— Но веднага след това — прошепна Хюрем — започвам да се страхувам. Аз съм християнка. Боя се, че прегрешавам.

— Какво имаш предвид?

— Страх ме е дали не извършвам грях в мислите си, понеже се вълнувам от езана и от Корана.

Усмивка се разля по лицето на възрастния мъж. Известно време стоя замислен.

— Това не е грях, дъще — каза той.

Повдигна глава, сякаш търсеше с поглед небето, после продължи:

— Щастливка си, че към теб е била отправена покана. Вместо да се страхуваш, трябва да се радваш. Създателят те е довел до кръстопът. Бог казва: „Имаш два пътя пред себе си. Ако искаш, продължи по този, по който си вървяла до днес. Но ако вътрешният ти глас казва, че вторият път, който ти показах, ще ти донесе спокойствие и щастие, тогава тръгни в тази посока“. Това, което трябва да направиш, е да изпълниш Божията заповед. Трябва да избереш пътя си, дъще. Но преди да го направиш, е нужно добре да помислиш. Ако съжалиш…

Зад решетката Хюрем се опита да види очите на стареца, чиито мигли и вежди бяха побелели.

— Избрах пътя си, ходжа ефенди.

— Ще продължиш ли по пътя, по който си дошла, или ще минеш през вратата, която ти се откри, и ще завиеш в новата посока?

— Ще тръгна по новия път — заяви Хюрем.

Зад решетката тя видя, че устните на Али Джемали ефенди започнаха да трептят. Не чуваше какво казва, но сякаш мъжът говореше с някой друг, не с нея.

— Обаче — продължи Хюрем — не знам какво е необходимо, за да поема по този път. Не разбирам езика.

— Сега аз имам един въпрос, дъще.

Хюрем зачака мълчаливо.

— Библията ти показваше пътя, по който вървя досега, нали така?

— Да.

— Чела ли си я?

— Ами тя не е на руски.

— Точно така. Можеше ли да разбираш молитвите, които четат поповете?

— Не. И те са на друг език. Разбирах само наставленията по време на неделната литургия.

Али Джемали ефенди се засмя.

— Виждаш ли? Сама си отговори на въпроса, който бе причина за колебанието ти. Няма разлика. И Библията не можеш да я прочетеш. Не си разбирала молитвите на поповете, но си вярвала. Всъщност вярата е важна, дъще.

Възрастният мъж замълча за момент, а зад решетките настана тишина. Стиснала здраво от вълнение двете ръце на Мерзука, която седеше в краката ѝ, Хюрем се опитваше да успокои сърцебиенето си.

Тъй като тишината се проточи, Али Джемали ефенди попита:

— Там ли си, дъще?

— Да, ходжа ефенди.

— Имам още един въпрос, чедо…

Гласът на ходжата, напрегнат в началото на разговора, бе станал благ.

— Когато каза, че пътят ти е нов, ти показа намерението си, но трябва да те питам ясно. Искаш ли да бъдеш удостоена с честта на исляма?

Хюрем този път изобщо не се поколеба.

— Да.

— Питам те отново, дъще. Мюсюлманка ли искаш да бъдеш?

— Да.

— Правилно ли чух? „Да“ ли каза?

— Искам да бъда мюсюлманка.

— Причината за това твое желание са единствено чувствата, които изпитваш, докато се чете Свещеният Коран, така ли?

Тези думи не се понравиха на Хюрем, но тя не се издаде.

— Аз съм жена на един мюсюлманин, ходжа ефенди — каза. — С благословията на Аллах дарих господаря си с четири чеда. На тях им бяха четени молитви. Децата ми са мюсюлмани. А майката, която им е дала живот, е християнка.

Али Джемали ефенди се покашля тихичко.

— Аллах дава живот, дъще — поправи я той.

— Нямах това предвид — измънка Хюрем. След момент на мълчание продължи: — И аз се чувствам мюсюлманка.

Устните на възрастния мъж отново се раздвижиха. Помръдна от мястото, където седеше, и доближи решетката.

— Нашият падишах Сюлейман хан знае ли за това твое чувство и желание, дъще?

Хюрем завъртя отрицателно глава, но се сети, че мъжът не може да я види, и каза кратко:

— Не…

— Знаеш ли стълбовете на исляма?

— Зная, пет са — отговори Хюрем и на един дъх изброи петте стълба, които беше научила и запомнила от Мерзука.

— Вече си положила основите, дъще.

— Макар че не казах на никого, този Рамазан постих. Научих се да се моля. Наизустих молитвите. Не ги разбирам, но ги казвам.

— Важното са основите на вярата, чедо. Колкото са здрави те, толкова ще е солидна и сградата, която ще построиш върху тях. Скоро ще научиш и значенията им. Сега, след като вече знаеш петте стълба на исляма, какво се прави най-напред, за да станеш мюсюлманин?

— Шехадет[105].

— Готова ли си за това, дъще?

— Да. Обаче имам един последен въпрос.

