака, когато повелителят ни е седнал. Ако ни разрешите, нека всички да станем прави. Тъкмо няма да нарушим правилата, а и няма да оставим Негово Превъзходителство пашата да бъде сам в своята грешка на щастието!

Колко сладък беше гласът ѝ! И колко убийствена — всяка нейна дума!

Точно в този момент Хатидже забеляза изражението на Хюрем. Почувства студ. Дори мраз! Потрепери.

„Знаех го! — си каза наум. — Знаех, че проклетницата няма да ме остави на мира.“ Мракът отново започваше да се размърдва. Щеше да се случи нещо. Нещо лошо.


LXIII


Случи се онова, от което се страхуваше Хатидже. Една вечер Ибрахим се върна от двореца в дома им доста умислен.

Беше свикнала с това състояние на мъжа си. В повечето случаи беше вглъбен и замислен. Особено през последните месеци. Като че ли се плашеше от нещо. Или криеше някаква тайна. Някаква тайна, която му тежеше на сърцето. Знаеше, че няма да сподели нещо, което се отнася до държавните работи, затова и вечерта не го попита за нищо. Опита се да го поразведри.

— Знаеш ли, дори за час не мога да остана на спокойствие, сама. Толкова време мина от сватбата досега, а опашката от посещения за поднасяне на поздравления не свършва.

Мъжът ѝ не каза и дума. Може би дори не я беше чул.

— Знаеш ли кой дойде днес?

— Кой?

Хатидже се зарадва, че най-сетне е успяла да привлече вниманието на Ибрахим.

— Въобще не можеш да си представиш.

— Тогава ти ми кажи, Хатидже.

— Дона Гирити! Съпругата на онзи венециански търговец!

Гирити напоследък често идваше на гости у Ибрахим. Той се опитваше да откопчи някоя дума от Ибрахим, а Ибрахим — от него. Това беше начинът, който Ибрахим измисли за неофициална размяна на информация между Венеция и османската държава. От устата на Гирити се чуваше онова, което Венеция искаше да каже, а от устата на Ибрахим — отговорът на Османската империя. След срещите им, ако се наложеше, Ибрахим подаваше информацията на Сюлейман, а Гирити още като се върнеше в мистериозния си имот в Галата, сядаше да пише рапорта, който щеше да отлети към венецианския дож. По този начин тези две държави, смъртни врагове, чрез техните думи си отправяха предложения и приемаха обратно свързаните с тях отговори, без да имат какъвто и да е пряк контакт.

— Само да я видиш, мой паша. Дона Гирити си е наплескала по лицето и по очите всичко, което е имала. Накичила се е с каквото и е паднало подръка. Честна дума, огърлицата ѝ беше толкова тежка, че не можеше да си вдигне главата.

Тя имитираше вида на тази жена, но въпреки това Ибрахим не се усмихна.

— Какво искаше?

— Каза ми съпругът ѝ колко се възхищавал от теб! А владетелят на Венеция…

Ибрахим и без това отлично знаеше какво е искал този човек. Пакт за ненападание между Османлиите и Венеция. Тайно споразумение, за което Карл Пети не трябваше да знае. Дори и папата в Рим.

— Все пак, Хатидже — каза ѝ Ибрахим, — ти недей да си затормозяваш красивата глава с такива неща.

Значи, той беше много притеснен.

— Ха, дойде и жената на оня човек, който отговаря за хазната. Сега не се сещам как се казваше.

— Искендер! — подсказа ѝ Ибрахим.

— А, да! Искендер Челеби… Наистина ли е толкова богат, колкото казват, Ибрахим?

— А колко казват?

— Охооо! — възкликна Хатидже, надявайки се да зарази и мъжа си със своята веселост. — Какви ли не ги приказват! Че човекът е по-богат и от падишаха. Като започнеш оттам, че „ако хазната на Османската империя е товар за четиридесет камили“, и стигнеш до израза: „На този няма да му стигнат и четиристотин“.