Дилшад, ха… Сети се за големите черни очи на момиченцето. „Колко много приличат на твоите, нали? — нахвърли се съвестта му. — Ами продълговатото лице. Ти си го взел от майка си, то — от тебе. Устните? Носът? Изцяло твоите. Откакто си пуснал брада, ти, Паргалъ, май си забравил овала си. И брадичката на момичето е пак твоята. Кой знае още по колко много неща се е метнало на теб?“

На колко години беше казало, че е то?

То… Дилшад…

„Дъщеря ти“ — натякна му съвестта.

Пресвета Богородице, възможно ли е? Направи си сметката. Откакто напусна чифлика, бяха минали единадесет години. И откакто Ферахшад изчезна от Сарухан. Ако момичето е на десет години… Боже господи!

Защо беше дошла? След единадесет години! За да му каже: „Това е дъщеря ти“?

Трябваше да има някаква друга причина за това смахнато посещение.

Цели единадесет години не го беше търсила. Макар че той стана велик везир, тя не беше направила нито един опит да се появи. Но сега? Изневиделица застана пред него да му каже: „Дъщеря ти! Дилшад!“.

Беше цял ужас. Позор, какъвто онези, които не можеха да се примирят, че той е великият везир, търсеха, а не можеха да намерят.

„Чухте ли, аги, Макбул паша имал от някаква вдовица незаконородена дъщеря?“

Какво щеше да каже на това султан Сюлейман? Ами Хатидже?

В действителност падишахът още тогава се беше усъмнил, че между него и госпожата има нещо, но никога не му го натякна.

Но сега… Изскочи скрита от очите на хората дъщеря на великия везир. Това стигаше и престигаше Сюлейман да се разочарова напълно от него. Щеше да засили позицията на враговете. „Закриляй ме, Господи!“ — изплака в душата си Ибрахим. — Колкото бърз беше възходът ми, толкова бързо ще бъде и моето падение!“

Опита се да потисне страха, напрежението, каза си: „Успокой се!“ Защо Ферахшад не проговори, защо избяга? Един-единствен начин имаше да го разбере. Да отиде в Гюзелджехисар. Да намери измазаната в жълто къща.

* * *

Не поиска колата си. Изсумтя нещо като: „Ще се поразходя малко на въздух. Предупредете и Хатидже султан, да не се притеснява. Да не ме чака, да си легне. Аз ще позакъснея!“

Слезе с коня си на брега. Мина на отсрещния бряг с шлепа на двореца. После зави наляво и остави животното да го води на самотек. Чак докато очертанията на Кючюк Гюзелджехисар се откроиха пред него. Веднага видя къщата. Вила като кутийка, кацнала край една река, която се вливаше в морето.

Вратата се отвори, преди да е потропал.

Ферахшад го покани в стаята до ташлъка.

— Тя къде е?

— Горе. Трябва да приказваме с теб насаме.

— Ферахшад… това… това, което си направила… Истината ли ми казваш?

Угасналите очи на госпожата моментално проблеснаха. Погледна го с яд.

— А ти какво си мислиш?

— Но защо толкова години? И защо сега?

— Крих толкова години, защото не исках да се изпречвам на пътя ти. Едно от най-правилните ми решения в този живот беше да се отърся от теб. Някой ден все щеше да се свърши. Можеше да бъде и с позорен край. Не исках да ти почерням живота. Но сега, погледни… Като те видях днес в двореца, си казах: „Браво, Ферахшад! Виж, това е твое произведение… Твоят велик везир! Твоят…“ Както и да е… Това, че забременях, не влизаше в сметките ми. Предпазвах се, но Аллах беше решил да ме надари. Като разбрах, че това се е случило, нямаше как да остана повече в Сарухан. Всички щяха да се досетят. И щяха да кажат: „Вдовицата на Касъм ага, Ферахшад ханъм, има незаконно дете. Знаете ли от кого? От нейния роб… Онзи, красивият Ибрахим… От него. Ще изпусне ли госпожата такова момче!... Прикоткала е хубавото момче в обятията си. Уличницата Ферахшад!“

— Ферахшад…

— Остави ме да ти обясня. Нямах много време за отлагане. Това, което искам да ти кажа, е, че решението ми да се разделя с теб беше правилно. Както и бягството ми от Сарухан. Заличих следите си. Дойдох в столицата и родих Дилшад. Не знаеше никой, освен Халил ага. А кехаята пръсна наоколо слуха, че съпругът на госпожата е починал по пътя. Като питаха откъде съм дошла, той казваше: „Отдалече. Много отдалече“.

— И въобще не попита за мен, не ме потърси.

— Защо трябваше да те търся? Какво щях да ти кажа? „Съжали се над мен, виж, нямам ли дете от теб“? Хайде, да речем, че ти го кажа. Ти какво щеше да направиш? Слугата на принца… Личният секретар на падишаха, Ибрахим ага… Щеше да се ожениш за мен ли? Загубена работа. Да те потърся — това нямаше да свърши никаква друга работа, освен да се изтезаваме един друг. Тя си беше моето момиче. Аз щях да си я отгледам. Аз щях да си я задомя.

— Добре, но защо сега?

— Не се бой! Исках само да го знаеш. На друг нямам намерение да казвам.