Хюрем бе стигнала до най-трудния повратен момент. Всичко зависеше от отговора, който щеше да получи на този въпрос, и последиците, които той щеше да породи. Всъщност тя знаеше отговора. Беше го научила по време на религиозните уроци, които вземаше от Мерзука през нощите, когато беше сама, но искаше да го чуе и от устата на един предан последовател на религията. А и онова, което излезеше от устата на шейхюлисляма, се считаше за правило: на следващия ден, когато Сюлейман попиташе, той щеше да му отговори по същия начин и без да разбере, щеше да направи услуга на Хюрем. Дали пък всичко, което искаше и замисляше да постигне, нямаше да бъде съсипано именно от ходжата? Но така щеше да стане ясно и дали Сюлейман наистина я обича. А ако тя е само негов мимолетен каприз — нищо не можеше да се направи. Макар да му бе родила четири деца…

— Слушам те, чедо.

Хюрем преглътна. Стисна здраво ръцете на Мерзука. Ноктите ѝ почти се забиха в дланите на момичето.

— Въпросът ми е следният. Ако няма брак, приемливо ли е една жена мюсюлманка да има близост с мъж?

Страните на Али Джемали ефенди пламнаха в алено. Беше разбрал. Ето това беше основният проблем. В края на краищата момичето беше наложница. Нямаше пречка падишахът да има връзка с жена, която не е мюсюлманка, но ако тя приемеше исляма, нещата щяха да стоят по-различно. Трудна ситуация за шейхюлисляма. Щеше да се разчуе, че момичето е станало мюсюлманка и че въпреки това живее без брак със султан Сюлейман. Не можеха да си затворят очите за това. Шериатът, наказал жена и мъж, живеещи без брак в Касъм паша[106], не можеше да прави изключения за двореца и да се преструва на сляп пред прелюбодеянието.

Жалко, помисли си старецът. Момичето, на което Аллах бе посочил правия път, сега със сигурност щеше да се откаже, щом чуеше отговора. И все пак беше длъжен да каже истината. Измежду дупките на решетката се опита да зърне лицето ѝ.

— Не, дъще — каза с плътен глас. — Не е приемливо една мюсюлманка да живее с мъж, без да са сключили брак. Това е прелюбодейство. Голям грях е.

Али Джемали ефенди отдаде продължителното ѝ мълчание на това, че момичето е съсипано, но противно на мислите на стареца, Хюрем беше доволна, че получи очаквания отговор. Защото тя бе изградила намеренията си върху тези думи: „Не е приемливо една мюсюлманка да живее с мъж, без да са сключили брак. Това е прелюбодейство. Голям грях е“.

— Чу ли отговора ми, дъще? — наруши мълчанието белобрадият.

— Чух го.

— Още ли искаш да приемеш исляма, чедо?

— Искам.

— Премисли ли добре последствията от решението, което ще вземеш?

— Аллах, който ми показа пътя, ще помогне на своята рабиня да преодолее пречките, които ще се изправят пред нея.

— В такъв случай аз трябва да направя онова, което ми влиза в задълженията. Изпълни първия стълб на исляма и спомени името на Аллах, чедо.

Шейхюлислям Али Джемали ефенди първо чу шумолене на плат иззад паравана. И после изслуша как Хюрем произнесе Шехадет.

— Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е Негов пратеник.

Хюрем го изрече дума по дума, но с въздействащ глас. Възрастния мъж усети, че потръпва. Затвори очи, каза една дълга молитва, а после, сякаш в стаята имаше някой друг, изрече:

— Шехадет беше произнесен. Името на Аллах бе споменато. Бе положена клетва, че освен него няма друг Бог и че благословеният Мохамед е негов пратеник. А ние чухме и бяхме свидетели. Всички да разберат и да запомнят, че Хюрем ханъм заедно с благосклонността на Аллах бе удостоена с честта на исляма. Нека е честита.

Зад решетката се чу хълцане.

— Аллах да ви поживи. — Хюрем говореше с толкова тих глас, че едва се чуваше. — Ако беше възможно, щяхме да целунем святата ви ръка.

Тя не знаеше защо плаче. Може би от вълнението, което извика и душата ѝ молитвата на Али Джемали ефенди. Всъщност тъкмо мелодията я караше да се вълнува всеки път, хващаше я и я отнасяше. Не, този път е различно. Необратимо е, премина отсреща. Срина и последния мост, който я свързваше с миналото. Сбогом, заснежени планини! Сбогом, заледени ромолящи реки! Сбогом, тайнствени гори, където ветровете пеят песни! Сбогом, село мое, по чиито поляни гонех пеперуди. Сбогом, моя родино, където девойки с коси като пшенични класове и момци с румени лица танцуват, удряйки колене в земята. Вече няма връщане назад.

Хюрем се отърси от света, в който се беше отнесла, когато чу гласа на ходжата:

— Честито, чедо! — Възрастният мъж сякаш беше усетил бурята, развилняла се в нея. — Ти се роди за един нов свят, дъще Хюрем. Щом огря светлината на исляма, името ти, езикът ти, религията ти — всичко остана назад. Промени се, стана нов човек. Остави миналото назад, че да не помрачи бъдещето ти. Ти, която дари със синове и дъщеря султан Сюлейман — сина на султан Селим хан Свирепия. Поради това владетелят е доволен от теб. Недей да допускаш грешки и при вярата и службата си, че и Аллах да е доволен. Нужно е да се забрави миналото, за да живееш с бъдещето си. Да бъдеш запомнена не с това, което е било, а с това, което иде.