През единадесетата нощ Сюлейман каза:

— Такова е положението. Макар и да е немощен крал на нищожно парче земя, голямо колкото крайчеца на империята ми — властник на страна, наречена Испания, — Карл проявява наглостта да се провъзгласи за император на Рим[93].

В очите на падишаха горяха пламъци. Гласът му се извиси, сякаш Карл стоеше срещу него:

— Ама че нахалник! Не знае, че Рим отколе е паднал! Ако има град, достоен да носи това име, то това е Източен Рим[94], чиято корона прадядо ми Завоевателя взе и сложи на главата си. А сега ние седим на престола му. Да не би победната сабя вече да не е в ръцете ни, че въртиш интриги зад гърба ни?

В гнева си падишахът се изправи и започна да обикаля около масата.

Хюрем следеше всяко движение на мъжа си, без за миг да отделя поглед от него, и запаметяваше всяко негово изречение. Изпитваше странно чувство — сякаш се раждаше за нов живот. Магията и страстите на политиката възпламеняваха кръвта ѝ. Вече разбираше, че силата и властта, към които се бе устремила, са много повече от трон, на който да седне, и от корона, която да сложи на главата. Без да забележи, султан Сюлейман замесваше една нова Хюрем от тестото си.

Младият падишах ядосано удари с юмрук по масата.

— Ние няма да дадем без война трон, спечелен с меч. Ние сме на римския престол. Ела си го вземи, да те видим имаш ли толкова смелост! — извика той.

Хюрем подскочи от неочаквания трясък, който ѝ се стори като топовен гръм. Сюлейман се бе разпалил, дори не забеляза, че Хюрем се стресна. Известно време гледаше в пространството пред себе си със замислен поглед. И изведнъж се обърна към Хюрем с широко отворени очи.

— Сега подстрекава срещу нас унгарския крал Янош[95] и германците — каза султанът. — Подтиква към бунт онези, които склониха глава пред нас. Страх го е да се изправи срещу ни, но умело разравя огъня с ръжена.

Падишахът се поуспокои и отново седна на стола срещу Хюрем. Сега гласът му омекна, сякаш споделяше с приятел:

— Получихме писмо от майката на френския крал Франсоа. Демонът Карл го е пленил и го е затворил в тъмница. А майката на краля ни умолява да спасим сина ѝ.

— Какво направи господарят ни?

— Ако беше ти, какво щеше да направиш?

— Не бих си запушила ушите за молбата на една майка.

— И какво мислиш, че сме решили ние?

— Негово Величество султанът сигурно е помогнал на Франсоа по две причини.

— Какви са те?

— На първо място, владетелят ми е господар на целия свят. А кой е Карл V, че да хвърля в тъмница човек, когото вие сте приели за съюзник? Ако това нахалство бъде оставено ненаказано, онзи ще реши, че сте слаб. Ще тръгне да забърква други интриги. Моят султан няма да му позволи това. Второ, чрез зова си за помощ към вас майката на Франсоа обявява пред всички, че султан Сюлейман е владетелят на света. Да не се вслушате в молбата на тази жена, означава да се откажете от титлата.

Тъй като Хюрем знаеше, че падишахът мрази да му говорят с поучителен тон, веднага се засмя и извъртя нещата на шега.

— Нямате равен, владетелю мой. От единадесет дни насам непрекъснато се забавлявате с невежеството на робинята си. А пък ние се разсеяхме и с малкото си ум изрекохме по-големи думи от нас и превишихме правата си. Негово Величество отдавна е направил нужното, тъй като знае всичко това по-добре от нас.

— Какво трябваше да направим според теб? — попита падишахът този път.

В гласа му нямаше ни най-малка следа от гняв, но Хюрем все пак продължи да говори предпазливо, сякаш на шега. Повдигна рамена като палаво момиченце и каза кокетно:

— Не зная. Може ли умът на една наложница да се сравнява с този султана? Всъщност вие какво направихте?

Сюлейман отново се засмя доволен.

— Първо написахме на майката на Франсоа да не се притеснява и я уверихме, че ще помогнем на сина ѝ. След това флотът ни се отправи в открито море към Франция. Там трябваше да пообиколи, да надуе платна и да се върне. Карл, който се правеше на голям герой, докато мачкаше мюсюлманите в Испания, се изплаши и освободи Франсоа. Но накара да подпише тежка спогодба. Спасилият се крал пращаше писмо след писмо по посланиците си и искаше помощ от нас.

— Мога да предположа какъв отговор е дал султанът ми.

— Разбира се, че можеш. Написахме му: Ти, Франсоа, кралят на Франция, който търсиш убежище и помощ при нас, знай, че конете ни са оседлани, а сабите ни са препасани в готовност.

Хюрем остана учудена, щом чу в какъв стил е написано писмото. Вярно, че в него падишахът обещаваше помощ, но същевременно величаеше себе си и държавата си, принизяваше онзи, към когото се обръщаше, и демонстрираше, че молителят е нищожество пред него. Хюрем си помисли, че могъществото е точно това. Постара се да съхрани този начин на изказ в едно кътче на паметта си. Отнесена в мисли, тя попита:

— Ами сега какво ще стане?

