— Пири служи много добре и на баща ни, и на нас. Полага много големи грижи и усилия за Османската империя. Връстник е на нашия баща. С цялото ни уважение към приноса и възрастта му, ние му дадохме нашето позволение. И държавата, и ние сме доволни от теб, Мехмед паша. Иди си и живей на воля. Да ти е дълъг животът, бъди здрав! Казахме!

Под кубето се разнесе същият шепот. Ето го категоричното решение. Пири паша си беше отишъл. Разбира се, че той самият въобще не бе пожелавал да напуска. Падишахът говореше така, за да запази достойнството му. Иначе направо си го уволняваше.

— В такъв случай — повиши глас падишахът — постът се освобождава. Държавата обаче не може да допусне празнота.

Замълча за миг. Очите му първо се плъзнаха натам, където се намираше Ахмед паша. После точно обратно, към мястото, където стоеше Ферхад паша.

— И ние не искахме дори и за ден да оставим този пост празен — мястото на великия везир е място като за везир. Той е върховният везир. Това означава, че нашият служител, който ще носи държавният печат, трябва да отговаря на изискванията да бъде или везир, или санджакбей с правомощията на везир.

Ибрахим можеше да се закълне, че в този момент най-малко пет-шест души бяха на границата всеки момент да припаднат. А той примираше от удоволствие, че се проточва. Харесваше му да се предизвиква вълнение у хората. Каквото виждаше той, нямаше начин да не го вижда и падишахът.

Високата шапка на Ферхад паша беше килната на една страна, кафтанът на Ахмед паша — изхлузен назад. Имаше петима, които едва дишаха. И сатаната беше един от тях. Боже господи, нима и Искендер се гласеше за велик везир!

— Тогава първата ни работа е да видим кой ще е човекът, на когото ще връчим печата, дали е везир или бейлербей или не. Я излез напред, Паргалъ. Ето там!

Какво!?

Ибрахим залитна като ударен с юмрук.

Защо го викаше отпред? Да напише фермана ли? Че за какво бяха писарите? Забеляза как шушуканията под кубето прераснаха в ропот. Всеки питаше съседа си:

— Какво става?

— Защо извика отпред личния си секретар?

— Не стига, че Любимеца присъства тук, ами и пред нас ли ще го изкарва?

И Ибрахим се питаше същото: „Защо ме изкарва отпред?“.

— Още от времето, когато бяхме санджакбей, та чак до ден-днешен Ибрахим ага ни служи добре. Ние не можем да му останем длъжни за добрата служба. Ферманът ни гласи: „На Ибрахим ага опростихме длъжността „личен секретар“. От днес нататък ще бъде назоваван Паргалъ Ибрахим паша. И считано още от този момент, той е санджакбей на Румелия и велик везир на Османската империя“.

Какво?! Какво?! Какво?!

Пред очите на Ибрахим залата на кубето са разлюля като ударена от вражеско гюле.

Падишахът говореше още много други работи, но не го чуваха нито Ибрахим, нито останалите. Де където и каквито постове и служби имаше в Османската империя, на всички Сюлейман оповестяваше и заповядваше да го зачитат като паша, бейлербей и велик везир и да му служат с полагаемите му се почит и уважение.

„Велики Исусе! — нададе вик в душата си Ибрахим. — Правилно ли чух? Паргалъ стана бейлербей и Садразам ли? Ах ти, Сюлейман! Ах ти, славен вожде на Османлиите! Слава на теб, велики Цезарю на новия Рим!“

После се сети за Парга. От дъното на душата му изригна зов: „Татко! Майко! Вижте какъв стана вашият Жюстиниен!“ Ако досега падишахът не знаеше какво е бунт, сега по това, което ставаше под кубето, той можеше да види какво представлява за пръв път. Нямаше как да не чува протестите, недоволството, съпротивата, които чуваше и Ибрахим.

— Не може да бъде!

— Вчерашният роб сега стана паша ли?

— Какъв ти паша, ага, велик везир, велик везир!

— Настъпва Второто пришествие!

— Жалко, че по времето, когато беше на границата, не го стиснахме за гушата да го турим за чистач на принца!

Двамина подхванаха Ахмед паша да не се срине на пода. Разтрепериха му се и ръцете, и краката. Лицето му ту посивяваше, ту ставаше моравочервено.

„Жалко!“ — мълвеше той. Така поне разчете мърдането на устните му Ибрахим. Лъжеше се. „Това е предателство! — беше изрекъл Ахмед паша. — Предателство към предаността! Предателство.“

Ами онзи! Той какво правеше?

Ибрахим занемя. Добре ли виждаха очите му? Пак го погледна. Същият този Искендер, който само преди половин час при портата на Дивана го унижи с думите: „Всеки ли, с когото сме носили ковчега, трябва да поздравявам. Я се махни!“, сега се изтрепваше да се покланя отдалече на новия велик везир.

Само той можеше да бъде толкова лицемерен. Само един дявол можеше да прикрие демоничния си образ и да влезе в ролята на ангел.

Султан Сюлейман чу отпора, видя лицата. После внезапно вдигна ръка. Движението му беше такова, че на всеки му се привидя не ръка, а вдигнат да отсече нечия глава ятаган или секира. Настъпи мъртва тишина. Естествено, животецът беше нещо много по-важно от службата и поста.

