И сега, застанал пред най-могъщия мъж на света, идваше да вземе и отведе сестра му.

— Дойдохме да вземем това, което ни е поверено — изрече той, както го бяха научили. — Твоята сестра вече е моя дъщеря. Даваш ли я?

— Дадохме я, край! — весело махна с ръка Сюлейман. — И твоят син вече е нашият зет.

Хатидже облече за пръв път булчинските си дрехи този ден. Заедно с Хюрем избраха този може би най-мек тон сиво измежду най-малко четиридесет други нюанса.

Майка ѝ нагласи на главата червеното було: „Да ти върви по вода, принцесо моя!“

Сюлейман я препаса през талията с изплетен от усукана коприна червен колан — „да бъде силна“. А на ухо ѝ прошепна:

— Духът на баща ни сега вече намери покой, моя султанке Хатидже!

На врата ѝ окачи направено от самия него колие с брилянти, бисери и рубини, големи колкото лешник.

— Ако батко ти е проявил някаква нетактичност, ако има някаква вина пред теб, кажи ми го сега. Не си щади думите заради това, че съм падишах.

— Душа давам за моя батко. Нека да пребъде неговото царство!

— Пожелавам и на теб дълъг живот и безкрайно щастие.

Дойде редът и на Хюрем. Още не бяха минали двадесет дни от раждането. Този трети път ѝ се беше отразил видимо. Изглеждаше малко повехнала.

Дойде и целуна Хатидже по бузите:

— Това е, задето ме спаси тогава от боя в ташлъка на необучените! — промълви едва чуто. След което направи нещо непредвидено. Грабна двете ръце на Хатидже. Поднесе ги до устните си. Постави върху дланите ѝ две нежни целувки: — А това — за короната, която постави на главата ми.

Хатидже не можа да се сети какво да ѝ отвърне. Винаги ставаше така. Развълнуваше ли се, езикът ѝ се връзваше. А имаше в главата си толкова много неща да ѝ каже. Кой знае как щеше да се тюхка през нощта: „Глупачка! Поне да ѝ бях казала: каква корона, в Османско няма корони!“, но сега не ѝ оставаше нищо друго, освен да ѝ се усмихва.

Хюрем мушна ръка в кафтана си. Извади оттам една кадифена торбичка в лилав цвят.

— Аз също искам да те окича с изумруди и рубини. Но никой от тях не е мой. Разполагам с неща, които мога да взема само с благоволението на нашия повелител. Аз обаче пожелах да ти подаря друго нещо, което си е само мое. Единственото нещо, което притежавам.

Едва отвързваше торбичката. Пръстите ѝ се разтрепериха. Най-накрая успя. Полекичка извади нещо и го стисна в шепата си. Бавно я разтвори и показа на Хатидже онова, което държеше.

Малко парченце бял плат! Парченце плат, изгоряло до половината. Краищата му бяха раздърпани и овъглени. Под окаденото едва-едва се открояваше някакъв мотив от бродерия с червеникави и зелени конци.

— Това — заговори Хюрем — е отдалече, много отдалече. От страната Украйна. От безкрайните степи с разцъфнали жълти метличини. Единственото мое богатство, останало от майчиния ми дом. Това само остана от нашата къща, след като бандитите я изгориха. Остатък от завеската, която закриваше някога един малък прозорец на един щастлив дом. Единственият мой чеиз. Виж, майка ми го е избродирала… — Гласът ѝ секна. — На теб ти го… — не успя да продължи. От очите ѝ бликна порой. — Давам ти най-скъпото си нещо, султанке. Моля те… моля те, приеми го!

Хатидже прехапа устни. Не можа да се овладее. Обичаше това момиче, нищо че мразеше мъжа, в чиито обятия отиваше, нищо че го наричаше даже „хърватско прасе“. Какво от това? Дали беше подобаващо да го вземе или не? Взе парченцето. Внимателно го стисна.

— То вече… стана най-ценното нещо в моя дом.

Наведе се към Хюрем и я целуна по бузите. Сълзите на двете жени се смесиха.

Когато се разделиха, и двете видяха едновременно ръката на Ибрахим.

Хатидже се хвана за ръката на мъжа си и погледна крадешком към Хюрем. Душата ѝ се стегна, че ще прочете в очите ѝ враждебност. Но видя само две просълзени очи и една грейнала като слънцето усмивка. Най-вероятно се бе заблудила. Може би между тях нямаше никаква враждебност. Усети колко много ѝ се искаше да не се е заблудила.

Бащата на Ибрахим я хвана за другата ръка.

Още щом излязоха на двора, от прозорците върху главите им се посипаха зърна от ориз и булгур — такъв беше древният обичай.

Качиха Хатидже на ален кон. Нагласиха я да седне по френския маниер — на една страна.

Вдигна глава и погледна за последен път към прозорците на двореца.

— Да си вървим! — каза Ибрахим. — Да си вървим у дома!

Като излязоха извън двореца, Хатидже се изуми. Мислеше, че гъмжилото, което петнадесет дни не се отдели от Атпазаръ, отдавна се е разпръснало по къщите. Излъгала се беше. Потоци от хора заливаха и от двете страни обградения с дървета път.

Засипаха я с рози и молитвени благопожелания.

А хората на Садразам паша хвърляха навред дребни монети и бонбони в шарени опаковки.

Вече в двора на конака, пред самото мраморно стълбище, слезе от коня.