— Не това имах предвид. Защо след единадесет години се изправи изневиделица пред мен и заяви: ето ти дъщерята. Щом толкова години не се обади, да не беше идвала и днес. Защо го направи?

— Защото… — подхвана Ферахшад. Погледна към Ибрахим. Очите ѝ се замъглиха.

В същия миг пред Ибрахим изплува картината на лозето в Сарухан. Ако черното грозде чауш поемеше нощния мраз, сутринта се събуждаше точно така замъглено. Той наричаше Ферахшад „любима моя с очи като замъглен грозд“ и я целуваше.

— Защото госпожата умира.

Какво?

В гърлото ѝ подскачаше, без да спира, някаква топка.

— Умирам. И… и… Дилшад… — Едва дишаше. Зарида: — Аллах, помогни ми да мога… да му го кажа… Нямам си никого на този свят, на когото да оставя Дилшад… Освен теб. Халил ага още преди две години… Ако моят кехая беше жив, пак нямаше да дойда при теб, Садразам паша!


LXI


Реши ли Аллах веднъж да ти даде, после ти дава всичко в изобилие. И болки, и радости. В живота на Хатидже болките останаха в миналото, в дома ѝ се изсипваше радост след радост.

Първо Небиле ѝ пошушна на ухото:

— Султанчице! Трудна съм, изглежда.

— Изглежда ли?

— Ъхъ… Срам ме е… Не можах да се обърна към никого.

Хатидже извика в конака всички акушерки. Прегледаха Небиле, питаха я и разпитваха. Накрая всички стигнаха до едно и също мнение:

— Чакаме си мюждето[38], красавице! Скоро ще ставаш майка!

Хатидже направо полудя, хвръкна от радост. Забрави, че е султанка, забрави, че е съпруга на великия везир, взе да подскача, да пляска с ръце.

Небиле… Нейната едничка роза! Тя беше напъпила!

От този ден тя понесе Небиле на ръце.

Господи, колко ѝ отиваше да е бременна!

— Какво искаш да бъде?

— Момиче.

— Защо? Съпругът ти не иска ли момче?

По лицето на Небиле плъзна свенлива усмивка.

— Али иска това, което искам и аз.

Я виж ти, я виж ти, трепна ѝ сърцето. Малката Небиле пораснала, омъжила се и омаяла съпруга си дотам, че да казва: „Той иска това, което искам и аз“! А сега се подготвяше да става и майка.

— Кога забеляза?

— Преди повече от седмица.

Хатидже се навъси, все едно се е разсърдила и обидила.

— И цяла седмица го кри от твоята султанчица, а? Ще видиш ти!

Двете гнезда в двата края на Ат мейданъ плуваха в щастие. От едната страна — султан Сюлейман и несравнимата красавица Хюрем. От другата — тя с Ибрахим.

Ибрахим се отнасяше към Хатидже по-зряло от очакваното, по-изискано, по-вълнуващо. Тя не беше много сигурна защо го правеше — дали защото я обичаше, или защото беше сестра на падишаха, но вече не я беше грижа. Нямаше намерение да засенчва щастието си с тревоги, страхове и ненужни въпроси.

Падишахът не задържаше Ибрахим до късно. А пък Паргалъ, още щом се върнеше у дома, не забравяше да целуне жена си по бузата, дори да беше заспала. Хатидже наужким се събуждаше, протягаше се и обвиваше ръце край врата на мъжа си.

От време на време сама се питаше дали не прави грешка. Не му ли идваха прекалено много любовните игри, тя нали знаеше, че този мъж работеше до посред нощ, а сутрин, преди още да прочетат езана, хукваше към залата под кубето?

Не мислеше, че Ибрахим би се оплакал от това. Той веднага я грабваше в ръцете си и като луд започваше да я целува. Увличаше я в неописуеми удоволствия. Понякога ръцете му я галеха по цялото тяло като пролетен вятър. Настъпваше момент, когато вятърът се превръщаше в буря, в ураган. Запъхтени, едновременно достигаха върха на удоволствието. Уталожваха си един друг дишането и заспиваха.

Една заран се събуди, когато Ибрахим вече отдавна беше излязъл. Чернокожа прислужница се промъкна леко в стаята ѝ и дръпна завесите. Взе метнатата в краката ѝ сутрешна роба, за да ѝ я облече. Хатидже стана, зави ѝ се свят. Едва се задържа. Отново се отпусна на леглото. Притъмня ѝ, стисна очи. Въпреки това отгоре надолу започнаха да се въртят бели линии.

— Султанке?

Хатидже я чу, но не отвори очи. Стисна ги още по-силно с надеждата, че няма да вижда въртящите се бели черти. Напразно.

Започна и да ѝ се гади.

— Тас! — едва успя да продума. — Донеси ми тас!

Прислужницата се развика: „Момичета!“, и излетя навън, а в това време завесата пред очите на Хатидже се вдигна.

Господи! Дали може да е това? Хрумналото ѝ предположение заличи всичко. Нищо не остана и от световъртежа, и от гаденето.

Когато момичетата дотичаха, завариха Хатидже седнала в леглото.

— Няма нищо! — каза им тя. — Мина ми. Добре съм. — Не забрави да ги предупреди да не казват на никого нищо. — Зави ми се малко свят и толкоз. Сега съм добре.

Но дълбоко в себе си се молеше: „Всевишни! Моля те! Нека това, което си помислих, да ми се случи наистина!“.