Изведнъж тропането се приближи. Този път шумът бе минал отново отдясно. Сякаш някой бе обърнал нещо.
— Ти ли си? — прошепна тихичко в мрака.
Вместо отговор две котки се шмугнаха между краката му със страхотни писъци. Неволно подскочи и извика:
— Проклети котки!
Гласът му беше толкова тих, че едва се долавяше, но на него му се стори като боен вик.
Докато животните бягаха, събаряйки разни неща, някой до Джафер каза:
— Боиш се от котки, а?
Сърцето на Джафер се преобърна от уплах, той извърна глава и застана очи в очи със сипаничавото лице на шпионина. Ръката, която държеше кинжала, се отпусна. Тревогата на чернокожия, парализирала мигновено тялото му, се отдръпна също толкова бързо и той възвърна хладнокръвието си.
— Ти ли си? — успя да попита.
— Друг ли очакваше?
Джафер не отговори нищо, за да успокои дишането си.
— Какво държиш в пояса си?
— Нищо. Само предпазна мярка. Срещу врагове.
Шпионинът се ухили. Джафер усети дъха на мъжа по лицето си. От устата му се носеше зловоние.
— Докато извадиш този кинжал и докато го размахаш, вече три пъти ще са те изпратили в ада.
Чак тогава Джафер усети облото желязо с дупка в края, което мъжът беше опрял под ребрата му. Беше малко, но смъртоносно оръжие — пищов. Само едно помръдване на пръста — и куршумът щеше да разкъса сърцето на чернокожия на парчета. Дръпна ръката си от пояса.
— Какви новини ми носиш?
Мъжът отново се ухили. Този път по-гнусно от предишния.
— Виж го ти! — изсумтя шпионинът. — Гледай го само дворцовия въглен! Още ли не си разбрал, че няма да проговоря, преди катинарът на устата ми да бъде отключен?
— Това стига ли, за да го отключи?
Между показалеца и палеца на момчето се появи един камък. Шпионинът се наведе и погледна. На Джафер му се стори, че в камъка се отрази леденият блясък, появил се в погледа на мъжа.
— Гледай ти! — измърмори гнусното лице.
Хвана камъка, който Джафер беше пуснал в шепата му, и го заоглежда, сякаш беше светло.
— Обикновено предпочитам блестящи жълтици и акчета — каза, после сложи камъка между зъбите си и го захапа. Остана доволен от проверката. — Но и това не е лошо.
— Слушам те. Няма да чакам до сутринта в този студ! — каза Джафер, за да се държи на положение.
Мъжът му хвърли злобен поглед.
— Внимавайте за короната на унгарския крал — прошепна после той на ухото му. Гласът му беше като съскане на змия.
— Короната на унгарския крал ли?
— Шшт, говори по-тихо — предупреди го шпионинът. — Да, короната е в опасност.
— Какво ме интересува мене короната на неверника? Язък за камъка, дето ти дадох за това.
Доносникът отново се ухили. Джафер не можеше да понася това зъбене. Стягаше се, сякаш насреща си имаше хиена, дебнеща плячката с капещи от устата лиги.
— Много си глупав. Всъщност тази информация струва не един, а десет камъка — замлъкна за момент и огледа лицето на Джафер. — Ти знаеш ли колко е важна тази корона?
— Не.
— И аз не знаех, докато не започнах да подслушвам разговорите на Грити. Тези унгарски крале носели корона от две части, сложени една в друга. Наричали я Светата корона.
— Е, какво от това?
— Това, че не смятали за крал онзи, който не носел корона на главата си.
Джафер се опитваше да разбере за какво става дума, но мъглата в главата му се проясняваше бавно.
— Когато завладял Буда — продължи шпионинът, — султан Сюлейман коронясал точно с тази корона Ян Заполски и го обявил за крал на Унгария, а народът го приел за такъв.
— Ами хубаво, господарят ни е направил каквото трябва.
Мъжът започна да става нетърпелив.
— Слушай бе, кюмюр — показа той нервността си. — Чух го вчера, докато нашият Грити ефенди и вашият Ибрахим заговорничеха. Грити казваше, че има само един начин да се подкладе бунт срещу Заполски, обявения от Сюлейман крал. Когато Ибрахим спомена, че никой няма да обърне гръб на Заполски, Грити го попита какво ще стане, ако короната бъде открадната от главата му. Чух как каза, че ако той е на мястото на Карл и Фердинанд, ще търси начин да открадне короната.
Като се доближи плътно, мъжът погледна в очите на Джафер, за да види въздействието, което оказаха думите му върху него.
— Знаеш ли кои са Карл и Фердинанд?
Джафер сви рамене едва забележимо.
— А живееш в двореца!.. Що за невежа си ти? Никога ли не си чувал да се говори за Карл, императора на Свещената римско-германска империя и краля на Австрия Фердинанд? Тези двамата са смъртни врагове на султан Сюлейман. И са се заклели да отнемат Унгария от ръцете на Османската империя. Какво ще стане, ако откраднат короната на Заполски и я сложат на главата на Фердинанд?
Джафер най-сетне разбра.
— Фердинанд ще стане крал — измърмори гордо и после попита, сякаш изведнъж се беше досетил: — А Любимеца Ибрахим отвърна ли нещо на думите на онзи… Грити ли се казваше?