— Султанчице!

Хатидже без малко щеше да хвръкне с разперени крила от радост при вида на изписаното върху лицето на момичето щастие.

— Добре дошла в дома си, султанчице!

Хатидже целуна Небиле, а момичето — нея.

И хванати ръка за ръка, двете изкачиха стъпалата. При входната порта тя си каза: „Джевахир, удържах си на думата. Спасих я. Направих я щастлива. Бог да те прости!“.

Влязоха в хола, в двата края на който се извисяваха мраморни колони. Тя се спря за миг и погледна назад. Стражите се мъчеха да затворят тежката порта от преплетени като дантела железа, издигната от земята до тавана.

Този път Хатидже си каза: „Пойни мой славею, прости ми!“.

Вратата се затвори с дрънчене от удара на метал с метал и това я накара да изтръпне. Знаеше. Никога вече нямаше да чува песен на славей.


* * *

Хатидже не смееше даже да помръдне, да не би вълшебството да се развали. „Нямам ли право — си мислеше тя, — нямам ли право да се страхувам? Седя в брачната стая и очаквам съпруга си да дойде и да ме прегърне. Нямам търпение да чуя стъпките му. Искам да изгоря в огъня на черните му очи, да полудея от страст в ръцете му, които ще ме галят по цялото тяло. Нима всичко това може да е истина?

Ами ако помръдна и в един миг магията се развали?

Ами ако внезапно всичко стане на пух и прах и изчезне?

Ако щастието, което изпитвам, е само един сън, една омая?

Ако с едно движение на ръката или с едно дихание всичко се заличи?

Боже господи! Виж я, тя седи, отпуснала ръце върху коленете си.

Деветгодишната Хатидже.

Седи и се моли оня, когото прие за съпруг, като се качва по стълбата, да се изтърколи по стъпалата и да умре.

Ангелите не чуват молбите на детето булка.

До ушите ѝ достигат стъпки. Тежки, тромави, дъските по пода скърцат.

С последна надежда се моли сърцераздирателно: „Дано не дойде! Моля те, дано не дойде!“.

Но… приближава. Оригва се зад вратата.

Тя стиска очи. Вратата изскрибуцва. Отваря се, бавно, бааааааавно…

Деветгодишната булка скрива в длани лицето си заедно с все още спуснатото червено було. Пред него, между пръстите си, вижда очерталата се върху килима дълга-предълга сянка на кръвожаден звяр. През мрака към нея се приближава червен силует.

— Хатидже?

Боже господи!

— Не ме докосвай! — надава вик Хатидже, хвърля се назад, опитва се да се изтръгне.

— Хатидже?

— Не се доближавай! Нямаш ли капка милост? Не ме погубвай!

— Не се страхувай.

— Страх ме е. Аз съм още мъничко детенце. Мъничко. Дори не съм напъпила.

— Не се страхувай, скъпа!

„Скъпа“ ли? „Скъпа“ ли каза? Звярът с грамадните ръце-паяци ме нарече скъпа?

Опита се да погледне звяра през ресниците си. Първото нещо, което видя, беше една изящна мъжка ръка с дълги пръсти. Паяците ги нямаше.

Хатидже изведнъж отвори широко очи:

— Ибрахим?

Стон ли беше това, което издаде, вик ли — сама не разбра. Не беше сигурна дали ще може да издържи това сърцебиене. Той беше! Той, господи!

— Ти си, нали? — рукна неудържим порой от очите ѝ.

— Аз съм! Кой друг да е?

Не можеше да му каже: „Помислих, че звярът се е върнал“. Думите ѝ си останаха там някъде.

Протегна ръце към него. В същото време си повтаряше наум: „Слава богу! Слава на Аллах! Магията не е рухнала. Няма никакъв звяр. Този, този… Този е магьосникът на любовта. Крадецът на сърца. Моят съпруг“.

Ибрахим усети, че трябва да уталожи противоречивите чувства, които напираха в него. Не биваше да се започва така.

„Търсеше си го, Паргалъ! — упрекна се сам. — Ти си я избра, да стъпиш на раменете ѝ, та оттам да се изкачиш до върха. Нямаше нужда, сам стигна до върха, Господ бог още веднъж ми го написа на челото. И какво спечели? В края на краищата нямаше ли един ден да се ожениш и без това? С какво би могла да те блокира жената, ако е сестра на падишаха? Даже заедно с нея, ръка за ръка… Велики Исусе! Да! Защо пък не? Твоите чудеса са необозрими. Кой знае още накъде ще ме отведеш, Ти, който ме извиси дотук?“

Вярваше в това. Той беше избраникът на Исус! Кой знае какви още чудеса му беше подготвил — Той, който направи така, че да го отвлекат от Парга… Спасителят, който го държеше за ръката, за да го преведе като себе си през изпитанията на болките, мъченията, изтезанията и знаеше, че макар и откъснат с насилие от него, чадото му, дори захлупено в джамия и върху седжде, не го забравяше и тайно му мълвеше: „На теб се моля!“

„В такъв случай… В такъв случай остави, Паргалъ. Остави! Господ си знае какво прави!“

Най-напред се срещнаха очите им. „Ето, това е! — каза си Хатидже. — „Това е, което търсех в очите на мъжа. Воля, сила, мощ, любов. И най-важното — нежност. Как само погледна, като котка, жадуваща за ласка.“