— Можех ли да го направя? Как можех да ви изпратя вест, че няма миг да не съм мислил за вас? Как можех да ви напиша: „Ако съдбата беше решила да падна геройски под стените на Белградската крепост, искам да ми занесат сърцето на Сюлейман. Да кажат, че умирайки, съм мълвял: „Хатидже, Хатидже…“

Тя усети сълзи в очите си. „Всевишни — зовеше от дън душа, — ако сънувам, не ме събуждай. Ако умра, не ме извеждай оттук, дори и за рая! Виж какви неща слуша твоята робиня Хатдиже от устата на мъж!“

— Ако сърцето искаше да казва много неща, разумът позволяваше само да се споменава името ми в писмата на падишаха. Както предположих, всичко, което господарят пишеше на майка си, тя щеше да го чете на вас. Надявах се, че щом султанката прочете моето име, ще си помислите за своя слуга.

— И аз си мислех.

На Ибрахим му се прищя да скача и вика от радост, но се задоволи само със стон:

— Султанке!

Победата беше близко.

— Потопихте своя слуга в океан от радост. Само с един ваш поглед, с една ваша дума стопихте докрай болката от копнежа ми през всичките тези месеци.

— Правех това, което ми казахте: взирахме се в нощта. Имахме чувството, че чуваме цигулката ви. До звездата, която избрахме за татко, нарекохме още една, съседна звезда, на вас. Отправяхме молитви да се върнете жив и здрав.

— Не знам дали щяхме да се върнем живи, султанке, ако не бяха копнежите по вас.

Замълчаха. „Е! — помисли си Ибрахим. — Какво още да кажа? Дявол да го вземе, не ми идва нищо наум!“

— Защо не свирите, откакто се завърнахте? Толкова седмици чакаме вечер мелодиите, с които ни омагьосвате.

— Боях се, че моята султанка е забравила своя слуга.

— Да забравя ли, Ибрахим?

Закри устата си с ръка. За бога, тя за пръв път го нарече по име. Такова нещо категорично не се позволяваше! Беше непростим позор. Въобще не биваше да се допуска. „По дяволите! Да се продъни в ада това „непозволено“!“

— Какво ще правим?

Ето в този въпрос беше възелът.

Нямаше какво да направят, абсолютно нищо.

Нямаше как да каже на падишаха: „Искам разрешение да се оженя за сестра ви“.

— Ще поговоря.

Хатидже усети, че от вълнение и напрежение дъхът ѝ секна.

— Не! В никакъв случай не го правете!

— Трябва да го направя!

— Ще се вбеси и може да ви погуби!

Ибрахим се усмихна.

— Каква е разликата? И без това животът ми няма ли да се превърне в смърт, ако не мога да ви постигна?


* * *

Но той разсъждаваше трезво. В този дворец не можеше да просъществуваш, ако не държиш сметка за опасностите. Те дебнат на всеки ъгъл, във всеки момент.

От дни наред падишахът и Хюрем не бяха излизали от чертозите му, а ето че от това Ибрахим започна да се обнадеждава. За мястото на Пири Мехмед паша като велик везир се водеше безбожна подмолна война. Ахмед паша идваше при султан Сюлейман да клевети Мехмед паша. Също и Ферхад паша. Не оставяха неподхвърлена клевета. Ако единият кажеше, че онзи се развличал с малки момченца, другият твърдеше, че Пири е загърбил даденото от Аллах, ами се е пристрастил към малките момченца. „Повелителю, в двореца му не можело да се разминеш от юноши!“

Щом чуеше тези клевети, и великият везир не оставаше по-назад. Двадесет и пет камили злато пристигнало отнякъде за вашия слуга Ахмед.

За да не ходел повече да разправя „аз съм слуга“. И слава на Аллаха, Ахмед паша сега не ходи, а направо тича!

На сутринта клеветеше другия. „Чухме, че Ферхад затънал в пиянство и спрял да прави намази, господарю. Не е наша работа да го освестяваме. Кажете на шейхюлисляма да му изтегли ушите. Нали обичаме Ферхад паша повече, отколкото трябва, не искаме да му се случи нещо лошо нито на този, нито на другия свят!“

Всяка дума и на тримата беше отровно хапче, украсено с лъжа, лицемерие, интрига, далавера, клевета. Макар че познаваха колко безжалостен можеше да бъде гневът на падишаха, и тримата танцуваха с ангела на смъртта, само и само да грабнат султанския печат. „Добре де, ами ти? — питаше се нощем. — Ами ти, ти, Паргалъ, ти какво преследваш? Същото, нали? Защо и ти не потанцуваш с ангела на смъртта?“

Вече не можеха да се виждат и с Хатидже. Беше истинско щастие, ако успееха да се зърнат от прозорците! Не можеше да стигне и до Гюлбахар. Махидевран най-сетне проумя, че падишахът е обсебен изцяло от червенокосата. Тя изпадаше в нервни кризи, като чуеше, че Хюрем не излиза от чертозите на повелителя, че е заповядано да се подготвят за нея собствени покои и че са ѝ дадени слугини, придворни, телохранители, няколко дадъ, калфи, че всеки ден при новата любимка на падишаха тичат трима шивачи с цели топове копринени, атлазени платове, тюл и сърма. Значи Ибрахим не можеше да очаква някаква полза и от нея.

Тогава — на работа!