— Точно в това е въпросът, Хюрем ханъм — каза Сюлейман. — Трябва да решим. Какво да се направи? Да кажем, че ти ще решаваш. По кой път ще тръгнеш? Това е и загадката за мъжа със сабята и детето с пръчката, за която те попитах. Какво ще кажеш сега, след като изслуша и проумя нещата, които ти разказвах в продължение на единадесет дни? Все още ли поддържаш мнението, че трябва да се набие мъжът със сабята?

Изведнъж Хюрем разбра, че балансира върху съвсем тъничко въже. Беше като въжеиграчите, които бе видяла на пазара. Сюлейман бе слушал Ибрахим с дни, но не бе споделил мнението на хърватския чакал. Но и не можеше да се престраши да действа така, както той смяташе за добре. Сега се допитваше до нея. Ако съветът ѝ донесеше победа, Хюрем щеше да триумфира над Ибрахим. Тя реши, че сега е моментът да хвърли заровете. Останалото беше Божа работа.

— Според мен Ибрахим паша мисли погрешно. Длъжна съм да кажа, че мнението на господаря ни в този спор е правилното. Шамарът първо трябва да изплющи върху бузата на Карл V така, че той да не може да се изправи отново. А след него ще накажете и детето-шах.

Сюлейман дълго се взира в жената, която обичаше. От самото начало подозираше, че това момиче не е само една красавица, вдъхновяваща поета, или само едно тяло, пробуждащо желанието. Не спираше да се чуди какво ли се върти в тази хубава глава. Разясни ѝ само за няколко нощи ситуацията в света и гледай какъв анализ направи…

Взе момичето на ръце и обсипа с целувки лицето, очите му, косите, наподобяващи червен пламък.

— Ето това е — каза. — Толкова е просто да направиш преценка. А моите паши, везири и аги спориха, премисляха и обмисляха — и накрая пак не можаха да намерят решение. Карл няма да вдигне ръка срещу нас. Но ако Янош, когото подстрекава, се възползва и завземе дори и една педя от земите ни, облаци ще помрачат бляскавата звезда на държавата ми и няма да последва нищо добро.

Докато падишахът отново задушаваше Хюрем с целувки, продължи:

— Ще препоръчам на Ибрахим паша да не тича час по час за съвети при онази лоена топка венецианския търговец Грити. Ами че ние си имаме Хюрем ханъм тук!

Тя не можеше да се сдържа повече. Сякаш Сюлейман сам я подтикна да каже онова, което ѝ беше на езика. Ето че сгодният случай, който Хюрем очакваше от месеци, капката отрова, която ѝ трябваше, се беше появил.

— Нека не бъдем несправедливи и с вашия роб Ибрахим паша, владетелю — каза внезапно Хюрем. — Все пак той е хърватин. Може би е искал да отложи една неизбежна война, за да предпази от опустошаване онази част от предишната си родина, която е отвъд вашите граници.

Ръката на Сюлейман замръзна във въздуха. Не знаеше какво да отговори. Ето за това изобщо не се беше досетил.

Когато видя учудването на падишаха, Хюрем си каза: „Отново успях. Влях в кръвта му още една капка отрова“.


Усилията на Ибрахим бяха безполезни. Сюлейман не се отказа от идеята си. Дори един ден посред разискванията в Дивана великият везир се изтърва и попита:

— Кой дава тези съвети на владетеля ни? Направлявате господаря в грешната посока. Нима искате да ни навлечете проблем с кръстоносците?

След тези думи падишахът, който следеше събранието зад зарешетен прозорец, изрева:

— Какви са тези думи? Чуваш ли се какво говориш, паша? Мислиш, че щом си наш зет, всичко ти е позволено, така ли?

За момент Ибрахим си представи как Кара Али — палачът — влиза вътре и мята усуканата примка около врата му, толкова близо се почувства до смъртта. Една-единствена дума стигаше, за да бъдат забравени вярната служба, приятелството, братството и предаността. Ибрахим се опита да смотолеви нещо, но от страх бе останал без дъх. Не успя да отвърне нищо. Вместо това се опита да целуне ръката на падишаха.

— Ние нямаме ли си разум, че да се водим по мислите на другите? Що за думи са това? Освен това държавата е наше владение, ние сами решаваме. Ти казваш какво мислиш, а ние преценяваме. Решението е взето. Край!

Султан Сюлейман освободи ръката си от Ибрахим, който я дърпаше, опитвайки се да я целуне, и излезе навън толкова гневен, колкото бе и на влизане.

Хюрем чу за случката чак на следващия ден от Хатидже султан. Момичето каза тъжно:

— Ах, Хюрем, затисна ни голяма мъка, като планина. Отношенията на Ибрахим паша с брат ми, владетеля, се влошават.

Тя мислеше, че причината е само дългият език на съпруга ѝ, и разказа случката, както я бе чула. Всъщност събитието, потресло двореца, бе последната капка, която преля търпението на Сюлейман. Ибрахим бе започнал да се държи като втори падишах. Дори веднъж, когато прие посланика на Австрия, си позволи да го порицава така, както би сторил това самият султан:

— Смятай, че срещу теб седи падишахът. Каквото кажа, това е. Недей да таиш напразни надежди за друго мнение. Нашата дума е закон.