Но сега? Сега? Какво се пробуждаше в нея, какво я караше да изтръпна? Да се зазяпва така по един роб…

Ибрахим беше за нея едно честно, почтително момче, прилягаше му всякаква работа. Чисто и просто Ферахшад беше впечатлена от трудолюбието и способностите му, и толкоз. Той беше роб, Ферахшад — неговата господарка. Момчето си имаше и един музикален инструмент. Наричаше го цигулка. Стиснеше ли го под брадата си, дръпнеше ли лъка по струните му, Ферахшад се пренасяше в един друг свят. Заслушаше ли се в него, тя сякаш разперваше крила и политаше от звезда към звезда.

Ето това беше Ибрахим. Трудолюбив, талантлив и музикант. „И роб да е, трябва добре да се развие“ — така си мислеше Ферахшад. Правеше си сметка, че колкото повече се развиеха способностите му, толкова по-полезен щеше да ѝ бъде занапред. „Халил ага остаря. По-нататък Ибрахим би могъл да го замести.“

Погрижи се да наеме куп учители, за да го образоват. Денем той тичаше към лозята и градините, вечер сядаше на урок от един учител при друг. Но нито веднъж не чу от устата на това момче някакво оплакване.

Значи, докато се случваше всичко това, тя беше пропуснала да забележи, че са се изнизали години и Ибрахим е станал мъж.

„Виж му мускулите!“

Боже господи! В съзнанието ѝ нахлуха и зашушнаха желания, тя цяла изтръпна. Ибрахим беше висок, едър и жилав. Опънеше ли поводите на магарето, Ферахшад можеше да види как се очертава целият му гръден кош, мускулите, дори ребрата.

Замисли се: „На колко ли години е?“

Когато го купуваха, казаха, че е на десет. Тогава сега трябваше да е на около седемнадесет.

— Ела бе, щуро момче! Няма да излезе никаква вода. Не изтрепвай и себе си, и катъра!

Ферахшад се опомни от гласа на надзирателя. Щеше да стане за срам и смях, ако забележеха, че ги наблюдава тайно. Моментално трябваше да си тръгне. Но не можа да откъсне очи от Ибрахим.

— Не, ага! Тази работа днес ще приключи. Жив-умрял, ще ѝ се види краят. Няма спиране, докато тази бургия не стигне до водата. Ако трябва, катърът ще върти и през нощта, пък после да мре. Аз му забраних да умира, преди да открием водата.

Работниците и Халил се разсмяха.

— Забранил бил! Който го чуе, ще си помисли, че говори падишах, а не някакъв си роб.

— Че какво!? — изправи се Ибрахим, без да отпусне юздите върху гърба на катъра, та да си почине и той. — Ако трябва, и такъв ще стана!

— Ами да! Робът султан! Султан Ибрахим! — подметна надзирателят.

Даже и самият Ибрахим се разсмя на тази закачка.

Ферахшад внезапно се разтревожи. Сети се: беше казала на Мюнире, че ще вечеря тук. Всеки момент слугите щяха да започнат да идват, за да приготвят трапезата. Само като си представи как ще я заварят скрита сред храсталаците да наблюдава един полугол мъж, пламна от срам, бузите ѝ почервеняха като жар.

Тихомълком излезе от надвисналия чардак. Върна се по пътеката през царевицата до пътя, по който дойде преди малко, като непрестанно мълвеше молитви дано да не я видят. Изчака дишането ѝ да се успокои. Беше вече надалеч, но полуголото тяло на Ибрахим още стоеше пред очите ѝ.

Робът дете беше станал робът мъж!


IV


БУРСА, ДВОРЕЦЪТ СЕПТЕМВРИ 1512 Г.

Изминаха два дълги месеца от Нощта на смъртта. Нещастията обаче нямаха край. Момичетата донесоха на Хатидже много лоши новини.

Законът за „Ред и стабилност“ отнесъл и принц Коркут!

Никой не смееше да се тюхка и вайка за чичо ѝ и за убитите му деца. Хатидже почувства, че вътре в нея нещо гори. И в същото време въздъхна дълбоко, взе да се утешава: „Чичо ми стана жертва на този „Ред и стабилност“, а не баща ми. Какво да се прави? Съдба! Дай боже да му е отредено място в рая!“

Страхът беше надвиснал над всички като черна нощ.

„Да видим какво ще се случи“ — беше прошепнало едно от момичетата на това до него. Уж не искаха тя да ги чуе, но знаеха, че Хатидже султан долавя всяка казана дума. И без това искаха да ги чуе.

— Как „какво ще се случи“, момичета? Още ли има да се случва? Ето, удушили са човека!

Вероятно, за да се изтъкне колко добре е осведомена, отсамната подхвърли:

— Има, има! Още не се знае каква ще е съдбата на принц Ахмед!

— И неговият край ще е същият! Вижте какъв грях. Господарят не пожали дори и принц Коркут, който така му се молеше: „Прояви милост към живота на брат си, за да го пожертва в служба по твоя път.“ Та ще се смили над по-големия си брат Ахмед ли?

— Никаква милост! Никаква милост! И той е убиец! Когато техният преселил се в рая баща остави трона на нашия господар, Ахмед развя знамето на бунта: „След като нашият баща не остави по право на нас трона, както ни се полага като на най-голям син, а малкият ни брат заграби властта, вместо да каже: „Батко ми има право!“, ние пък ще го нападнем и ще си вземем това, което ни се полага!“.

