Когато Сюлейман се наведе, за да целуне Хюрем, която все още стискаше здраво в прегръдките си, се случи нещо неочаквано. Тя извърна глава и покри устата на падишаха с мъничката си ръка.

— Не бива.

— Какво?!

Това беше третият вик на падишаха, предизвикан от учудване.

— Защо?

— Не бих искала Негово Величество моят султан да извърши грях заради мен и да отиде в Ада, затова. Смятало се за прелюбодейство да се преспива с мюсюлманка, без да има брак. При това било голям грях. Робинята ви Хюрем е вече мюсюлманка. Длъжна е да пази от грях и вас, и себе си.

— Кой ти каза това?

Гласът на падишаха за първи път прозвуча гневно. Хюрем не отговори, сведе глава и замълча.

Докато Сюлейман се изправяше ядосано от мястото си, изсумтя:

— Какво ли питам!? Защо ли задавам въпрос, чийто отговор зная?

Хората, които нямаха представа, че тази нощ Хюрем бе обявила „шах“ в играта на живота си, не можаха да разберат защо султан Сюлейман излезе от покоите ѝ като буреносен облак. Никой не подозираше какъв ураган щеше да се развихри с пукването на зората.


L


Онези, които чуха гласа, който проехтя отвътре, решиха, че това е топовен гръм.

— Какво става тук, майко?

Тъничък и засрамен женски глас отговори боязливо на този въпрос, но подслушващите отвън не можаха да чуят какво.

— Не трябва ли да сте наясно какво се случва в харема ни?

Отговорът отново не се чу.

— Значи без основание сме вярвали, че майка ни държи всичко под контрол, че ще чуе и най-малкото нещо и че дори муха да прехвръкне, ще ѝ види сметката. Оказва се, че нашата валиде е спала с отворени очи, а ние не сме и предполагали… Добре че имаме стража. Иначе и имането да ни откраднат, майка ни пак няма да разбере.

Веднага след сутрешния намаз султан Сюлейман бе нахлул като буря в стаята на Хафса султан. Жената не си спомняше да е виждала сина си толкова разярен. От гняв дори беше забравил да ѝ целуне ръка. А Сюлейман никога не пропускаше това.

След въпросите, преливащи от яд, и хапливите думи възрастната жена укори сина си, който кръстосваше като обезумял из стаята ѝ:

— Синко, имаш право да ми се сърдиш, че не разбрах предварително за намеренията на Хюрем, дори бих те оправдала, че заради това повишаваш тон на майка си, но защо се ядосваш, че тя е станала мюсюлманка?

Жената дръпна Сюлейман за ръката и го сложи да седне до нея.

— Аз се зарадвах. И зная, че синът, който съм родила, е бил много по-доволен от мен. Тогава каква е причината за този яд?

Младият мъж си пое дъх и погледна в очите на майка си, които с годините бяха загубили от наситения си цвят. Укори се, че се бе държал лошо. Можеше ли така да навиква майка си? Сети се, че дори бе забравил да целуне ръка на жената. С надежда, че може би ще я умилостиви, той целуна ръката на Хафса султан и я доближи до челото си.

— Живей дълго с онези, които ти целуват ръка, и бъди щастлив, синко. Аллах да те остави дълго начело на държавата ни. Хайде, кажи, да разберем какво се е случило? Как е успяла да свърши това добро дело нашата лудетина Хюрем?

Сюлейман разказа всичко до най-малката подробност.

Но не спомена нищо за основния проблем. Не можа да каже, че Хюрем беше отказала да спи с него.

— Ядосваме се, защото чуваме какво се говори в двореца на Карл и на папата, но не знаем какво прави жената, която приемаме в леглото си.

— Ти благодари ли на Бог за добрината?

— Благодарих.

Излъга. Цяла нощ не бе мигнал, но не се бе сетил за подобно нещо.

— Хюрем сега е изключително щастлива. А от друга страна, е много чувствителна, защото се е отказала от предишната си религия. Усеща и радостта от благодеянието, и страха от прегрешението. Дано не си наранил сърцето на момичето.

— Не съм.

Но знаеше, че го е сторил.

Хафса султан заговори:

— Обаче аз предчувствах нещо.

Разказа на сина си как Хюрем беше припаднала, докато се четеше молитва на ухото на принц Баязид, как бе молила да не съобщават за това на Сюлейман, как бе упорствала да слуша Мевлида и как бе проляла сълзи тогава.

— Да ни беше разказала това навреме, майко!

Жената не обърна внимание на укора в гласа на сина си.

— Това е нещо между Аллах и негов раб. Не е наша работа. Какво да ти кажа: „Наложницата ти плака, докато четяха Мевлид, а докато слушаше молитвата, припадна“, това ли? А и не можех да предположа, че е имала намерение да направи нещо подобно. Ако знаех, щях да помогна на Хюрем. Щях да сторя, каквото е нужно, за да споделя благодеянието ѝ.

Хафса султан забеляза, че Сюлейман все още хапеше устни, макар гневът му да беше преминал.

— Само защото не беше уведомен ли се ядосваш, сине?

