И Хюрем искаше това. И бездруго съдбата бе изтрила миналото ѝ. Александра Анастасия Лисовска бе мъртва, Руслана бе забравена. Макар християните да я наричаха Роксолана, тя бе Хюрем. Единствената любимка на султан Сюлейман — Хюрем. Докато Мерзука я прегръщаше развълнувано, тя си мислеше, че вече не иска да е наложницата на Сюлейман, а неговата съпруга. Бъдещето трябва да я помни като Хюрем — любимата съпруга на султан Сюлейман, владетеля на света. Хюрем — жената на падишаха и майка на султана!

Възрастният мъж подпря ръце о коленете си и се надигна, за да се изправи.

— Аллах да ти помага, чедо.

— Ходжа ефенди…

Гласът на Хюрем отново прозвуча на шейхюлисляма като мелодия. Обърна се към паравана, зад който стоеше Хюрем. Сигурно бе опряла ръцете си на решетката, защото пръстите ѝ се виждаха през дупките.

— Ние лично бихме искали да кажем новината на господаря ни.

Сега гласът ѝ бе хем пълен с молба, хем заповядваше.

Ходжата си помисли тревожно, че е права. Чак сега се сети и се уплаши, че е допуснал да се случи това. Въпреки дългогодишния си опит, той се бе оставил да му повлияят моментната ситуация и магията на момичето, чието лице не видя. Всичко бе приключило, без да научи волята на падишаха. Сега какво ли щеше да каже Сюлейман? Но как иначе би могъл да постъпи старецът? Защити се с думите: Ако падишахът не е съгласен, то Аллах е. Пък и като религиозен човек той не можеше да откаже на никого, който пожелае да стане мюсюлманин, с думите:

— Чакай да се допитам до падишаха. Да видим дали ще се съгласи да приемеш исляма?

Положението бе твърде деликатно. Ставаше въпрос за жената, родила на владетеля четири деца. Любимката на Сюлейман… Каква ти любимка, той си е направо влюбен до уши в нея, смъмри се старецът. И тази жена сега бе станала мюсюлманка, без да каже на падишаха за това. Али Джемали ефенди не можеше да предвиди каква ще е реакцията на султана. Очевидно бе щастлив с нея и щом разбереше, че трябва да се раздели с Хюрем, със сигурност щеше да полудее от ярост. Старецът реши: Аз не мога да кажа на един раб, за когото Аллах е отворил вратата към правия път, „Стой, не влизай!“. Това ще бъдат и думите ми към падишаха.

— Да… Предполагам, че така ще е по-подходящо, дъще — кимна той.

Хюрем потръпна доволна — фигурите вече се групираха за решителния „шах и мат“.


— Какво! — извика падишахът. — Добре ли чух?

На Хюрем ѝ се струваше, че е минала цяла вечност, но всичко се разви твърде бързо.

Всъщност Сюлейман усети, че има нещо странно, но не знаеше какво е. Първо, тази вечер Хюрем изобщо не пи вино. И на него не наливаше, освен ако той сам не пожелаеше. Беше необичайно мълчалива. Мислите ѝ се рееха някъде. Няколко пъти усети, че тя не чува думите му. Изглеждаше толкова развълнувана, той не бе свикнал да я виж такава. Сякаш ръцете и краката ѝ трепереха. Страхуваше ли се? Ако не я познаваше, Сюлейман щеше да си помисли, че е изплашена. Реши да я попита какво става, но се отказа. Сметна, че ако Хюрем имаше да му каже нещо, е по-редно тя да подхване темата.

Забеляза колко е красива дори и в мълчанието си — замислена, отнесена и боязлива. Бродирано покривало украсяваше червените ѝ коси, които се сипеха на вълни от раменете надолу. Всъщност тя обичаше да ходи вечер при Сюлейман със свободно разпуснати коси. Но от известно време използваше шарени кърпи. Не ги връзваше, а само ги поставяше на главата си и ги пускаше да висят надолу.

Дори и това, че е замислена, не успя да заличи омайната усмивка по лицето ѝ. На Сюлейман му се стори, че очите, за които от толкова години не можеше да реши дали са зелени или сини, тази вечер сякаш са помръкнали.

Нищо, дори и така са красиви и дълбоки… Не можеше да отрече, че обича това момиче.

При това я обичаше извънмерно. Потрепери, когато си спомни как се измъчваше от липсата ѝ в долината Мохач.

Поиска да я придърпа към себе си, но за негово учудване Хюрем бавно се отдалечи. На Сюлейман му стана неприятно, но не го показа. Разбра, че имаше някаква важна причина за нейната хладина. Обикновено желанието ѝ за ласки бе равно на неговото.

— Хюрем ханъм и тази вечер ли ще ни лиши от красивия си глас? — попита падишахът на шега.

Хюрем бавно стана от мястото, където седеше, и тръгна към него. Закова погледа си в очите му и остана така известно време, после коленичи пред него.

— Тази вечер вашата робиня Хюрем иска да сподели нещо.

— Може би нова песен?

— Не е песен.

— Може би стих?

— Не, Ваше Величество. Нито е песен, нито стих. А е просто въпрос. По-точно няколко въпроса.

— Така ли? Хайде, питай — не успя да сдържи любопитството си Сюлейман.

— Негово Величество султанът притеснява ли се, че жената, която му е родила трима принцове и една принцеса, е християнка?

