— Познаваме ли се?

„Ох!“ — изпъшка Ибрахим негласно, като видя страха и ужаса, изписани по лицето на другия.

— Познаваме се, я! Нали носихме рамо до рамо ковчега на покойния Селим хан!

И си тръгна, оставяйки Искендер там, където си беше. Сигурен беше, че му подпали фитила. Дори и да не я чувстваше в този момент, той щеше полека-лека да усети болката. С течение на времето щеше да има усещането, че цялото му тяло е накълцано. И щеше да узнае, че раната от думата може да бъде по-болезнена и от раната, нанесена от бича.

„Жив дявол — си каза. — Ще изгори още куп хора, докато му изтръгна рогата и откъсна опашката. Ще направя така, че да се молиш да умреш, за да се отървеш!“

Беше в такова ведро настроение, че дори тайно донесеното от шпионина на Гюлбахар нейно писмо не можа да помрачи радостта му.

Хващай се за работа, цигуларю! — му беше написала Махидевран. — Един и същ е и твоят, и нашият враг. Стоножката! Не се оставяй да те хване неподготвен. Стоножките не спят!

Тя му подпали фитила. Докато разпиляваше през прозореца пепелта от изгореното писмо, той промълви: „Цигуларят вече притежава могъществото, с което ще стъпче под краката си тази стоножка!“.


LIX


ИСТАНБУЛ, АТПАЗАРЪ 22 МАРТ 1524 Г.

Жилището беше завършено. Ремонтът продължи две години. Всъщност трудно можеше да бъде наречено жилище сградата, в която Ибрахим превърна руините от времето на Византия. И ето че народът моментално ѝ измисли име: „Дворецът на Макбул паша“. Засенчваше дори Новия дворец, скрит в горичката отпред.

Пътят, водещ към двореца, беше обточен с две редици дървета, които хвърляха сянка върху него. По клоните им бяха окачени хартиени фенери. На оживените места в Атпазаръ издигнаха дървени платформи за зрителите, които щяха да пристигнат, за да наблюдават церемонията на сватбата.

На най-сенчестото, най-прохладно място Ибрахим построи великолепна шатра, в която да се настани султан Сюлейман. От дясната ѝ страна вдигнаха кокетна палатка за Хюрем хасеки. В тази работа Хюрем хасеки въобще не се намеси. Дори не попита какво е това. Но великият везир настоя да бъде в любимия цвят на Хасеки ханъм. Въртя и сука да намери тъкачи, най-накрая ги накара да докарат чак от Дамаск плат за палатки в лилав цвят. Вътрешността на палатката обзаведоха с коприни пак в лилаво, със златна сърма, тюлове, пухкави матраци и възглавници.

От лявата страна на шатрата се вдигна още една, по-малка палатка. Една мистериозна палатка. Никой не знаеше каква е и за кого. Но още преди да завържат въжетата за пилоните на четирите ѝ ъгъла, пред нея застанаха стражи.

Ибрахим беше учуден не по-малко и от царедворците, и от хората. Кой щеше да седи в тази палатка? Хафза султан ли, която вече остаря доста и ако един ден беше добре, три дни не ставаше от леглото? Не мислеше. Защото султан ханъм беше отсякла съвсем категорично: „Не ни трябва отделно място. Редно е да седим заедно с Хасеки ханъм и внуците си. „Добре! — каза си Ибрахим. — Стой си с червената глава и двете ѝ деца, които не спират да реват. Какво ме засяга!“

Накрая плъзна мълвата, че палатката е вдигната по заповед на повелителя. Там щяха да се оставят сватбените подаръци, които падишахът щеше да поднесе на Макбул паша.

И бездруго нямаше миг, в който Сюлейман да не отрупва с подаръци и зет си, и сестра си.

В столицата валяха дарове от четирите краища на света. Крале и бейове изпращаха едни от други по-ценни подаръци на Ибрахим паша, великия везир на хана на хановете Сюлейман Великолепни, чиято слава вече започваше да завладява света и те искаха да се присламчат към него, да спечелят благоразположението му. Истанбул гъмжеше от многобройни дипломатически делегации. Всички те се надпреварваха да бъдат приети от Ибрахим паша, за да му поднесат лично подаръците на техните господари.

Дори Сюлейман се удивляваше на това внимание. Един ден направо му подхвърли:

— Абе, Паргалъ, както е тръгнало, ти ще забогатееш повече и от нас!

Ибрахим не се поколеба дори за миг:

— Аз и без това съм по-богат от вас, господарю!

И падишахът, и останалите край него се вцепениха. Противниците на Ибрахим се зарадваха. Великият везир сгази лука и сега щеше да изпадне в немилост. Ибрахим изобщо не се трогна.

— Защото — продължи той — аз притежавам приятелството на Негово Величество падишаха. Нима може да има по-голямо богатство от това, господарю наш?

Лицето на Сюлейман се озари в светлина, другите побледняха.

Един от везирите прошепна тихо на съседа си:

— Ага, никой от нас не може да се мери с този Макбул.