— Ох, ох, ох! Направо кажи, че пак ще се лее кръв.

— Не сте го чули от мен! Казват, че Ахмед имал многобройна войска! — пошепна някой. Току-виж победил господаря…

Друг шепот го прекъсна:

— Шшт! Замълчи, момиче! Ще ни чуе Хатидже султан! И без това е болна, горкичката!

Хатидже помисли, че нещо вътре в нея се разкъса. Не знаеше за кое от всичкото, което чу, я болеше повече. За предстоящата наскоро схватка между баща ѝ и чичо ѝ за трона ли, за това, че ако чичо ѝ Ахмед постигнеше победа, щеше да убие баща ѝ, брат ѝ Сюлейман, а може би и нея, или че я съжаляват „И без това е болна, горкичката“?

— Човекът е изпратил двамата си синове при Сафеви шах, така казват.

— Кой?

— Абе виж я тая! Ти не ни ли чуваш? Принц Ахмед, естествено. Ахмед е изпратил синовете си при шаха на враговете ни.

— Че кой е този Сафеви шах?

— Ах, тази Джевахир, да полудее човек от нея! Кой бил Сафеви шах!? Човекът е кръвният враг на Османската династия! Възникне ли разправия или борба за власт, веднага се възползва от случая, за да смачка Османско. Ясно е като бял ден, че принц Ахмед е поискал помощ от него тъкмо защото знае това. И за хора, и за оръжие, и за пари… За да се наложи над Селим хан.

— Аййй! Вярно ли е, Емине? Виж ти, нямах си и представа за това.

„Лъжкиня! — възмути се Хатидже наум. — Нямала си била и представа. Има, и още как! Какво ли не е дочула в този дворец, та няма да се научи за кървища, убийства, предателства, интриги?“

— Еее, какво е казал падишахът, като разбрал какво е направил батко му?

— Какво да каже! „Тук сме, нека дойде да си получи заслуженото! Ако не успее, ние ще си вземем каквото има да вземаме. Животът му!“ Нещо такова ще да е казал господарят.

— Господи боже мой! По-добре да не ставаха тези неща. Как може така — да си окървави ножа със своя батко!? Селим хан има голямо сърце. Поне да се смили над по-големия си брат!

— Това е то „Ред и стабилност“, момиче! Няма молби, няма прошка! Толкова е жестоко… Ще се смилиш над някого, а утре дали точно той няма да посегне на твоя живот?

„Права е! — начаса си рече Хатидже. Търсеше да си намери някакво оправдание, само и само да потисне изживения ужас и чувството за вина. „Ще се смилиш над някого, а утре дали точно той няма да посегне на твоя живот?“

„Емирхан ли? Емирхан ли щеше да посегне на нейния живот?

Усети с всяка фибра на тялото си бунта на съвестта: „Значи това седемгодишно момченце щеше да посегне на живота на великия Селим хан?“.

Ах, Емирхан, Емирхан, ти — жертвен агнец, Емирхан!

Хатидже усети, че ѝ се завива свят. В мозъка ѝ отново изригна усещането, че припада. Обзе я паника. Тази напаст се загнезди в нея в деня на сватбата ѝ с Искендер паша. Изплашеше ли се, страдаше ли за нещо — припадаше. Един от ходжите, на когото разказаха за тази нейна болест, завъртя глава на две страни и се произнесе:

— Не ѝ давайте да спи на тъмно! Дяволът обича мрака. Застава на пусия в тъмнината и дебне тленните твари, за които си е поставил целта да им открадне душата. Само да не завлече човека в тъмнината! Който е със слаба вяра, повече няма да излезе, уверявам ви.

И тя излизаше трудно. Преживя нещо повече от обикновен припадък. Имаше чувството, че се е премятала в мрака часове, дни, дори години. След всеки припадък беше като пребита, все едно се завръщаше от много далечни пътувания.

Същия ден не можа да продума и да попита защо дяволът е избрал да краде нейната душа. Този въпрос обаче тормозеше Хатидже по цели дни. Какво вземане-даване имаше дяволът с нея? Вярно, душата ѝ беше изпълнена с бунт. „Аз ли написах на чело съдбата си на девет години да ме дават на мъж? И току-що навлязла в десетте, да имам първата си брачна нощ? Затова ли ме преследва?

Ако попиташе някого, сигурно щеше да ѝ отвърне: „Моля ви, принцесо! Отърсете се от тези мисли. Не дай боже да сте обречена на ад! Това си е бунт срещу онова, което Аллах е отсъдил!“.

Хатидже знаеше, че с тези си помисли извършваше грях. Даже сигурно вече беше обречена на ада! И това ѝ беше наказанието. Да пада, да припада, да е „болна, горкичката“!

Доста се постара да се откаже от упреците си към съдбата, но все не ѝ се удаваше. И отново се съобрази със съвета на ходжата. Не спеше на тъмно. Нощем до главата ѝ винаги светеше. Гледаше известно време — сякаш цели векове — игривия танц на пламъците от свещите, докато очите ѝ най-накрая се затвореха.

И пак нямаше полза. Никаква! Черните облаци така забулваха душата ѝ, че на Хатидже ѝ се струваше невъзможно не само свещникът с петте свещи да разсее мрака, ами и слънцето дори, просто нямаше да се окажат достатъчни!