Около обед се случи нещо непредвидено. Тревога. Преди още да се попитат какво ли става, Шетарет калфа изтъркаля топчестия си корем и безцеремонно нахълта вътре:

— Хей, ставайте! Хюрем хасеки се запъна и рече: „Ако те не дойдат, и ние няма да наблюдаваме тази сватба. Хафза султан също прибави: „Отивай да вземеш моята принцеса заедно с Небиле и идвайте. Ако не ги докараш, върви да се хвърлиш в някой кладенец!“.

Спогледаха се. Хатидже знаеше, че Небиле душа и свят дава, за да наблюдава представленията. Е, и самата тя искаше, но ето че стоеше въпросът за неподобаващото.

— Шетарет калфа, прилично ли е жените да гледат собствената си сватба?

— Абе аз откъде ще знам прилично ли е или не! Ако не ви заведа, къде ще намеря кладенец, дето ще може да погълне тази голяма Шетарет. Не погубвай своята баджъ, султанке моя. Даже и да отърва кладенеца, кой ще спаси Шетарет от езика на Хюрем хасеки?

Спогледаха се отново.

— Султанчице?

Тя го беше решила вече, преди още Небиле да я погледне в очите.

— Твоята султанчица отива, невесто Небиле. Тръгвай след мен!

Притичаха до колата на бегом. Шетарет калфа тичаше след тях и викаше:

— А бре тъкмо се зарадвах, че съм се отървала от кладенците и езиците! Тези пък ще ми изкарат душата! Чакайте ме, бре!

Всъщност те си мислеха, че ще ги закарат до подготвените за тях палатки, но не стана така. Колата спря близо до палатката на Хюрем хасеки. Оттам до лилавата палатка стигнаха по пътя, който им отвориха наредените в две редици прислужници и телохранители.

Хатидже повдигна тюла и влезе в палатката. Вътре грейна слънцето. Хюрем хасеки се усмихваше.

— Точно така! — рече тя. — Мъжът ще се забавлява, а жената ще чака съпруга си зад решетките на кафеза ли? Това е вашата сватба, и жените имат право да се почувстват щастливи. Хатидже, ела тук при мен. Внимавай, принцът отново не спира да рита по корема на своята валиде.

Всички се разсмяха.


* * *

Следобедният езан мина и представленията отново започнаха. Когато повелителят се върна в своята шатра, Ибрахим забеляза отзад група напрегнати стражи да отиват към онази малка мистериозна палатка. Вървяха строени в две редици.

Водеха помежду си някакъв човек, но от копията не можа да го огледа.

Тъкмо в този момент командирът на оркестъра изгромоля:

— Хасдуууур!

Токмакът удари по тъпана. Барабаните забарабаниха, звънчетата се залюшкаха, дрънкалките задрънчаха. Султан Сюлейман излезе пред шатрата си.

Ибрахим въобще не очакваше такова нещо. Падишахът дойде при него, без да му даде възможност да реагира. Сенникът, под който стояха точно отсреща посланиците, се раздвижи. Ето, виждаха със собствените си очи колко важен за Сюлейман беше неговият велик везир. Хората от двете им страни затаиха дъх. Спряха да дишат, за да видят как Негово Величество падишахът гали по гърба Макбул паша. Старците взеха да мърморят:

— Османската империя не е виждала такова нещо!

И залюшкаха глави.

Наистина, нито се беше чуло, нито видяло падишахът да стане, да отиде до великия си везир, а на всичкото отгоре, сякаш това му е било малко, да сложи ръка на рамото му, да го погали по гърба.

— Любимецът си е любимец, ага! — обади се шепнешком някой от навалицата. Разсмяха се. Но щом султанът вдигна ръка, Ат мейданъ затаи дъх.

— Ибрахим! — повика го падишахът. — Не искаш ли да видиш подаръка ни за нашия зет?

„Това ли било!“ — каза си Ибрахим. Значи правилно бяха предположили — в малката палатка имаше подарък от Сюлейман.

— Вие, султане, сте моят подарък!

Лицето на Сюлейман грейна от радост.

— Този подарък е много по-голям и от нас, Паргалъ!

Въобще нямаше представа какъв подарък ще му поднесе падишахът. Какво би могло да е? Кон? Много скъпи кафтани? Бисери? Брилянти? Вече ги притежаваше. И още щеше да притежава.

— Че има ли по-голям от вас в този свят?

— Има! — отговори му твърдо той. — За тебе има. Ето го!

Протегна ръка към малката палатка. Под гръмките звуци на зурните и кларинетите от оркестъра бавно и славно се надигна предното платнище на малката палатка.

В полумрака ѝ се очерта нечий силует.

Излезе напред. Изтръгна се от сянката. Слънчевите лъчи огряха лицето му.

Татко!

Ибрахим не знаеше какво да направи. Велики Исусе! Невероятен миг! Да отиде ли и да падне в краката на този великолепен човек, който му поднасяше чудо след чудо! Или да се втурне с целия си копнеж през годините към рибаря от Парга Армано? Към баща си?

Сюлейман изказа с думи всичко онова, което се стрелкаше през ума му:

— Паргалъ, никога не забравих какво ми сподели първата вечер край Плачещата скала. Както каза, на този свят няма по-голям от нас. Но за един син не може да има по-голямо нещо от бащата, майката и дедите.

Ибрахим прехапа устни, за да не избухне в плач.