Реши при първа възможност да намекне на Сюлейман нещо по въпроса. Естествено, по подходящия начин.

И не чака дълго. Една сутрин му казаха: „Повелителят ви чака!“. Ибрахим моментално изхвърча да се яви пред падишаха.

Когато тръгна по коридора към чертозите на повелителя, от вратата вдясно чу да долитат звуците на канун — чън-чън… — и чу някаква жена да казва:

— Браво, Хюрем ханъм! Пророкът ви е надарил с всичко. Красота ли не щеш, ум ли не щеш, разум ли не щеш! А какво да кажа за пъргавината на тези пръсти! Подскачат като врабчета върху струните на кануна… Ще омагьосате Негово Величество падишаха!

„Хайде, хайде, тя и бездруго вече го е омагьосала!“ — въздъхна Ибрахим.

След две-три любезни думи султанът даде дневните си нареждания. Получи сведения как са нещата в корабостроителницата. И заяви:

— До няколко дни и ние ще посетим нашите воини — морските пехотинци.

За момичето обаче въобще не отвори дума. Сюлейман не стъпваше по земята от щастие.

— Ами… — продума Ибрахим, преди срещата им да приключи.

Хатидже трябваше добре да си даде сметка за цената на това, което направи той. Залагаше си главата в нозете на Сюлейман!

— Ако господарят ми позволи, имам да му казвам нещо!

Падишахът вдигна глава. Погледна Ибрахим право в очите. Дясната му вежда беше вдигната както когато беше напрегнат.

— Знам какво ще ми кажеш, Паргалъ! Само не ми го казвай сега! Като освободим Родос от друговереца и се завърнем, тогава!


LIV


„Боже мой, боже мой!“ — мълвеше си Хатидже.

Кога беше станало всичко това?

Тъкмо когато си казваше, че времето сякаш е спряло, то текна като вода. Връхлетя върху главите им като вятър и отмина.

Не можеше да повярва.

Султан Сюлейман беше безпаметно влюбен в Хюрем, написал ѝ беше стихове, поеми.

После един ден в двореца настана Второто пришествие.

Гюлбахар хасеки вече разбра, че е безвъзвратно забравена, изпадна в такова състояние, че не разбираше от дума, не беше възможно да ѝ се каже „Моля ти се, спри!“.

Налетя на Хюрем и я повлече по земята с крясъци:

— Я ме виж! — избухна тя. — Неслучайно ме наричат Махидевран Гюлбахар хасеки! До днес и завинаги сме валиде на принца Мустафа. Какво си мислиш, че ще оставим бащата на нашия син в ръцете на една московска стоножка ли?

Не можаха да изтръгнат момичето от ръцете ѝ. Но не щеш ли, Хюрем изобщо не реагира, „гък“ даже не каза. Остави се на истеричните изблици, които бяха обладали Гюлбахар. Очакваха да изтича разплакана при султан Сюлейман, да пролее сълзи и да му се оплаче, а тя постъпи точно наопаки. „Тя ни е кака. Нека да бие!“ — рече, но дни наред не отиде при Сюлейман. Какви тънки сметки си беше направила, дори и Хатидже не можа да разбере, но когато падишахът побесня, всичко излезе наяве.

Гюлбахар беше изгонена от двореца. Хюрем беше настанена в Новия дворец като първата хасеки. Когато Хатидже я видя за пръв път в ташлъка на новодошлите, това украинче не ѝ ли каза през сълзи: „Дойдох да споделя трона и короната на Османците!“ Ето на, това се случваше!

Тя вече беше втората по важност жена в двореца. Втората жена след Хафза султан! Мястото ѝ на трапезата беше дори преди Хатидже!

Хатидже не се оплакваше от това. И майка ѝ, и тя обикнаха момичето. Брат ѝ беше щастлив. Всеки го виждаше. Онези, които не можеха да понесат как така за миг се издигна в хасеки, след като довчера беше в ташлъка и ядеше бой с тоягата на Сюмбюл ага, кривяха уста, бърчеха носове с думите: „Какво ще стане с московската гяурка?“, но Хатидже не беше от тях.

Хюрем също обикна Хатидже. Само веднъж я упрекна, сутринта след първата нощ със Сюлейман: „Защо скри от мен, че си сестрата на Негово Величество моя султан?“, и толкоз. Хатидже я погали по бузата, засмя се и отмина. Не беше в състояние нито да мисли, нито да говори за това. Господи, какви неща ѝ каза онзи ден Ибрахим в градината на розите! Беше като сън!

Падишахът тъкмо тръгваше на поход срещу Родос, когато се разчу, че новата му любимка е бременна. Целият дворец се разтресе. Сюлейман тръгна с мислите си за нея. Обсадата се проточи и той се гневеше, а Хюрем се мяташе между раждането и смъртта. Според акушерките раждаше, но тя си повтаряше наум: „Умирам!“ Сгушена в прегръдките на зълва си, плачеше и нареждаше: „Не искам да умра, преди да съм му дарила принц!“. И Хатидже се мъчеше всячески да ѝ помага, но не ѝ се удаваше.

Отначало си помисли, че Хюрем преувеличава с преструвките. Сетне се упрекна: „Глупачка такава! Ти забременявала ли си някога! Знаеш ли какво е родилна болка? Създаде ли на този свят някакъв плод? Стана ли майка? Утробата ти пресъхна. Откъде ще знаеш какво е да раждаш?“.