Вместо отговор шпионинът повдигна дланта си към носа на Джафер.
— Ти да не ме мислиш за такъв глупак, че да дойда тук с цяло съкровище? Нямам други камъни! — сопна се Джафер.
— Но имаш някое и друго акче.
Джафер извади две сребърни акчета, които беше скрил в пояса си. Очите на доносника светнаха и той моментално грабна парите от ръцете му.
— Взе повече пари, отколкото заслужаваш. Хайде сега говори! Какво каза Ибрахим паша?
Докато мушкаше акчетата в джоба си, мъжът отвърна:
— Ааа… такова… каза: Кой ще открадне короната от главата на унгарския крал? Да, точно така каза. А пък нашият отговори: Има толкова много луди по света. Все ще се намери някой доброволец.
Грити и Ибрахим се бяха смели дълго, надигайки чашите си с вино.
На следващата сутрин Джафер разказа на Хюрем какво бе научил, без да изпуска и една дума. Да, трудно схващаше, обаче имаше невероятна памет. Не забравяше нито нещата, които беше видял, нито онези, които беше чул.
Цял ден Хюрем обмисляше чутото. Нямаше съмнение, че искаха да заложат капан на султана, но как да го предупреди? И кога? Все пак не можеше ни в клин, ни в ръкав да заяви: „Великият ти везир, за когото не даваш да се изрече лоша дума, крои планове да отмъкне унгарската корона“.
Пък дори и да го кажеше, какво щеше да стане? Ибрахим щеше да отрече. А разговорът между Грити и Ибрахим можеше да се изтълкува като обсъждане на възможности. А ако великият везир вече сам е разказал на падишаха, че може да се случи подобно нещо, какво щеше да прави Хюрем? Какво щеше да отвърне, ако Сюлейман я попиташе откъде е чула това? Нямаше ли да се ядоса, задето една наложница си вре носа в държавните дела?
Записа онова, което бе чула, някъде в паметта си. Имаше нещо, което трябваше да свърши преди това. Вече му бе дошло времето. Отлагането можеше да ѝ струва скъпо. Хюрем щеше да направи ход с царицата в шахматната игра на живота си и да обяви „шах“.
XLIX
Големият ден дойде. Хюрем взе това решение след няколкомесечни размисли. Истината бе, че така и не можа да си отговори на въпроса: „Ако целта ти не е да покориш безусловно султан Сюлейман, щеше ли да направиш подобно нещо?“, но все пак… Ако искаше да продължи по пътя си, трябваше да предприеме и тази стъпка. С нея щеше напълно да заличи от съзнанието на Сюлейман Гюлбахар и Ибрахим и само тя единствена да придобие пълна власт над султана.
Тя се питаше непрестанно — дали ще я нарекат предателка? Дали ще сметнат, че е вероотстъпничка? Грях ли извършва? Не, нищо, което е от полза за принцовете ѝ, не може да се смята за грях. Пък и защо да е прегрешение, щом сам Бог ѝ позволи да се поблазни от чужда вяра… Не я интересува дали ще я смятат за продажница. Нима е измяна майката да иска престола за своята кръв, за своя род?
Когато шейхюлислям Зембилли Али Джемали ефенди влезе в стаята ѝ, Хюрем седеше зад един параван с дървена решетка. Бе свалила шапката от главата си и бе покрила червените си коси с алена кърпа. А Мерзука беше коленичила до нозете на господарката си.
— Зная, че е редно ние да се явим пред вас. Но тъй като е невъзможно, помолихме да ви повикат. Простете ни.
Възрастният мъж за първи път чуваше гласа на Хюрем. Това бе гълъбът от съня на Хафса султан. Гълъбът, който хваща орела, чуруликаше като славей!
— Не нам е отредено правото да прощаваме на Божи раб. Не е грешно, че си ме повикала при себе си заради богоугодно дело. Би било високомерие да откажа. Религията ни не приема високомерието и надменността. Навярно ще ми съобщиш блага вест.
— Първо бихме искали да ви попитаме нещо.
— Дано да е въпрос, на който да можем да отговорим.
Хайде. Направи го. Мини отсреща. Срути мостовете към миналото — окуражаваше се Хюрем.
Пое си дълбоко дъх и промърмори:
— Не разбирам Свещения Коран.
— Няма нищо чудно, та ти не говориш езика му.
— Така е. Но много… ми въздейства.
Шейхюлислямът се зачуди какво да каже. Мисли дълго и после, поглаждайки брадата си, каза:
— Хммм. Поясни ми. Кажи какво имаш предвид, като казваш, че ти въздейства.
Това бе прекалено труден въпрос. Тя бе търсила отговора му с месеци.
— Необяснимо е — каза тихичко, — но ми въздейства. Не разбирам езика, но сякаш проумявам смисъла. Сърцето ми прескача. Изпълва ме светлина. Вълнувам се. Идва ми да…
— Какво ти идва да направиш, дъще?
— Идва ми да заплача.
Какво говореше това руско девойче? Как красиво, наивно и чисто разказваше за божествената покана, която бе получило!
"Хюрем. Московската наложница" отзывы
Отзывы читателей о книге "Хюрем. Московската наложница". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Хюрем. Московската наложница" друзьям в соцсетях.