Приказките на Гюлбахар влизаха през едното ѝ ухо, а през другото излизаха.

Чуеше ли стъпки по чакъла, сърцето ѝ започваше да думка като лудо.

Идва ли?

Ако минеше някой друг, избуялата в гърдите ѝ надежда моментално отлиташе. Може би се лъжеше, може да не е разбрала Гюлбахар правилно. А каква работа имаше Ибрахим с любимката на падишаха, че да уговаря чрез нея срещата им? После, после… защо Гюлбахар току подхващаше непрекъснато все тази тема? Какво замисляше грузинката? Ясно беше само едно: Гюлбахар подозираше нещо. Разбрала беше, че тя и майка ѝ са на страната на Хюрем. Знаеше, че те даже са причината след завръщането си от похода падишахът дни наред да отива в софата на наложиците, да си говори и да се смее с момичето. И въпреки всичко тя ѝ помагаше да се срещнат с Ибрахим. Защо?

Идеше ѝ да стане и да си тръгне. Измисли си дори и повод — щеше да каже „Студено ми е, настинах!“, но веднага се отказа. Ами ако е разбрала Гюлбахар правилно? Ами ако тя наистина е имала предвид да ѝ каже, че Ибрахим ще дойде в Градината на розите?

С всяка изминала минута нетърпението я гризеше отвътре все повече и повече. „Идвай вече! — нададе зов душата ѝ. — Виж, пръстенът ти е на ръката ми!“


* * *

Ибрахим тръпнеше от желание часът на срещата вече да е настъпил. Червенокосата дали беше покорила плътта на султан Сюлейман така, както и сърцето му?

Може би щом я видеше, падишахът щеше да се разочарова. Недей да се лъжеш по външния вид, Ибрахим! Гледаш — хрупкава черешка, а отвътре червей излиза!

Докато инспектираше галерите в корабостроителницата, умът му блуждаеше между Хатидже и Хюрем. Следобед, когато се върна да докладва, му казаха, че падишахът е в халвет. Господи, в този час? Наближаваше следобедният езан. Това момиче досега ли беше в обятията му?

Ужас!

Въпреки настояванията, дайе не издаде тайната. Тя изглеждаше и малко нервна.

— Иди да си гледаш работата, секретарю! — промърмори. — Кога си ме виждал тайна да издавам?

Една от прислужниците се изпусна:

— Чаршафа го няма!

Олеле! Сюлейман се е изложил?

Чернокожата прислужница беше от дълги години в двореца. Много неща беше видяла и преживяла. По паниката в очите на личния секретар разбра какво му мина през ум.

— Неее! — прошепна му тя. — Не е това, което си мислиш, ага! По следите на сърната си личи кога лъвът е изревал и стоварил лапа върху нея!

Погледна го въпросително дали е разбрал. Явно физиономията му не ѝ хареса, та му поясни:

— По кървавата следа. — Замълча. Присламчи се съвсем близо до Ибрахим. — Момичето не искало чаршафът да се дава на дайе. И господарят така заповядал. Какво се е видяло, видяло се е, вдигнали го и го изхвърлили.

Ето че се беше случило точно това, от което се плашеше. Сюлейман беше обладал московчанката, а тя — него.

Сега беше неговият ред. Той пък трябваше да превземе Хатидже.


* * *

Хатидже чу стъпките по чакъла и обърна глава натам.

Сърцето ѝ щеше да изхвръкне. Без малко щеше да извика: „Идва!“

Господи, откакто не го бе виждала, той се бе разхубавил още повече.

По-рано в себе си го наричаше подигравателно „върлината“ заради ръста му, а сега ѝ се стори строен като топола. Стройният като топола крадец на сърца!

Когато стъпките наближиха, тя прошепна:

— Това не е ли Паргалъ Ибрахим?

Изненада се, като видя лицето на Гюлбахар отново да побледнява като вар. Не можа да си го обясни. „Хей! — си каза. — Какво ти става? Защо сменяш цветовете. Ето, Ибрахим пристига!“

— Да, той е!

Вълнението на Гюлбахар пролича и в гласа ѝ. Гърлото ѝ беше пресъхнало.

Видя ги и Ибрахим. Но направи това, което трябваше, щом се срещнеше жена от харема. Забърза крачки с вид на царедворец, който просто си върви по пътя. А от душа се молеше: „Хайде, извикай ме, проклета Махидевран! Само да видиш какво имам да ти казвам!“.


* * *

— Ибрахим ага!

Извика го Гюлбахар. Сигурно и Хатидже го беше видяла. Как ли е реагирала? Дали се е развълнувала? Изгаряше от желание да разбере, но не можеше да се обърне веднага да ги види.

— Какво? Сърдити ли сме? Или имате много бърза работа?

Обърна се съвсем бавно. Дори не видя Гюлбахар. Хатидже седеше до нея. Беше поставила ръце на гърдите си по подобаващия за една султанка маниер. Вероятно никой не би могъл да каже за нея: „Ах, каква красавица!“, но в този момент на Ибрахим му се стори, че вижда някаква фея.

Пак беше в сиво. Но този път кафтанът ѝ беше пристегнат в талията с червен пояс. Никога не си беше помислял, че сивото и червеното могат да си отиват толкова много. Ръцете ѝ бяха мънички. Лежаха върху гърдите ѝ като два малки бели гълъба. И целите трептяха. Хатидже се вълнуваше. Играеше си с пръстите, не знаеше къде да ги държи.