— Ядосах се и на ходжата. Може ли да направи нещо подобно, без да се допита до нас? Дори и да засвидетелстваме уважението си към него, той в края на краищата не е ли наш роб?

Жената го погледна смаяно.

— Аллах да ти прости! Той ти служи, но и Джемали ходжа е Божи раб, както и всички ние.

В погледа и гласа на Хафса султан вече се усещаха нотки на обида.

С кимане Сюлейман показа, че ѝ дава право.

— Вече не знаем какво говорим от гняв!

— Само да няма и друга причина за яда ти, която не ми споделяш.

„Падишахът се изправи припряно. Не искаше да споменава за основния проблем. Можеше ли един син, пък бил той и падишах, да каже на майка си: „Жената, която обичам, отказа да преспи с мен, уханието на Хюрем вече започна да ми липсва, майко“.

Сюлейман се отправи към вратата, чаткайки отсечено с токове. Хафса султан остана насаме с мислите си.

Пред сина си се бе държала, сякаш е много доволна, и тя действително беше, но вече добре познаваше Хюрем. Знаеше, че тя няма да вземе толкова сериозно решение само защото един вътрешен глас ѝ бе подсказал това. Ясно бе, че целта ѝ е друга.

Пък и сънят на Гюлдане не излизаше от мислите на валиде султан. Вярно, сънят се бе сбъднал, гълъбът бе хванал орела и на крилете му бе достигнал до стръмни скали, до които бе невъзможно да се добере, но в края на краищата бе само гълъб. Какво щеше да стане, ако орелът изведнъж разтърсеше крила? Гълъбът щеше да се сгромоляса от главозамайващата височина и да загине. И не само това. Вероятно заедно с него щяха да погинат и четири малки гълъбчета.

Изведнъж в главата на Хафса султан проблясна светкавица.

— Да не би пък лудетината да е свършила тази работа заради онова, което подозирам?

Прозрението не ѝ даваше мира.

— Едва ли — промърмори си. — Знам, че е луда, но чак пък толкова…

Хафса непременно трябваше да разговаря с някого. Иначе щеше да се побърка от въпросите, които човъркаха мозъка ѝ. Най-добре беше веднага да отиде при Хюрем.

Успокои се, щом Хатидже султан влезе. Старата султанка тъкмо ставаше. Дъщеря ѝ бе още доста млада, но след задомяването с Ибрахим лицето ѝ бе добило по-женствено изражение.

— Добре че дойде, Хатидже. Аз май полудявам.

— Не си само ти, майко. И падишахът се е побъркал. Накара да повикат съпруга ми по тъмни зори. Ибрахим тръгна мигновено. Какво става? Да няма бунт, да не би враг да ни напада?

Хатидже се бе омъжила за Ибрахим, бе станала съпруга на великия везир и бе родила, но не се беше отказала да нарича по-големия си брат султан Сюлейман „падишах“.

Хафса султан нямаше време да се подсмихне на това точно в този момент. Веднага заговори по същество:

— Прав е да се побърква, дъще. Хюрем тайно е сменила религията си.

— Какво е направила?

— Произнесла е Шехадет и е станала мюсюлманка.

Хатидже султан слисано плесна бузите си с двете си ръце, но това ѝ се стори недостатъчно.

— Не вярвам — изписка тихичко тя.

— Добре ще е да повярваш. Защото падишахът е повярвал.

Жената несъзнателно бе имитирала гласа на дъщеря си, докато произнасяше „падишахът“. Но Хатидже султан бе толкова слисана, че не обърна внимание на закачката.

— Той със сигурност се е зарадвал.

— Стори ми се по-скоро разгневен.

— Какво има да се ядосва? Всъщност трябва да я поздрави. Оказа се много смело момиче, браво на нея. Религия не се сменя току-тъй. Браво на момичето. Докато злословеха, че московчанката била магьосница, Хюрем ханъм получавала благословията на Аллах, а? Трябваше да се досетим. Как тайничко се промъкваше до джамията и седеше отвън! Значи някакъв глас я е призовал.

— Ти вярваш ли, че го е направила само заради религията и вярата?

Въпросът бе зададен с такъв тон, че Хатидже се обърка.

— Ами за какво ще го направи?

— Я навържи случките една след друга. Хюрем спечели благоволението на Сюлейман. Гюлбахар бе заточена — каза Хафса и когато видя, че дъщеря ѝ се готвеше да възрази, продължи: — Вярно, натъжи се, плака, умолява падишаха, но дали това не беше само привидно? Дали това бяха истинските ѝ чувства, или играеше роля? И накрая какво стана?

Дъщеря ѝ понечи да отговори, но Хафса султан отново не ѝ остави възможност.

— Една малка наложница се превърна в единствената жена на владетеля на света. Роди четири деца едно след друго и така заздрави позициите си. Колко още ще роди, не зная. Сега пък си смени и религията.

Хатидже въртеше в ръцете си сърмената украса на роклята си.

— Тези деца не падат от небето, нали? Падишахът ги иска и тя ги ражда.

Хафса султан или не чуваше думите ѝ, или не ги разбираше.

— Човек е различен в душата си, дъще. Какво си мисли и какво крои, ние няма как да узнаем.