Знаеше защо отива при брат си. Заради Небиле. Да му каже: „Ако позволяваш, нека да свържем главния лекар и моето момиче Небиле“.

А всъщност сама не смееше да си признае скритата дълбоко в мозъка ѝ цел. Да накара падишаха да си отвори устата.

Завари го в стаята му малко уморен, но в добро настроение. Така или иначе, в този дворец нямаше хора, които да не знаят защо Сюлейман в последно време е все изморен и да не се подхилкват зад всяка врата.

Поздравиха се набързо. Толкова ясно си пролича, че Сюлейман иска час по-скоро да се върне при Хюрем и да продължи да се изморява с нея.

— Господарю! — направо започна Хатидже. — Дойдох да искам разрешение от вас за едно добро дело.

Падишахът направи нещо съвсем неочаквано. За да покаже, че иска да съкрати срещата, стана на крака. Естествено, и тя.

— Имаме много работа, Хатидже. Сестро, принцесо, повярвай ми, предстоящите дни ще бъдат много напрегнати. Да поприказваме за това после, а? В по-подходящо време.

По дяволите, по дяволите!

Да се провали в ада всяко нещо, което е „подходящо“, всички „подходящи“ хора, всички „подходящи“ времена, всички „подходящи“ тоалети! В ада!

Ако я докоснеха, щеше да избухне в плач. Това беше по-лошо от изпъждане. Нали я обичаше, нали беше неговата единствена Хатидже султан, нали баща им му я беше поверил? Биваше ли да се отнася така към нещо поверено от баща им?

Какво толкова щеше да става в предстоящите дни?

Какво тревожно имаше?

Отново ли се подготвяше за поход?

Не ѝ ли бяха достатъчни на тази Османска империя толкова завоевания, толкова територии, толкова съкровища?

Ами хората? Ами малко щастие, ами да бъдеш с любимия… Няма ли да има време за влюбените?

Не каза на Небиле защо отива при падишаха, но момичето сигурно се беше досетило. Чакаше я с надежда. Като се върна в стаята, я завари свита в единия ъгъл да чака хубавата вест. Разбра я само по погледа. Нямаше разрешение!

Небиле не каза нищо, но Хатидже знаеше, че душата ѝ ридае горко. Нейната нежна Небиле вехнеше пред очите ѝ, главата ѝ клюмваше с всеки изминал ден все повече и повече, като полско цвете.

Спомни си, че преди да тръгнат за Родос, Ибрахим се беше опитал да говори с падишаха, а той отсякъл: „После ще говорим!“. Така ѝ беше казал. Отначало тя не му повярва. Но сега вече знаеше. Паргалъ не я беше излъгал.

Сюлейман се беше свил в собствената си черупка и не даваше на никого да разговаря с него за нищо. Не си приказваше с никой друг, освен с Хюрем, за нищо друго не говореше, освен за Хюрем. И в този момент Хюрем идваше при нея. Макар че я обичаше толкова много, никак не беше сигурна дали ще може да понесе това посещение.

— Затъжихме се за вас, принцесо! — Тя влезе с тези думи и озари всичко наоколо.

Всевишни, каква красота!

В същия миг не се сдържа да не отдаде право на брат си. Как падишахът да остави тази красота, за да седне пред цял куп брадати, мустакати, престарели мъже? И какво щеше да прави сред тях? Естествено, че щеше да седи до полите на Хюрем и никак нямаше да му се иска да пренебрегва обятията ѝ.

Изправи се да я посрещне:

— Тъкмо бях започнала да ви упреквам, а ето ви и вас! — Опита да ѝ се усмихне, но нямаше представа доколко успя. — Всъщност вие ни накарахте да се затъжим за вас. От колко дни въобще не сте се появявали!

Хюрем наведе глава като засрамена, върху лицето ѝ се посипаха червени къдрици и го скриха. Отметна ги назад с глава и когато отново я вдигна, в очите ѝ блестеше някаква мистериозна светлина. Хатидже си даваше сметка, че още от първия ден, когато я видя, и досега, не можеше да ѝ определи цвета на очите. Сутрин изглеждаха пъстри, на обед приличаха на безоблачно синьо небе. Надвечер се потапяха, също като морето, в златистожълто или аленочервено, а когато слънцето изчезнеше зад хълмовете, те се обагряха в безкрайните нюанси на теменужения цвят. В този момент очите на Хюрем приличаха на безоблачно небе.

— Не знам, Хатидже, как бих могла да изразя огромната си благодарност към теб!

— Много лесно. Продължавай да правиш нашия господар щастлив и да се грижиш за принца, с когото дари Османската империя, като за зеницата на окото си.

Погледнаха се очи в очи. И за двете това изречение имаше красноречив смисъл: „Хайде да те видим сега, да не вземеш да оставиш трона на сина на оная вещица Гюлбахар?“

— Какво прави бебето? — попита Хатидже.

Още отначало се говореше, че в това момиче има някаква магия. Ето, пак!

С излъчването си, с усмивката си тя разпръсна само за миг мрачните облаци, надвиснали над главата ѝ.

— Какво да прави! Не спира да рита майка си. Но нека, и това, принцесо, са ритничета на принц.

— Дай боже!

