Хюрем все още не знаеше, че тя и Хафса султан не са единствените, които мразят Ибрахим. Думите на пашата веднага стигнаха до султан Сюлейман. Падишахът смъмри клеветниците, не ги остави да петнят приятеля му, но начинът, по който Ибрахим бе превишил правата си, жегна дълбоко владетеля. На това отгоре упорството на пашата първо да нападнат Иран вече минаваше всякакви граници.

Хюрем скри радостта си, направи се на загрижена, опитвайки се да утеши Хатидже султан с думите:

— Не се тревожи. Господарят ни смяташе пашата за свой брат, а сега той му е зет. В семейството стават такива неща. Ще се забрави и ще мине.

Но в себе си знаеше, че няма да допусне това да се забрави.

Хърватският чакал не я дразнеше само с желанието да се започне война срещу Иран. Веднъж беше казал:

— Нека, когато нашият падишах го няма, да повикаме принца престолонаследник в столицата като пазител на трона.

— Кой знае как тайничко си разменят вести с Гюлбахар — изсумтя Хюрем, щом чу предложението.

Добре че султан Сюлейман бе отсякъл:

— Не може. Как така престолът ще се поверява на момче, което още дори не е обрязано?

Хюрем усещаше промяната. Макар Сюлейман да не се бе отдръпнал от Ибрахим, крепостта се бе пропукала. От нощта, когато говориха за световните въпроси, тя чувстваше и промяна в държанието на падишаха към нея. Дори и когато се любеха, Сюлейман сякаш беше по-нежен, по-ласкав, по-любвеобилен. Внимателно милваше Хюрем, сякаш в ръцете си държеше изящна стъклена чаша. Докато я обладаваше, не беше груб както преди.

Тази промяна се отрази и на Хюрем. Докато войската се готвеше за война, тя забременя за четвърти път. Само шест месеца преди Сюлейман да се запъти към Унгария, за да даде урок на Карл V, тя роди още един син на падишаха. Султанът радостно пое четвъртия принц в прегръдките си и каза:

— Нека името ти е Баязид, синко мой. Нека те видим, Баязид хан, дали ще си достоен наследник на прадядо ми Баязид Светкавицата и дядо ми Баязид хан.

В една априлска сутрин на 1526 година с Баязид на ръце, а до нея принцовете Мехмед и Селим, както и Михрибан султан[96], която падишахът наричаше „сладкишчето на татко“, Хюрем изпрати Сюлейман.

Войната приключи с пълно поражение на Карл V и християнския свят. Подстрекаваният от Карл унгарски крал и армията му от 200 хиляди войници с брони бяха разбити при долината Мохач, която се беше превърнала в тресавище заради неспирните валежи. Битката бе продължила само час и половина.

През този ден във военния лагер по време на следобедната молитва султан Сюлейман прие пред шатрата пашите си, които му целунаха ръка и му честитиха с думите:

— Да е свещена войната ти, владетелю.

Целуна всички по челата. По едно време се обърна към дамата[97] Ибрахим и каза многозначително:

— И твоята война да е свещена, паша.

Ибрахим, чийто кафтан бе все още оцапан с кръв, стисна ръцете на султана.

— Тази голяма победа е твоя, Сюлейман Гази — каза развълнуван той.

Забравил неразбирателството помежду им, радостен от триумфа, Сюлейман бавно се доближи до Ибрахим и каза през смях:

— Не позна, зетко, победата е на Хюрем!


XLVII


Заровете, които хвърли Хюрем, се оказаха печеливши. Когато научи новината за победата, тя не можа да си намери място от радост. Не знаеше какво да направи по-напред, не я свърташе на едно място. Докато тичаше към покоите на Хафса султан, тя прегръщаше всеки, който се изпречеше на пътя ѝ, независимо дали беше помощник, робиня, черен или бял. Сетарет калфа споделяше вълнението на господарката си с радостни възгласи.

Хюрем прегърна Хафса султан с думите:

— Победихме, майко, победихме!

Арменските, гръцките и иранските слугини не разбираха причината за тази еуфория. Защо една московчанка толкова се радваше на османската победа? Очевидно хасеки играеше роля, за да хвърли прах в очите на околните.

Но Хюрем бе искрена в радостта и вълнението си. Самият султан послуша не Ибрахим паша, а нея и постигна голяма победа. Докато балансираше по въжето, тя не полетя в пропастта, зейнала под него. Непрекъснато злорадстваше: Изгоря, Ибрахим! Оттук насетне звездата на Хюрем щеше да блести не само в леглото, но и в държавата.

И майката на падишаха знаеше, че радостта на момичето е искрена. След последния им разговор Хюрем много се промени. Валиде бе чула, че докато Сюлейман е на поход, по време на Рамазана хасеки е заръчала да носят в покоите ѝ храна за ифтара[98] и сахура[99]. Хафса уж на шега я подпита:

— Какво става, дъще Хюрем, да не си започнала да постиш?

— Не, майко. Поръчвам храна за нашите момичета. Напоследък Мерзука има голям апетит — отвърна девойката и не се задълбочи повече във въпроса.

Но възрастната жена подозираше нещо. Вечери наред виждаше Хюрем да седи под дърветата пред малката джамия, където обитателите на харема ходеха на допълнителната нощна молитва.

