Положи усилие да не припада. Напрегна всички сили. Отрони дълбока въздишка. Впи нокти в дланите си. „Не плачи! — заповяда си сама. — Недей да плачеш! Дяволът те дебне! Дяволът те дебне!“

Усети върху себе си погледите на наложниците. „Защо ли го правят? — попита се сама. — Каква е целта им — за да ми съобщят нещо или да открият в мен възмездието за жестокостите на баща ми? Нима не разбират, че не искам и да чуя за тях?“

— Видя ли стаята на принц Емирхан?

Хатидже затаи дъх. Стаята на Емирхан ли?

— Какво да я гледам, момиче! Кой би го понесъл? Смехът на принца сигурно още звънти по стените.

Сърцето ѝ се сви на топка. „Ах, Емирхан, Емирхан!“ — изви вопли душата ѝ. Сети се как момченцето ѝ подвикна, заливайки се в смях: „Ти гониш!!“, и се затича в кръг покрай нея. И как големият му калпак се подрусваше чак върху носа.

— Аз ходих, миличка! — обади се леден глас. — Само да видите красивите фаянсови плочки. „Два месеца да ги търкаме, пак няма да ги почистим — тюхкат се стражите. — Синкаво-зеленикавите плочки станали кървавочервени.“

— Петна от кръв са това, не излизат току-така лесно!

— Че не можеше ли да свършат тази работа с мазното въже, кръвта на ония нямаше да се лее из двореца. Нали така се казва.

— Казват, че умрял и палачът на Осман. Едва в последния си миг успял да му забие камата.

— Виждаш ли каква съдба? Да вземеш да береш душа пред принца, когото си тръгнал да убиваш!

На Хатидже ѝ идеше да изкрещи „Стига!“, да се нахвърли върху момичетата, да им изскубе косите. Но не можеше. Всеки ден през тези два месеца тя чу всичко, усети всичко. Не отиде в окървавената стая на Емирхан, но я видя като наяве. Пред очите ѝ се явяваше картината как Осман се уговаря с палачите за своя живот и как до последно се бори с тях да се спаси. Видя как изпратените от баща ѝ подкрепления от палачи нахлуват в стаята му, как мятат на врата му примката, как връзват ръцете му и как седем ръце се вдигат едновременно и седем пъти се спускат. Усети в собствената си плът всяка забита в Осман кама. Представи си как тялото му се сгърчва от болка. Чу молитвата му: „Седем ножа ми взеха душата… Искам, чичо, и ти да изгориш от собствената си амбиция и да не умреш, преди да разкъсаш седем юргана!“.

Стана свидетел и на това как уплашеният да не би падишахът да чуе тези думи палач стегна настървено за последен път метнатата върху шията на принца примка. Хатидже почувства по лицето си полъха от последния дъх на Осман.

Секна сякаш и нейният дъх.

— Излезте! — успя да промълви само това. — Джевахир, ти остани!


* * *

Две от свещите в свещника до нея бяха угаснали. Не ѝ се искаше да ги запали от пламъка на другите. Така или иначе светлината само на трите пак щеше да я пази от дебнещия дявол.

Джевахир беше на постоянното си място. Лежеше на постелята до прага на вратата. Хатидже погледна натам. Заслуша се в равномерното спокойно дишане на момичето. „Каква щастливка!“ — си рече наум. И се попита: „От колко ли време не съм спала така дълбоко и спокойно? От колко ли? Никога не съм имала такъв сън!“

Стана полека, взе свещника. Тръгна, като се стараеше да не вдига шум, натам, където лежеше Джевахир. Насочи светлината върху лицето ѝ. Какво блаженство!

Върна се отново на мястото си. Ненадейно установи, че завижда на наложницата.

Взря се в пръстените си, в гривните по ръката си. Прекара пръсти по изумрудите от колието на врата си. Ако беше облечена, както го изисква Коранът, тези накичени по нея скъпоценни камъни, бижута, рубини щяха да бъдат абсолютно излишни. „Аз съм една подвижна съкровищница! — измърмори си наум. — Дъщерята на Селим хан! Единствената Хатидже на Хафза султан! Любимата сестра на престолонаследника принц Сюлейман хан!“ Прекъсна за миг. По лицето ѝ пробягна тъжна, подигравателна усмивка. И рязко продължи: „Вдовицата на Искендер паша!“.

Отново отправи поглед към Джевахир. „Ами това момиче? Коя е тя? Една слугиня.“

И ето, завиждаше на слугинята. Лицето ѝ се сгърчи от болка. Защото Джевахир притежаваше онова богатство, до което тя никога нямаше да се добере. Спокойствие и сигурност. Сън без напрежение и страх.

„Нима наистина е невъзможно да заменя съкровищата си с нея! — ѝ мина през ум. — Дали щеше да приеме? За нея — всички брилянти, накити, изумруди, рубини, злата. За мен — спокойният ѝ безметежен сън.“

За миг ѝ се прииска да се е родила не в дворец, а в мъничка колиба. Представи си, че не е дъщерята на Селим хан и Хафза султан, а дете на най-обикновени родители от село.

Хатидже тъжно поклати глава.

Майка ѝ със сигурност нямаше да я извика, за да ѝ каже, че едва деветгодишна я дава на мъж. Баща ѝ нямаше да я погуби. И тогава всичко това нямаше да се случва.


* * *

Кикотенията и шушуканията на наложниците зад вратата с нищо не подсказваха, че я дават на мъж. Не можеше и да разбере защо момичетата го очакваха с четири очи.