Хюрем първа наруши настъпилото мълчание:

— Негово Величество моят султан тази сутрин се събуди в чудесно настроение.

— Хюрем, ние чуваме, че повелителят се събужда всяка сутрин в чудесно настроение — неволно се засмя Хатидже.

Лицето на Хюрем отново се озари.

— Да, но това е друго. Негово Величество моят султан днес щял да представи в Дивана много важни решения. Някои щели да се зарадват, други — да се натъжат. „Знам обаче двама души, които ще посрещнат засмени заповедите. Направо ще се учудя, ако още като ги чуят, не плеснат с криле и не излетят през прозорците“. Точно така каза!

— Аллах, Аллах! Какви ли ще са тези толкова важни решения?

— Не го попитах. Знаеш го, и да питаш, не ти казва. Ако сам реши, казва го. Този път не каза. Само на излизане подхвърли: „Доста чакаха какво ще кажа. И доста заслуги натрупаха. Ще променя и техните съдбини, и съдбините на Османската империя!“ Така каза и излезе. А аз изтичах при теб.

Хатидже се взря изпитателно в очите на това момиче. И веднага разбра.

Хюрем знаеше, но не го издаваше.


LVII


НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ЗАЛАТА ПОД КУБЕТО

Никога не му бе и хрумвало дори, че ще може да види това тук. И си каза: „Еее, Паргалъ, ти си в сърцето на Османската империя. Отваряй си очите!“

Падишахът отиде и седна на централното място. Главният везир Пири Мехмед паша застана от дясната му страна, с наведена глава и скръстени длани. Ибрахим веднага потърси с очи оня. Змията. И той, Искендер, беше на челно място. Върху лицето му беше залепена физиономия на фалшиво спокойствие. Само той можеше да долови, че оня направо полудява от напрежение.

Великият везир се стори на Ибрахим леко притеснен. А може би се заблуждаваше. Личеше, че не се е отърсил още от смущението, което преживя от укорите на повелителя заради проточеното превземане на Родос. Само това ли? Че кой не е бил укоряван? Искендер — също. И на него се развика Сюлейман: „Челеби! Така си свил разходите за армията, че сега мъжете едва-едва вдигат ятаганите!“. Червендалестото лице на оня сатана посивя: „Падишах, всичко беше точно и нищо не липсваше“. „Щом е така, тръгвай си и ако се върнат, без да са превзели тази крепост, прави му сметката за отрязаните акчета. Не ми се мотай в краката, пречиш ми!“

Искендер не се появи повече там.

Може би се беше качил на някой от товарните кораби и се беше върнал преди всички. Не знаеше.

Но единственото нещо, което познаваше, беше нетърпението на Сюлейман. Дори когато въртеше ятагана по време на битките, целият му вид крещеше как копнее за Хюрем. А пък обсадата се оказа доста продължителна. Вестоносците сновяха между острова и столицата, отнасяха писмата до неговата любимка и донасяха обратно нейните, на хасеки, до господаря ѝ. Ако битката се затлачеше, падишахът побесняваше от яд, крещеше на всеки, който се изпречеше пред очите му. Безогледно — великият везир ли е, командващият флота ли е, ковчежникът ли… Така или иначе, точно този гняв му осигури победата. Иначе кой би повярвал, че великият падишах ще скочи на коня си, ще влезе сам през един проход в гъмжащата от врагове крепост и ще изкрещи пред капитана на рицарите:

— Или ще ми предадеш крепостта веднага, още тук, а аз ще ви подаря живота — на теб и на твоите рицари, — ще ви позволя да свалите оръжията и да си тръгнете като хора. Кажеш ли нещо друго — камък върху камък и глава до глава няма да оставя. Ти решаваш! Казвай! Кое от това да направя?

Ибрахим не можа да повярва на очите си, когато пристигна заедно с войската и видя рицарите да хвърлят сабите си в краката на Сюлеймановия кон. И си каза: „Ето на, турчин! Никога не се знае какво ще направи, абсолютно непредвидим е!“.

Никой не знаеше какво щеше да направи и сега.

Под грамадното кубе над главите им не се долавяше ни звук, ни шум. Даже се обърнаха да погледнат с възмущение онзи, който се изкашля някъде изотзад. Моментът не позволяваше не само да се изкашляш, ами дори и да дишаш.

— А сега — подхвана Сюлейман и всички под кубето притаиха дъх, — мои везири, паши и аги, добре чуйте това, което ще ви кажа. И го изпълнявайте!

„Сякаш би могло да е другояче!“ — си помисли Ибрахим.

— Тази сутрин имаше възможност да си поприказваме със Садразам паша. Пири паша ми обясни, че доста се е изморил и ако получи разрешение от нас, тоест ако го освободим от службата, той иска да върне държавния печат, за да бъде връчен на някой по-млад и по-компетентен човек.

Под кубето се понесе тих шепот. Ибрахим помисли, че Ахмед паша ще припадне от вълнение. Ето го, удари очакваният от години така желан миг. Пири си отиваше. Тогава… Тогава постът му преминаваше в него. Разбира се, ако падишахът прескочеше и Ферхад паша.

Двете покашляния на падишаха прекъснаха предпазливите шушукания, обгърнали цялата зала.