Ами очите?

Не можеше да вдигне глава да го погледне. Такова нещо не се разрешаваше.

— Цигулката ви… не я чуваме… вече.

Това беше нейният глас. Нищо не беше останало от предишната острота и ледените нотки. Трептеше от вълнение. Едва успя да изреди трите думи.

— Извинете ме, почитаема султанке! — промълви той. — Ако знаех, че ме слушате… Всяка вечер…

— Какво говорите, за бога! — веднага се намеси Гюлбахар. — В този дворец слушатели колкото щеш! Едни — на вашата цигулка, други — на онова новото, невъзпитано мръсно рускинче.

И двамата не реагираха.

— Тайна ли е, ако попитам откъде идвате и накъде отивате?

Това беше уговорената с нея фраза. С нея Гюлбахар му казваше: „Хайде, давай новината!“. Умираше от напрежение. И сигурно шифърът, който щеше да изрече сега, щеше да я уцели направо в челото.

— Не — отвърна смутено Ибрахим. — Ако е тайна, и без това няма да я издам. Устата ми е запечатана. Бях слязъл до Златния рог по работа. Като се върнах, трябваше да докладвам на господаря, но не го намерих.

— Така ли?

Гюлбахар стоеше като на тръни. Тъй като Хатидже не можеше да откъсне очи от Ибрахим, тя така и не забеляза колко напрегната стана Гюлбахар.

— И аз попитах за него — продължи Ибрахим. Ето че настъпи мигът. Мигът да смаже Гюлбахар. — В халвет бил!

Помисли си, че тя ще скочи. „Почакай! — си каза наум Ибрахим. — Още не съм довършил шифъра!“

— Господарят заповядал да не го безпокоя и през нощта.

Ръката на Гюлбахар сякаш понечи да се вдигне до гърлото ѝ. Но от средата се отказа, притисна я до гърди. Това беше вторият шифър между двамата. Шифърът, който я убиваше. Камък заседна в гърлото ѝ. Падишахът беше обладал московчанката. Заслужаваше смърт тази червена стоножка!

Хатидже се изненада, че тя ненадейно стана.

— Аз… — промълви Гюлбахар. Лицето ѝ бе пепелявосиво. — Страхотно ме заболя глава.

— Мога ли да направя нещо за вас? — подхвърли Ибрахим.

Хатидже реши, че това е проявена от Паргалъ вежливост. Гюлбахар обаче схвана заложения смисъл: „Махидевран, аз съм на твоя страна — против московчанката!“

— Не. Най-добре да я стегна с кърпа през челото. Може да ми стане по-леко.

Обърна им гръб без думи. Тръгна си почти на бегом.

Останаха известно време загледани след нея.

— Какво ѝ стана? — обади се Хатидже.

Тръсна рамене. Мисълта ѝ за Гюлбахар не трая повече от секунди. Каза си: „Принцесо, за пръв път оставаш насаме с него. Послушай сърцето, но си събери и ума в главата!“

За пръв път Паргалъ впи томителни, замечтани черни очи в нейните. Даваше си сметка, че цялата му съдба зависи точно от тази кратка и тайна тяхна среща. Имаше на разположение само няколко минути, които трябваше да оползотвори по най-добрия начин. Няколко минути, които щяха да предначертаят неговото бъдеще.

— Пръстът ви!

Ибрахим реши да постави начало с една предизвикателна и красива дума.

— Моля? — озадачи се Хатидже.

— Пръстът ви… — посочи той дясната ѝ ръка. — Пръстенът! Носите пръстена!

Хатидже се усмихна и погледна пръста си като че ли го виждаше за пръв път.

— Изобщо не съм го сваляла.

Беше си чиста лъжа! „Но Аллах няма да ми го пише за грях. Все пак — благородна лъжа!“ Какво друго можеше да му каже? Това ли: „Слагах си го само нощем, когато нямаше никой и когато можех да мечтая за теб?“.

— На вас… — Ибрахим едва си поемаше дъх, поне така изглеждаше. А си беше и истина. Кой знае защо изведнъж се развълнува. — Всъщност… стои ви много добре на пръста.

— И падишаха ли омаяхте с това сладкодумие?

— Сладкодумие?

Да, това показваше, че е на прав път.

— Ако в думите ми има зрънце лицемерие или лъжа, нека животът да се превърне в ад за вашия слуга. Красотата ви сякаш е одухотворила и камъка.

— Ето на! — разсмя се тихичко на глас Хатидже. — Пак излязохте на лов, да крадете сърца с красиви думи.

— Но какво мога да направя, султанке? Ако имаше време, колко неща щях да ви разкажа надълго и нашироко. Какво ми е на душата. Какво ми нашепва сърцето. Но… но някой може да ни види. За вас мисля, не за себе си. Какво може да ми се случи на мен? Най-много да бъда изгонен или да ми отсекат главата. Какво от това? Но ако за вас излезе лоша дума, ето тогава бих умрял.

— Оставете вече тази словесна еквилибристика! — ядоса се Хатидже от тези лъжи.

Нацупи устни. Просто не можеше да повярва. За пръв път кокетничеше пред мъж, флиртуваше, кипреше устни. Усети, че изпитва някакво странно удоволствие, примесено със срам.

— Не вярвам. Въобще не ви вярвам. Говорите така, а не ми изпратихте никаква вест, поне една дума!