Какво толкова интересно имаше в това?

Някакъв ходжа, чието лице не беше виждала, измърмори под носа си молитвите. Майка ѝ и Джевахир разпериха ръце и изрекоха „Амин!“. Докато Хатидже си мислеше да го направи ли заедно с тях или не, Хафза султан с едно движение на веждите ѝ заповяда да си разпери и тя ръцете, да завърти глава на две страни и да рече „Амин!“.

После ходжата, когото не беше виждала, я попита за един човек, когото също не беше виждала:

— Приемаш ли го, дъще, за мъж?

Спомни си мига, в който погледна към майка си. Мигът, когато с погледа си я призова: „Спаси ме, мамо! Побързай!“

Очите на Хафза султан излъчваха единствено невъзмутимост. Срам я беше да погледне дъщеря си с вдигната глава.

Толкова години бяха изминали от онзи миг, но Хатидже не забравяше нито секунда от него. Дори и един глас не се заличи от слуха ѝ.

Беше дочула мърморенето на някакъв мъж зад паравана. Шепотът на друг. „От вълнение е, господарю!“

В този момент тъпаните в гърдите ѝ спряха да думтят. Боже господи, спомни си, че се разтрепери. „Баща ми! Баща ми чака зад паравана какъв отговор ще дам!“

Изобщо не ѝ беше дошло наум, че принц Селим ще пожелае да бъде свидетел на сватбата ѝ.

„Наблюдава смъртната ми присъда!“

Хатидже изтръпна. Стана. Докато Джевахир спеше, на мястото на угасналите свещи тя запали нови. Жълтеникавата светлина, която очертаваше застиналите по стените сенки, превърна мрака на стаята в пъстроцветно зарево.

„Дошъл беше да наблюдава изпълнението на моята смъртна присъда!“ — въздъхна дълбоко тя.

Отиде и си легна на леглото. Отпусна глава на възглавницата. Унесе се по сенките на стената. „Толкова са стряскащи! — си каза. — Виж онова нещо там, с голямата уста и изкривения врат. Сякаш е сянка на някакъв звяр от приказките, а не на каната.“

Никак не ѝ се искаше, но все пак затвори очи. Оня миг от деня, в който я ожениха, още я преследваше. Крепеше я надеждата, че макар и след време, ще се отърси от него. Но не! Избледнелите мръсни картини от тогавашния ден не изчезнаха. И гласовете звучаха в главата ѝ така свежи, все едно ги е чула преди миг.

— Кажи, дъще! Прие ли го?

С последна надежда потърси очите на майка си, навела глава напред.

Хафза султан знаеше, че дъщеря ѝ е отправила поглед към нея. Кимна рязко два пъти. Това беше такова „да“, че ако някой видеше жеста ѝ, щеше да го възприеме като крясък: „Недей! В никакъв случай! Недей!“

Хатидже разбра за пръв път какво значи безпомощност тъкмо в този ден. Ако майка ѝ не я спасеше, на нея какво ѝ оставаше? Щом майката е превила врат, как можеше дъщерята да вирне глава?

Каза си: „Щом нашата майка не можа да се изправи пред баща ни да каже: „Тази работа няма да стане!“ как щяхме да го кажем ние!?“. При този спомен тя неотменно си повтаряше: „Щом майка ми тогава не можа да каже на баща ми „Не бива“, аз как щях да го изрека?“.

Затова и не можа.

В един момент черният облак, потиснал душата ѝ, се разсея.

Различи немощните рамене на една жена, те трепереха. Върху дланта, сякаш пречупена и захвърлена върху коленете ѝ, капна отронена от окото една-единствена сълза. Жената дръпна ръката си като опарена от жар.

За миг сред облаците се показа блед, тъжен, разочарован, сломен образ на жена. „Майка ми! Хафза султан!“

Никога дотогава Хатидже не я беше виждала да плаче. Тя беше красивата дъщеря на кримския хан Менгли Гирай. Всесилната, могъща съпруга на принц Селим. Нейна майка и майка на престолонаследника, батко ѝ Сюлейман. Хафза султан, която те двамата сравняваха единствено с непристъпните върхове.

Плачеше.

Явно не искаше дъщеря ѝ да види това. Но тя видя толкова, колкото ѝ трябваше. Хатидже си го спомняше като днес. Решила бе в себе си: „И майка ми е жертва, също като мен!“

Сърдитото мърморене, което чу преди малко зад паравана, този път прозвуча доста по-силно. Както тогава, Хатидже долови шепота на онзи, който го успокояваше:

— Отдайте го на вълнението ѝ, все пак…

Шепотът изведнъж секна. Как можеше да продължи по-нататък? Оттогава досега Хатидже го беше премисляла много пъти. Какво ли имаше след онова „все пак“?… Отговорът беше повече от ясен: „Дете! Все пак е дете!“.

Мърморещият гневно изрече нещо, което тя не можа да разбере. Точно тогава майка ѝ вдигна глава. Срещнаха се очи в очи.

В просълзените очи на майка ѝ тревогата и страхът преобладаваха над мъката. „Хайде, кажи го! — говореха те. — Отговори, момичето ми, на този човек! Преди да си вбесила баща си, кажи му „приемам го“.

Никой нямаше да ѝ се притече на помощ! Дори и майка ѝ! Беше съвсем сама! Сама и беззащитна срещу всичките житейски и съдбовни стрели.