А срещу шатрата на падишаха изградиха сенник за посланиците. Нямаше как Великата Османска империя да сложи посланиците да седят срещу падишаха на копринени пухкави матраци. Наредиха под сенника дървени дъски, на които можеха да стоят само изправени на крака.

Отляво се издигаха още две великолепни палатки. Бяха като близнаци. Обвиваше ги бял тюл. Два реда червени пояси ги прихващаха отстрани. Това бяха палатките на Хатидже султан и на втората булка Небиле. Който искаше да наблюдава представленията, можеше спокойно да дойде и да седне някъде.

Дворецът беше декориран от Хюрем ханъм. Тя избра всичко, от игла до конец. Не позволи на никого да ѝ се меси. По външната фасада на сградата пуснаха чак до земята сиви и златистожълти копринени ленти, Върху триъгълния мраморен капител над входния портал поставиха огромна тафтена фльонга. Естествено, от сива тафта. Точно в средата на фльонгата беше кацнала златна плочка, а върху нея с бисери бяха инкрустирани имената на булката и младоженеца.

Около горичката бяха построени временни кухни. Поставиха казани за шербет. Три дни преди да започнат тържествата, заедно с кухнята на двореца с пълна пара заработиха и тези целодневни кухни. Към еничарските казарми, общежитията на морските пехотинци, клубовете на кавалерията, поделенията на бостанджиите се понесоха цели казани със супа и цели тави с баклава. А на хората, които се трупаха наоколо и гледаха цялото това великолепие със зяпнала уста, раздадоха чорба, куркума и ориз.

На двадесет и втория ден от месец март, преди обедния езан, султан Сюлейман пристигна, придружен от многолюдно шествие, в двореца на своя зет. Паргалъ посрещна повелителя на входния портал. Посегна да му помогне при слизането от коня, но Сюлейман не му позволи. При тази ситуация великият везир опря дясното си коляно в земята и зачака падишахът да слезе. При слизането хвана полите му и преди султанът да му попречи, ги целуна и вдигна до челото си. А когато сред дъжд от посипани през прозорците рози падишахът тръгна да се изкачва по застланото със сиви и златистожълти копринени ленти мраморно стълбище, той закрачи до него, малко по-назад, от дясната му страна.

Към обед посланиците, дошли от четирите краища на света, заеха своите места. Със своите лъскави, блестящи облекла и шапки с пера те събраха очите на народа върху себе си. Когато дойдоха и хората, които излязоха от обедния намаз, Ат мейданъ се претъпка. Еничарският оркестър, разположен зад шатрата на повелителя, удари тъпана и с това тържествата започнаха.

Със затаен дъх се проследиха пехливанските борби, акробатичните номера, показните сцени на бой. Дефилираха най-различни непознати за истанбулското население същества. Навалицата се впечатли най-вече от слоновете с огромните уши и жирафите с дългите шии. Разбира се, и от лъва, който се влачеше след десетимата грамадни мъже. След тях пресякоха и минаха през навалицата жонгльорите и клоуните. В небето над Истанбул зазвънтяха весели детски смехове.

Хюрем хасеки и Хафза султан бяха в лилавата палатка. Предната част от край до край беше покрита с бял тюл. Те можеха да виждат всичко, но хората не можеха да ги различават. От музиката на оркестъра не се чуваше какво викат децата на Хюрем — принц Мехмед и Михримах султан.

Паргалъ изобщо не влезе в шатрата на повелителя. Застана прав от дясната ѝ страна, на такова място, където господарят можеше да го вижда. Само да помръднеше върху матрака, на който седеше, и Ибрахим се спускаше да му помогне още преди прислужниците.

Отляво на шатрата се бяха наредили другите бейлербейове, везири, аги и паши. И сатаната беше там. Третият отдясно. „Я го виж! — кипна отвътре Ибрахим. — Гледай да видиш копелето какво прави. Гледай, докато ти секне дъхът. Пукни от завист! Още не си си спомнил кой съм аз. Но когато Азраил дойде да ти вземе душата, ти, Искендер, ще си спомниш! Наслаждавай се на последните си броени дни на този свят. После всичко ще ти го изкарам през носа, едно по едно!“

Ибрахим се обърна и погледна към палатката на хасеки. Придворните се мъчеха да нагласят Хюрем да седне на пухкавите матраци. Замисли се в ролята на каква е дошла. Като приятел или като враг? Момичета наредиха зад гърба ѝ възглавници, настаниха я да седне така, че коремът ѝ да не се притиска.

Ами малката палатка отляво? Там нямаше никакво движение. Стоеше си така с двамата стражи отпред. Дори завесата ѝ отпред не беше вдигната.


* * *

Столицата направо беше опустяла. Всичко живо — богато и бедно, кьораво и сакато — се беше изсипало на Ат мейданъ. С изключение на двама души.

Хатидже и Небиле.

— Това е неподобаващо — ѝ каза Хатидже.

Сама не разбираше защо да е неподобаващо една жена да присъства на собствената си сватба, но така беше, на!

И двете чакаха с нетърпение сред четирите стени кога ще изтекат дните на празненствата. Щяха да чуят само виковете, смеховете, песните, оркестъра. Но нямаше да ги видят.