— Кой ти го направи?

Тогава Ибрахим не им отговаряше.

Няколкото жени, с които беше преспал, нададоха вик:

— Хей, какво е това нещо!?

По лицата на всички се появяваше съжаление, дори нещо по-лошо — отвращение.

Сега значи беше дошъл редът на Хатидже.

Ибрахим мразеше да го съжаляват. Неговите жени трябваше да се развихрят като него, трябваше да търпят като него. Обърна лицето на жена си към своето.

— Който прави сюнетите! — прошепна. — Беше неопитен. Изглежда, ножът му е бил тъп.

Хатидже го погали по лицето. Обсипа брадата му, очите с целувки.

— Дай боже ръката да му изсъхне!

„Ще изсъхне! — си каза Ибрахим. — И ръката ще му изсъхне, и главата ще му откъсна“.

— На колко години беше?

— Моля?

— Ами… когато е станало, на колко си бил?

Ето ти въпрос! „На колко ли години бях, когато сатаната ме накълца?

— На десет.

— Скъпи! Паша!...

Хатидже усети, че го измъчва. Ако има някакъв недостатък по тялото си — особено на онова място, — всеки мъж се свива в себе си, притеснява се, сигурно не иска да говори за това дори със съпругата си. За да му покаже, че го обича и така, тя се притисна силно към него.

Той не отблъсна тази близост. Откакто се бяха оженили, може би за пръв път се люби с нея така страстно. Хатидже се почувства толкова щастлива, че изобщо не забеляза къде витае в мислите си Ибрахим.

„Почакай, сатана! — говореше си Ибрахим, докато галеше Хатидже. — Започнах да притъпявам косата на смъртта. Хайде, ще видиш и ти какво значи болка!“


* * *

Внезапно припламналата любов у Хатидже го беше зашеметила, но пред нея дума не можеше да обели за онова, което изживя този ден след Дивана.

Приемният час за народа току-що беше приключил. Той изслуша онези, които бяха дошли пред държавната врата да си кажат болката, а подадените от други хора молби до службата на великия везир вън връзка с техни проблеми разреши още там, на място, но които не можеха да се разрешат веднага, за които се налагаше проучване, прехвърли на съответните чиновници.

— Има ли още някой, ага?

Началникът на канцеларията му се появи на прага.

— Остана една жена, Ваше Превъзходителство паша. Дошла е с момиченцето си. Попитах я по какъв въпрос, можела да го обясни единствено на господаря. Опитах се да я отпратя, но много…

— Какво много, ага? — заинтригува се той, като видя, че другият млъкна.

— Много плака, господарю. Непременно трябвало да стигне до вас.

„Плакала? Кой знае какво ѝ тежи!“ — помисли си Ибрахим. Сигурно е някоя от онези жени, които убитите в боя оставиха след себе си. Без дом, без хляб и без пари. Бяха толкова много… Добре че султан Сюлейман се грижеше лично за тях. Голяма част взе в двореца — едни като прислужници, други — на работа в кухнята. Седем изпрати и в дома на Ибрахим. На всички паши, везири даде нареждане:

— Никого да не оставяте гладен, аги. Вашето съществувание дължите на тях. Не го забравяйте!

— Как ѝ е името?

— Не ми го каза.

Знаеше, че ще му дотегне, но въпреки това нареди:

— Извикай я, да влезе.

Ибрахим събираше пръснатите по миндера книжа, когато чу вратата да се отваря отново.

— Ела, жено! — подкани я той, без да вдигне глава. — Началникът на канцеларията ми каза, че много си плакала. Какво ти тежи, защо плачеш?

— За да те видя.

Ръката, с която събираше книжата, замръзна върху миндера. Преди да извърне глава към жената, си каза: „Не, драги, възможно ли е?“

Наистина, доста често го връхлиташе подобно усещане. Непрестанно му се привиждаха сенки от миналото. Като сънища. Като че ли изживяваше миналото си по няколко пъти.

Счуваха му се гласове. Гласът на оня звяр, който го отвлече, на пиратите… И на оня сатана Искендер, на Халил кехая, както го викаше: „Ибраааам!“, на Карадут. Сега пък този. „Я се стегни, Садразам паша! Отърси се вече от това минало. Откъде го измисли сега пък нейния глас…“ Достраша го да спомене дори наум името, което го връхлетя. Това просто беше невъзможно.

Захвана се пак с книжата.

— Защо?

— Не ме пускаха при теб, Ибрахим!

Пресвета Дево!

Вече нямаше защо да се самоуспокоява: „Не, драги, възможно ли е, откъде ги измъкна тези измислици. Този глас… Този глас… беше нейният! Обърна се.

— Ти?

Боже господи!.. Тя беше! Не се лъжеше!

— Ферахшад!

Шалът, който скриваше половината от лицето ѝ, се свлече на раменете… Сърцето му се сви. Колко жестоко годините бяха променили красивата госпожа!

— Позна ме!

Косите на Ферахшад, тези рукнали като водопад по раменете ѝ коси — къде бяха! Косите, на чието ухание не можеше да се насити. Красивите ѝ, разпилени по възглавницата коси, в които заравяше глава и заспиваше, упоен от тях, чак до сутринта. Оредели, посивели!