— Влез и ти вътре, дъще — покани я веднъж валиде султан.

— Това не е ли грях, майко?

— Защо да е грях, Хюрем ханъм?

— Възможно ли е християнин да влиза в джамията, да седи и гледа, докато вие се молите?

— Това не е ли Божи дом, дъще? Вратите на Бог са отворени за всеки негов раб, бил той мюсюлманин, християнин или евреин. Всеки може да влезе през тази врата, стига да е вярващ.

Хюрем обаче не го направи.

— Не, аз ще остана тук, ако ми позволите.

През вечерите на Рамазана Хюрем просто седеше там, докато вътре отслужваха допълнителната молитва. Слушаше Корана, запомняше наставленията на ходжите. По време на Мевлида, който се четеше през нощта Кадир[100], щом прозвуча стихът: „Поднесоха шербет в стъклен съд…“, Хафса султан поиска и Хюрем да получи от напитката, която се раздаваше на хората вътре. Тогава никой не видя как в ухаещия на рози шербет с ядки капнаха сълзи от очите на Хюрем. Тя вече очакваше с нетърпение завръщането на Сюлейман, за да направи голямата крачка.

Посрещането на войските в Истанбул бе по-тържествено и от празненствата за победата над Родос. Като трофей от войната падишахът бе взел само прочутата библиотека на бившия унгарски крал Корвин и бронзовите статуи на Аполон и Херкулес в Буда[101], всичко останало беше оставил плячка на войниците. По време на войната, която разруши мечтата на Карл V да съживи Римската империя, в мислите на султан Сюлейман непрекъснато бяха думите на Хюрем:

— Първо Карл трябва да бъде зашлевен. При това с такъв плесник, че следата от петте пръста на господаря ни да не се заличи от физиономията му.

И Сюлейман бе направил това. Бе ударил такъв плесник, че цялото равновесие на Европа се бе нарушило.

Падишахът и победилата армия бяха посрещнати в Истанбул с подобаващо за триумфа им великолепие. Заедно с децата си Хюрем чакаше на пътя съпруга си — завоевателя на Унгария. Точно както при завръщането си от Родос, Сюлейман я целуна по челото.

— Ти ме дари с победа и с необятна страна, Хюрем ханъм.

Тя го прегърна и целуна ръцете му.

— Да е свещена войната ти, Сюлейман Гази. Мечът на Негово Величество султана извоюва победата. Робинята Хюрем каза само, че вярва в правотата на неговото решение, нищо повече.

— Не, не — засмя се падишахът и се наведе към ухото ѝ. — Дори и Ибрахим знае, че тази победа е твое творение.

Хюрем дръпна учудено глава.

— Наистина ли? Как реагира Негово величество пашата на тази шега на господаря ни?

Сюлейман се забавляваше. Избухна в смях от задоволство.

— Какво друго да каже освен: „Хюрем хасеки задмина мнозина от нас във външната политика“.

Тя не се стърпя — прегърна Сюлейман и го обсипа с дъжд от целувки пред децата им. Падишахът взе в прегръдките си мъничкия принц Баязид, който бе едва на годинка. Сложи Михрибан султан да седне на едното му коляно, а принц Селим — на другото.

— Ела да те видя, храбри мой принце. Колко си пораснал, откакто не сме те виждали! — каза султанът и придърпа и Мехмед до себе си.

Момчето сложи едната си ръка върху рамото на баща си и седна послушно, като се доближи до братята и сестра си със самочувствието на по-голям.

Внезапно Сюлейман каза:

— Знаете ли, ако и големият ви брат Мустафа хан беше тук, щастието ни щеше да е безгранично.

Думите бяха казани на децата, но Хюрем знаеше, че всъщност са отправени към нея. След победата и уважението, които бе спечелила, Мустафа и Гюлбахар вече не представляваха опасност за нея. Поне засега. А когато Хюрем пуснеше в ход новия си план, с който да изненада Сюлейман, Гюлбахар нямаше да има значение.

— Тогава какво чакате, Ваше Величество — измърка тя. — Заповядайте да доведат в Истанбул смелия ни принц и Гюлбахар хасеки. Достатъчно дълго живяха далеч от нас.

Падишахът не отговори нищо. Само вдъхна от уханието на Хюрем, за което беше копнял.

Хюрем бе раздвоена — постоянно изживяваше вълнението от посрещането, но и с дни се мъчеше да разгадае смисъла зад думите на Сюлейман.

И много се учуди, когато един ден Мерзука каза:

— Съпругата на Искендер паша иска да те посети.

Какво можеше да иска от нея жената на самия дефтердар[102]? Веднага започна да събира сведения за Искендер паша. Той беше един от най-доверените хора на Сюлейман. Бяха му поверени имуществото, стоките и хазната на държавата. Макар и не колкото Любимеца Ибрахим, все пак беше много богат. Никой не знаеше на колко възлиза състоянието му, но Хюрем бе сигурна, че мъжът, пазител на държавната хазна, едва ли е бедняк.

Падишахът не вярваше на нито една клюка, изречена срещу Искендер паша. А когато му дойдеше до гуша, отсичаше: