— Според теб защо е постъпила така?

— Залага капан на Сюлейман.

Хафса султан бе казала това, сякаш прошепва някаква тайна.

— Какво?

Хатидже направи жест на недоверие с ръка. Опита се да покрие лицето си, но не можа да скрие усмивката от майка си.

— Изобщо не се смей. Косите на майка ти не побеляха без причина. Какви конспирации и интриги е виждала тя! Момичето се опитва да увеличи влиянието си върху Сюлейман — каза Хафса.

— Колко повече да му въздейства? Докато говорел за Хюрем, падишахът се забравял, разказваше Ибрахим паша вчера. Нямало нещо, което Хюрем да поиска, и падишахът да не го стори.

— Твоят съпруг стана велик везир, но очите му още не са се отворили. Останаха едно-две неща, които Хюрем иска, но не може да пребори Сюлейман. Сега се опитва да ги осъществи.

— Какви са те?

Хафса султан отново зашепна заговорнически:

— Няма да остави трона на сина на Гюлбахар. Хюрем вече иска този престол за собствения си син.

Хатидже султан за първи път стана сериозна.

— Хюрем си смени религията само защото иска един от синовете ѝ да бъде обявен за престолонаследник?

Жената погледна в очите на дъщеря си.

— Една от причините. Важна, не по-малко от гласа, който е чула в душата си.

— Но падишахът няма да направи това. Той много обича принц Мустафа.

Хафса султан дори не чу какво каза дъщеря ѝ. Изведнъж кощунствена мисъл се бе прокраднала в едно кътче на мозъка ѝ.

Видяла промяната в изражението на майка си, Хатидже султан стана още по-любопитна.

— Какво?

— Да не би това момиче да прави онова, за което си мисля? — Жената сякаш питаше някакъв невидим събеседник. — Не насилвай съдбата си и Сюлейман, Хюрем — прошепна след това. — Не знам за твоята орис, но познавам сина си по-добре от теб. Въодушевлението на Сюлейман бързо угасва, а гневът му няма умора.

После Хафса султан каза припряно на дъщеря си:

— Ставай. Ставай, тръгваме.

— Къде?

— Да честитим на Хюрем ханъм.

Но Хатидже султан разбра, че истинското намерение на майка ѝ е да разпита девойката.

Майката и дъщерята завариха небивала суматоха в покоите на Хюрем, в които почти влетяха. Цареше невероятен хаос. Прислужничките търчаха напред-назад, а Хюрем се въртеше между тях и им даваше заповеди.

Хатидже султан я прегърна. Хафса султан я остави да ѝ целуне ръка. Отдръпна се крачка назад и я огледа с проницателен поглед, а после не издържа и разтвори ръце в очакване Хюрем да я прегърне.

— Дано Аллах приеме благодеянието ти, дъще.

— Какво става? Какво е това вълнение? — полюбопитства Хатидже султан за царящата суетня.

— Събирам си нещата.

Денят продължаваше да носи изненади, както бе и започнал. Възрастната жена не знаеше какво да каже. И Хатидже не разбра какво означаваха думите ѝ.

— Какво правиш?

— Събирам вещите си.

Майката и дъщерята се спогледаха слисани. Този път заговори Хафса султан:

— Защо правиш това, дъще? Пък и може ли една жена да си тръгне от дома на падишаха, когато ѝ е угодно?

— Господарят ни ще ми позволи да си отида, майко. Дори самият той ще поиска това.

Хатидже султан възрази:

— Не би го направил. Падишахът те обича. Едва ли ще каже на майката на четирите си деца да си върви!

В гласа на Хюрем напираха всякакви чувства — обич, страх, тревога, учудване.

— Ще каже — отсече тя.

— Не мога да разбера. Защо падишахът ще иска да си вървиш?

Хюрем спря и хвана ръцете на Хатидже и на Хафса султан.

— Защото му казах, че вече няма да можем да сме заедно. Защото моето тяло вече е забранено за мъж без брак. Прелюбодействието е голям грях. Не е ли така?

Хатидже беше зяпнала. Хафса султан стоеше като попарена с вряла вода. Вече беше сигурна, че ще отгатне и деня на собствената си смърт! Това лудо момиче е направило, каквото подозираше.

Хюрем бе доволна от въздействието на думите си, но заговори с тъжен глас:

— Негово Величество султанът е великодушен. Няма да ме насили да извърша подобен грях. А и аз не мога да искам бащата на децата ми да прегрешава. Ех… като е така… значи пътят на Хюрем е ясен.

Хатидже я дръпна за ръката и с обич притисна главата ѝ към гърдите си. Очите на Хюрем веднага се замъглиха.

Възрастната жена все още търсеше думи. Пък и какво можеше да каже? Ако я помолеше да не си тръгва, щеше да излезе, че я подстрекава към грях. Нямаше полза да я разубеждава. Защото решението беше в ръцете на Сюлейман. Валиде султан съобрази, че сега синът ѝ е притиснат в ъгъла. Щом тръгне мълвата за прелюбодейство, няма да мисли нито за корона, нито за трон. Народът ще се разбунтува. А Сюлейман не може да рискува това, дори и да изгаря от любов. В такъв случай има два пътя пред себе си. Или да покаже вратата на Хюрем, или да се ожени за нея. И след като това е немислимо, то момичето е право да си събира нещата.

Хюрем бе направила всичко това, обмисляйки го подробно, за да отнеме престола от сина на Гюлбахар и да го прехвърли на собствените си деца. В името на този план тя бе рискувала дори Сюлейман да я изостави и всичките ѝ мечти да се сринат. Това означаваше или всичко, или нищо. Дали постъпката ѝ бе глупава? Може би. Но бе нещо, което изискваше смелост. Само една умна и амбициозна жена като Хюрем можеше да започне такава рискована игра. Хафса султан знаеше, че тя е смела, но не предполагаше докъде. Помисли си какво можеше да се каже на майка, която заради децата си поставя бъдещето си и всичко, което има, на карта. Единствено можеше да я прегърне и целуне.

Така и направи. Още веднъж целуна Хюрем по челото. Това сякаш бе целувка за сбогом.

И Хатидже султан, която вярваше, че падишахът ще бъде принуден да отпрати Хюрем, вече плачеше тихичко. Сълзите ѝ капеха по червените коси на хасеки, чиято гръд потреперваше от мълчаливи хлипове.


Вторият човек, който разбра от султан Сюлейман, че Хюрем е станала мюсюлманка, беше Ибрахим паша. За разлика от Хафса султан, която не изглеждаше много учудена, великият везир дълго време остана зяпнал. Настъпи тягостно мълчание. Ибрахим не знаеше какво да каже. Само обикаляше пред падишаха замислен. Това не бе тема, която можеше да се приключи с няколко любезни приказки. Великият везир беше абсолютно сигурен, че момичето е направило това с някаква цел. И скоро тя със сигурност щеше да излезе на бял свят. Хубаво, обаче какво трябваше да каже той сега на Сюлейман? Добре че падишахът отново заговори:

— Да! Ето така стоят нещата, паша! — Сега в гласа на Сюлейман имаше подигравателна нотка. — Къде останаха твоите славословия, че нито враг може да припари тук, нито пиле да прехвръкне над имота ни, без да научим на мига за това? Виждаш ли как Хюрем, за която си говорил с пренебрежение пред сестра ми Хатижде, наричайки я московчанката, надхитри твоите шпиони.

Лицето на Ибрахим стана огненочервено. Значи жена му ходеше и докладваше за всичко, което си говореха вкъщи. Предполагаше, че тя постъпва така и винаги беше нащрек, но не очакваше, че Хатидже ще споделя и разговорите, които водеха в леглото. Съмнението го заглозга — да не би Сюлейман да е омъжил сестра си за него, за да го шпионира? Сериозно се притесни. Дали Хатидже разказваше и за разискванията му с Грити, когато венецианецът ги посещаваше вкъщи? Вярно, че с него обсъждаха всичко на латински, но… Честно казано, до днес Ибрахим изобщо не се беше замислял дали жена му знае този език. А дали се беше разприказвала и за онези венециански жълтици? И за скъпоценните камъни, които донесе тайно от Египет? Беше заповядал да пренесат сандъците през нощта, но Хатидже, разбира се, знаеше какво се случва. Дали разказваше и тези неща? Ибрахим си помисли, че след като е докладвала, че нарича Хюрем московчанка, не е изключено и за това да е казала, а после настръхна от ужас. Ръката му неволно се вдигна към гърлото. После се сепна. Я да се стегне! Мъжът изгаря от любов към наложницата си, а той за какво си мисли!

— Каква работа могат да имат шпионите ми в харема на господаря? Държавата е защитена, но не е наше право да подслушваме харема ви.

Сега и падишахът беше на крака. Двамата приятели обикаляха напред-назад из стаята. Когато бе замислен, Сюлейман обикновено кръстосваше ръцете си отзад. А Ибрахим вглъбено човъркаше с показалец тънката брада, която обграждаше лицето му.

Не знаеше дали Сюлейман вече си дава сметка, но проблемът не бе само в това, че една наложница е сменила религията си. Положението бе доста по-сериозно. Ибрахим предусети, че може да се стигне до държавна криза, още когато падишахът подхвана:

— Знаеш ли, че Хюрем си е сменила религията?

Не му се искаше да повярва, че падишахът наистина е влюбен в момичето. Харемът ти да е пълен с най-красивите девойки на света, а ти да прекарваш всяка нощ с една и съща жена — да му се неначудиш. А по-лошото бе, че падишахът се намираше под странното влияние на Хюрем.

Косите на Ибрахим отново настръхнаха, когато си представи колко скъпо щеше да заплати, че не я беше приел насериозно. По време на похода Мохач Сюлейман бе действал не по неговите препоръки, а по тези на Хюрем. Авторитетът му беше сериозно подкопан, но той беше достатъчно умен и черпейки от богатия си опит, щеше да овладее ситуацията. Това момиче бе коварна змия. Дори не разбираш, че те е ухапала. А когато усетиш, вече е твърде късно. Това ненадейно обръщане към исляма със сигурност бе нещо преценено и премислено.

Ибрахим си каза, че трябва да предпази Сюлейман от змийското ухапване. В края на краищата, макар да си имаше други сметки, падишахът бе негов приятел. Освен това Сюлейман му бе нужен, за да може той като велик везир да постигне целите си. Трябваше да обърне тази ситуация в своя полза и да се отърве от Хюрем. Ще убие московската змия със собствената ѝ отрова!