Устата на падишаха увисна. За да не показва слисването си, той подръпна кърпата на главата на момичето.

— Не, не ме притеснява. Защо? Откъде ти хрумна това сега? Да не би да има някаква пречка от страна на твоята вяра? На църква ли искаш да отидеш? Кажи, веднага ще заповядам да се подготвят.

Хюрем поклати глава отрицателно.

— Негово Величество не би ли предпочел да бъда мюсюлманка?

— Ние не подбираме хората по тяхната религия и вяра, Хюрем ханъм. Не си ли го разбрала толкова време? Твоята религия си е за теб, а нашата — за нас.

Хюрем усети обидата в гласа на падишаха. Но нямаше връщане назад. Вече и да искаше, не можеше да спре. Чуваше ударите на сърцето си. Помоли се Сюлейман да не ги чуе. От вълнение устните ѝ пресъхнаха. Едва-едва преглътна и промърмори с неясен глас:

— Питам, ако не бях християнка, а мюсюлманка, нямаше ли да е по-добре?

Всъщност Сюлейман отдавна бе осъзнал, че въпросът е сериозен. Отговорът, който щеше да даде, бе много важен за любимата му жена. Дори може би и за самия него. Как можеше да излъже пред Аллах? Разбира се, че би предпочел Хюрем да е мюсюлманка, но ако Бог беше преценил така, какво можеше да стори? Пък и какво по-голямо щастие да иска от това, което вече имаше? Тази християнка го бе дарила с четири чеда. Четири мюсюлманчета.

Притесняваше се да отговори, че щеше да е по-добре, разбира се, затова каза едва доловимо:

— Така е преценил Аллах.

Искаше в гласа му да проличи, че изобщо не отдава значение на тази тема, както и да покаже цялата си любов, но това не бе достатъчно, за да попречи очите на Хюрем да се замъглят.

— Но ако бях мюсюлманка, това щеше повече да зарадва султана ми, нали?

Падишахът я погледна с обич. Вече нямаше смисъл да прикрива истината, която и Хюрем знаеше, но искаше да чуе от неговата уста.

— Така е — прошепна.

Тъжното лице на Хюрем изведнъж се озари. От навлажнените ѝ очи сълзите рукнаха по бузите ѝ като наниз. Но това не бяха сълзи от мъка.

— Нека тогава Негово Величество бъде щастлив. Хюрем вече е мюсюлманка.

— Какво?!

Гласът на султан Сюлейман приличаше на вик. В него нямаше нищо друго освен учудване.

— Вашата робиня Хюрем, майката на децата ви, днес стана мюсюлманка.

— Какво?!

Младият падишах извика още по-високо и скочи от мястото си. Слисан, той направи една-две крачки и се обърна към Хюрем, която все още беше на колене.

— Какво си направила, какво?

— Станах мюсюлманка.

Падишахът изчака една-две секунди, за да осъзнае дали правилно бе чул тези две думи.

— Да не си променила религията си само за да ме направиш щастлив?

Докато Хюрем изтриваше с опакото на ръката си сълзите, които се стичаха по бузите ѝ, подсмръкна с нос, без да се усети, и каза:

— И да, и не.

Сюлейман отиде до нея, протегна ръка и помогна на момичето да се изправи.

— Как така — и да, и не?

Хюрем сякаш усети прикритото задоволство в гласа на мъжа.

— Да — защото искам щастието на моя султан. Не желая заради мен да се говори пред него и зад гърба му, че жена му е неверница. И не искам принцовете ми и дъщеря ми Михрибан по-нататък да се срамуват от майка си… Не — защото от дълго време се чувствам така. При всеки езан душата ми потрепва, макар че не разбирам…

Падишахът я притисна към гърдите си. Хюрем попита:

— Успях ли да зарадвам Негово Величество султана?

В гласа ѝ този път имаше надежда и дори кокетство.

— Разбира се, че успя. И без това си ни направила щастливи, сега станахме още по-радостни.

Падишахът повдигна главата  ѝ и я целуна по челото.

— Ти ни зарадва, Хюрем ханъм, дано и Аллах те направи щастлива.

Известно време остана загледан в очите ѝ. Този път в погледа на падишаха имаше скрита обида.

— Защо не ми каза?

— Страх ме беше, че Негово Величество няма да ми позволи. Защото зная колко великодушен владетел сте вие. Щяхте да си помислите, че тук се чувствам под натиск и затова искам да сменя религията си. Отново щяхте да кажете, че моята вяра си е за мен, а вашата — за вас. А пък аз изцяло послушах гласа на Аллах.

— Как успя да го направиш така тайно? И валиде султан ли не знае?

— Не.

— Хайде, разкажи ми всичко, Хюрем ханъм.

И тя разказа всичко от игла до конец. Докато Сюлейман я слушаше, първо дясната му вежда се изви нагоре маниерно. А когато Хюрем каза, че Али Джемали ефенди бе направил това, веждата още повече се опъна. Но щом разбра, че по време на Рамазана хасеки е постила тайничко и докато останалите жени били в джамията, тя скришом е седяла отвън и е слушала проповедите, султанът не можа да се стърпи и се засмя. Също така се учуди, че Хюрем бе научила от Мерзука някои религиозни правила и как да се моли. В двореца, за който се говореше, че на всеки ъгъл има по хиляда очи и всеки камък има по хиляда уши, пред очите на всички тя бе научила порядките на мюсюлманите, а очевидно никой не бе забелязал.