— Някой иска ли да каже нещо?

Ни звук, ни стон. Освен едно-две неясни промърморвания, никой нищо не каза. Разбраха, че най-накрая можеха да загубят главите си.

Този път падишахът се обърна към Ибрахим:

— Еее, я да видим ти, Паргалъ, какво ще кажеш?

За няколкото минути, изтекли от мига, когато Сюлейман обяви, че го прави велик везир, до сега, Ибрахим отново си представи целия свой живот и всички планове за бъдещето. Това беше най-великият миг. Вече от никого нямаше нужда, за да постигне могъществото си, не му трябваше ничия помощ, ничия подкрепа. Дори и от Хатидже. Отпадаше и нуждата да целува ръката и кафтана на господаря, за да го пита дали може да се ожени за сестра му Хатидже султан.

Беше вече паша. Беше бейлербеят на Румелия. Беше най-важният човек след падишаха в родното си място. Беше великият везир. Беше Паргалъ Ибрахим паша. Но имаше какво да каже. На всички тези с високите калпаци под кубето той щеше да им покаже кой е Паргалъ!

— И ти ли няма да проговориш, Садразам паша? Кажи си каквото имаш да казваш!

Ибрахим пристъпи още една крачка напред. Погледна Сюлейман право в очите.

— Благодарен съм на Ваше Величество, мой падишах! Простете на вашия слуга! Не искам да ставам велик везир!

Какво?!

Бомбата преди малко хвърли Сюлейман. А тази сега — Паргалъ.

— Какво каза, какво каза?

— Не искал да става велик везир!

— Що за дързост?

— Никой ли не му е казал на този, че не може да се противиш на онова, което е казал повелителят?

Падишахът отново вдигна ръка. Гласовете секнаха.

— Защо?

По лицето на Сюлейман нямаше и следа от изненада, в тона му не се чуваше и искрица от гняв. Очакваше го.

— Кажи, да чуем всички, защо не искаш службата, към която всеки тича презглава?

— Мой султане, вашият слуга Ибрахим е заложил главата си пред краката ви. Достатъчен ни е един топъл поглед от господаря, стига ни неговото доверие.

— Да не си мислиш, че ще бъдеш ощетен в това, Ибрахим паша?

— Възможно е. Всеки тук знае, че аз съм син на рибар. Моето обучение и образование не е същото като на бейовете и агите, завършили Ендерун. Постът на великия везир е много отговорен. Толкова дълго време чувах и узнавах, че колкото велики везири са дошли на власт в Османската империя, толкова са си и отишли. Може някой недостатък да обърка работите и да поставим османската държава натясно, в неизгодно положение. И Негово Величество, моят падишах, да се окаже принуден да изхвърли некадърния си и неопитен роб. Ако не мога да служа от душа и сърце на моя султан, загубата на доверието и приятелството му за мен ще бъде по-лоша и от смърт.

Зарът вече беше хвърлен. Оттук нямаше връщане назад. Сигурен беше, че нямаше да загуби в тази хазартна игра. Такова нещо Османлията нито беше виждал, нито беше чувал. Сюлейман нямаше да се отметне от думата си и да каже: „Ех, щом е така, ще си намерим друг велик везир!“. И да се отметнеше, той щеше да бъде човекът, който не е предпочел положението си на паша и велик везир пред приятелството на падишаха.

Под кубето цареше мълчание. Всички бяха загубили ума и дума, никой не очакваше такова нещо. Всички очи бяха приковани в султан Сюлейман. Кой знае как щеше да побеснее сега, как щеше да кипне: „Абе, простак!“ и да се развика: „Махнете го от очите ми!“

Нищо подобно! Падишахът се загледа в очите на Ибрахим. Това бяха същите непорочни очи, които видя още първия ден на появата му в Сарухан. Очите на приятел. Очите на онова момче, което при Плачещата скала му изповяда цялата си душа.

— Значи — промълви, — ти се отказваш от страх, че ще бъдеш изгонен, така ли?

Ибрахим преклони глава, едва забележимо се наведе и от кръста.

— Да ме изгониш — това за мен е смърт, мой султан!

Падишахът изведнъж стана на крака.

— Ела по-близо до мен, Ибрахим паша!

Ето на, каквото имаше да става, сега щеше вече да стане.

Ибрахим пристъпи, застана точно пред султана, скръсти длани отпред и зачака волята на падишаха.

— Ето ти обещанието на султан Сюлейман, Паргалъ паша! — изрече отчетливо, дума по дума повелителят. — Нека всички да чуят! Теб никога няма да те изгоня!

Понечи да каже нещо, но падишахът вдигна ръка и не му позволи да говори.

— Ти ще останеш велик везир на моите владения дотогава, докато сам не кажеш: „От мен — толкова! Уморен съм, капнах!“.

Ибрахим спечели!

— Повелителю!

Падишахът с поглед му подсказа, че не иска повече приказки.

— Ибрахим паша, ти даде на всички тук важен урок. Аллах да е с теб! Да ти е честито, бъди щастлив като паша, бейлербей и велик везир! Да служиш на Османската империя! Донесете на пашата кафтана за велик везир!