Бръчките по челото ѝ се виждаха дори от мястото, където седеше.

Сиянието на очите ѝ беше погаснало. Все едно го гледаше от някакъв синьо-морав кладенец.

Красивата Ферахшад, която го купи и така го отърва от ръцете на сатаната.

„Моята първа любов. Първата жена в моя живот. Какво е станало с теб?“ Едва се сдържаше да не изкрещи протеста си. Неволно се опита да стане.

— Недей! Ти вече си велик везир. Така сме си добре.

Ибрахим остана на мястото си. До Ферахшад стоеше и едно момиченце? Нейно ли беше? Така ще да е. Косите бяха същите като на майката в младежките ѝ години — на талази, на талази. Очите — озарени като нейните. Само че очите на Ферахшад не бяха черни. Детето имаше черни, доста големи, красиви очи. „Значи, ти се ожени!“ — реши Ибрахим. Зарадва се. Явно, след като е продала чифлика и е изчезнала, тя е сключила брак с някого. Така беше по-добре.

— Коя е тази малка госпожица?

— Дъщеря ми. Дилшад!

Ферахшад. Дилшад.

Звучат в хармония. „Горката Ферахшад, ах, ти, Ферахшад, изоставих те и избягах презглава при Сюлейман.“

Ибрахим побърза да се съвземе. Ядоса се на себе си: „Какви са тия глупости! И какво щеше да направиш? Нямаше изход. Щеше да садиш тръстика в чифлика ли, докато реши да те продаде? Ти си божи избраник! Тръгна по пътя, който ти посочи Господ. Я остави тези глупави разнежвания!“

— Аллах да я закриля! — обърна поглед към момиченцето. — На колко години си, Дилшад?

То погледна въпросително към майка си дали да отговори. Вероятно видя знак за съгласие, защото се обърна към Ибрахим. Наведе леко глава и се поклони:

— На десет, господине!

„Браво! — си рече Ибрахим. — Бързо се е оправила. Преди колко години се разделихме? Десет ли, дванадесет ли? Колкото ще да са. Ето че веднага се е омъжила. Добре, добре. Я виж каква голяма дъщеря си има.“

— Кой е баща ти? Дали не е някой, когото познавам?

Зададе този въпрос не защото го интересуваше бащата на момиченцето, а за да предизвика Ферахшад да говори. Щом е дошла при него, значи имаше нужда от помощ. А той добре я познаваше. Горда беше. Носът ѝ да паднеше, нямаше да се наведе да си го вземе. Явно дошла беше при него от безизходица, но нямаше да ѝ е лесно да му каже „помогни ми“. Очакваше да съобщи: „Баща ѝ умря“. А после той щеше да измисли разни поводи все пак да узнае какво иска.

Отново се обърна към момиченцето. Красиво беше. Безспорно, приличаше на Ферахшад в моминските ѝ години. Еее, защо госпожата мълчеше. Обърна се. Лицето ѝ издаваше страдание.

— Какво? — неволно промълви.

„Колко странно ме гледа Ферахшад! — си каза. — Изглежда, е болна. Изпита, пожълтяла. И много отслабнала. Дали не ги е налегнала сиромашията?“ Така или иначе без съмнение ѝ беше трудно да тъне в бедност с момиче, което утре ще трябва да омъжи.

— Баща ѝ почина ли? — попита я деликатно.

Госпожата завъртя глава на две страни.

Не е умрял. Добре. Какъв ѝ беше тогава проблемът на тази жена?

— Добре. Какво работи?

— На държавна служба е.

— Добре.

Сигурно щеше да иска повишение за мъжа си. А може би повишение на заплатата?

— За да мога да помогна, трябва да знам, Ферахшад ханъм, кой е бащата на това красиво момиченце.

Нещо го жегна под лъжичката, като забеляза как тя прехапа устни, за да не се разплаче. Спомни си нощите, когато я сграбчваше в ръцете си и я обсипваше с целувки до задушаване, когато двамата се прегръщаха като луди. Сега той се държеше към застаналата на крака върху овалната постелка жена като към непозната. Направо го заболя сърцето.

Счу му се някакъв шепот. Някакво стенание.

— Ти!

— Какво?!

„Добре ли чух?“ — вдигна светкавично глава и погледна към Ферахшад.

Стоеше с широко отворени очи, за да задържа сълзите си. Обръщаше глава ту на една, ту на друга страна.

— Ти! — промълви отново.

Обърна се към Дилшад. И в нейните очи се струпваха дъждовни облаци. Сега се беше вкопчила с две ръце в ръцете на майка си, опитваше се да ѝ влее сили.

Госпожата се опита да каже още нещо. Но разбра, че повече няма да издържи. Рязко се обърна назад. Повлече подире си към вратата и Дилшад.

— Ние… — каза — живеем там, край Гюзелджехисар. Измазана е в жълто. Лесно се намира. Тази нощ. Ибрахим… Моля те… Тази нощ…

Не можеше да отрони и дума повече, прекрачиха прага и излязоха.


* * *

Ибрахим беше съсипан. Не можеше да повярва. Загуби ума и дума. Непрекъснато си повтаряше: „Не може да бъде!“

Съвестта му възразяваше: „И защо не? Да не би да си скопен, та да не може?“.