Останалите, които разбраха какво се беше случило, нямаше защо да са си крият сълзите. Оставиха ги да текат като порой. И Макбул да го кажеш, и роб да го кажеш, този син, когото вземаха на присмех, се беше намерил със своя баща, от чиито ръце преди години е бил изтръгнат. Кой щеше да ги упрекне, че плачат за тях?


LX


ДВОРЕЦЪТ НА МАКБУЛ ИБРАХИМ ПАША 15 ЮНИ 1524 Г.

Двадесет и осмият ден от месец май, шестият ден на сватбата. Хюрем хасеки роди момченце с руса коса.

Глашатаите задумкаха по тъпаните и тръгнаха по пътищата да съобщават радостната вест:

— Хей, народееее… Великият Пророк дари още един син на хана на хановете Сюлейман хааааан… Нашият господар даде на малкия принц името на баща си, покойния Селиииим….

Столицата ликува и празнува още десет дни двойната сватба и раждането на принца. Яде се, пи се, игра се. Облякоха скитниците с дрехи, нахраниха гладните. Наново се приготвяха по цели казани локма, разточваха се баклави. Към казармите се носеха най-разнообразни храни за цели трапези.

След молитви „В името на Аллах, за славата на нашия падишах и господар султан Сюлейман, за щастието на великия везир, нашия паша!“ лъжиците започваха да тропат по блюдата.

За малкия принц се прочетоха мевлиди, от минаретата разпръснаха на хората бонбони и дребни монети.

В османската държава празнуваха всички: везири, бейове, аги, обущари, тъкачи, халваджии, сладкари, шивачи, жени, деца…

Само посланиците бяха нещастни. Те си мислеха как ще опишат могъществото и великолепието, на което бяха свидетели, и наблюдаваха с мрачни погледи сватбата на Ибрахим и Хатидже. И не само това — буйната радост, с която бе посрещнат вторият син на падишаха от легендарната му любимка, сега сплоти цялото общество по най-невероятен начин.

Това бе непобедима мощ. Освен Господ, никоя друга сила вече не би могла да спре Османлията. Кой коронован император, кой крал щеше да поиска да чуе тази истина? Всички трепереха до мозъка на костите си.

Сватбата на Ибрахим паша и Хатидже продължи петнадесет дни и петнадесет нощи. Хатидже чакаше младоженеца в Новия дворец, в покоите си. Небиле си беше тръгнала два дни преди това, тя живееше вече в мечтите си.

До нейното идване невеста Небиле щеше да се погрижи за подредбата на новия дом.

Като удари петнадесети юни, преди обед Ибрахим излезе от приказния си дворец. Придружен от малка свита, той тръгна по пътя към сгушения в гората Нов дворец.

Най-отпред бяха двамата Паргалъ. Ибрахим яздеше черния жребец, който Сюлейман му подари, след като стана падишах. А на коня до него седеше рибарят Армано. Баща му. Това бе миг, който и насън не бе виждал, за който дори не беше мечтал.

Първата дума, когато се прегърнаха там, на тържествата, беше:

— Майката ти е добре! Бъди спокоен. Тя не дойде. Поиска да те целуна. Не можахме да повярваме на ушите си, Александър!!

— Вече съм Ибрахим, татко!

— Ах, да!

— Владетел съм, по-голям дори и от Александър!

— Майка ти и брат ти…

— Скоро ще ги докараме и тях, татко. И брат ми!

— Поздрави ти донесох от цяла Парга! Обич ти донесох! Знаеш ли, падишахът ме нарича Юсуф.

— Умира си от удоволствие на всекиго име да дава! — разсмя се Ибрахим.

Когато минаваше през вратата на щастието с островърхите като шапки кулички от двете ѝ страни, го полазиха тръпки. Еничари, стражи, кавалерия, гвардейци чакаха в почетен строй Ибрахим и баща му, за да ги приветстват.

„Пресвета Дево! — възкликна в себе си Ибрахим. — Прости ми, че не мога да идвам и да паля свещица за теб и за твоя син! Бащицата Исус знае, аз не съм се отклонил от пътя. Ти също. Благодаря ти, че отворихте пред мен тази врата. Вие ме дарихте още на този свят с райските селения на Господ Бог!“.

Султан Сюлейман посрещна Паргалъ и баща му така, както трябва да се посрещне младоженеца, дошъл да отведе дъщеря му. Нямаше горделивост, нямаше надменност нито в излъчването му, нито в постъпките, нито в думите.

Рибарят Армано и без това беше напълно зашеметен. От момента, когато четиримата нападатели се изправиха на вратата му и казаха: „Падишахът на Османската империя те чака за сватбата на сина ти!“, той живееше като в сън. Очакваше да види един властелин с вирнат нос и вдигната чак до облаците глава, а когато го доведоха тайно в двореца, намери сърдечен, вежлив приятел.

— Рибарю, искаме да направим изненада на Садразам паша! — В тона му нямаше нито една нотка на заповед или незачитане. — Твоят син беше наш приятел, стана наш велик везир. В цяло Османско думата на Паргалъ тежи на второ място, след нашата. Надявам се да сме заличили онова, което е преживял. Но не можахме да забравим едни други хора от Парга — теб и майка му. Докато си мислехме какъв сватбен подарък ще приляга на Ибрахим, ми дойде наум, че не може да има по-голям подарък от този — синът и бащата да се прегърнат. Знам, Армано, толкова отдавна копнееш, но потърпи още малко!