— Какво му става на това момиче? — прошепна Хатидже султан на майка си, която седеше до нея.

— Търси правилния път, Хатидже.

А всъщност Хафса султан несъзнателно бе посочила на Хюрем вярната посока. Тя крадешком погледна валиде султан.

— Сполай ти, майко! — промърмори си. — Откри пътя, който ще отведе сина на Хюрем до престола на Османската империя.


XLVI


Когато Хюрем влезе в стаята на Сюлейман с намерение да започне осъществяването на плана, тя се стресна. Падишахът обикаляше стаята като лъв, затворен в клетка. Дори не бе свалил от главата си тюрбана, украсен с щраусово перо над рубин с големината на длан, окръжен с два реда диаманти. Бе сключил ръце зад гърба си и крачеше гневно ту към едната, ту към другата стена, а кафтанът му се развяваше. Дори не забеляза, че Хюрем се бе вмъкнала безшумно през вратата. Тя видя мрачния му поглед и се уплаши. Да не би Хафса султан да му беше разказала за разговора си с нея и падишахът да се беше разгневил, защото бе разгадал скрития смисъл в думите „Всеки върви по пътя, който му е предначертала съдбата. Става онова, което Господ е предопределил за нас. Ако на челото на Мустафа хан е записан тронът на Сюлейман, значи така трябва да бъде“…

За всеки случай Хюрем сложи непробиваемата си броня — както всеки път, разтегна устни в най-завладяващата и съблазнителна усмивка и тръгна, сякаш се плъзгаше, към падишаха. Знаеше, че султанът не може да устои на това.

Султан Сюлейман обърна глава, щом чу шумоленето от полите на Хюрем. Но мрачното изражение по лицето му не изчезна. Младият падишах сякаш вътрешно си правеше равносметка.

— Кое е онова, което лишава робинята Хюрем от усмихнатото лице на Негово Величество и от сладкодумието му? Ако сме сбъркали някъде, кажете ни, та сами да определим наказанието си.

Дори и кокетството на Хюрем не се оказа достатъчно, за да разсее облака в очите на Сюлейман. Падишахът я изгледа и я попита със студен глас:

— Какво е наказанието, което ще си определиш?

Хюрем усети, че се вледенява до кости. Господи, нещо бе станало. Бе прекалила. Започна да се вайка наум, че прибърза. Може би в покоите си Хафса султан е размишлявала върху думите на момичето и бе разбрала, че те намекваха: „Ако в съдбата на принцовете ми има престол, правото е тяхно“. Навярно така е станало. Значи майката беше отишла да я наклевети пред сина си. Хюрем наведе глава. Отпусна безпомощно ръцете си.

— Какво да правим, веднага ще се оттеглим от покоите на Негово Великолепие и ще се накажем да не виждаме прекрасното му лице, докато господарят не ни удостои с благоволението на своята прошка. Но ако кажете, че тази присъда не е достатъчна, макар за нас да е по-лоша от гибел, без страх ще приемем, че е време да изпием еликсира на смъртта.

Султан Сюлейман едва сега се събуди от света, в който се беше отнесъл. Погледна Хюрем, сякаш току-що бе застанала пред него. Какви ги говореше това момиче? Облаците лека-полека започнаха да се разсейват. Мракът в очите му се превърна в светлина. Протегна ръка, хвана брадичката на Хюрем и повдигна главата ѝ. През росните си мигли тя видя, че падишахът се усмихва, и си отдъхна.

— Ах, засмяна красавице! Какво ти наказание? Защо говориш за еликсира на смъртта? Да пази Бог! Ако знаем, че някъде има еликсир на живота и той е нужен на нашата любимка и че щом го изпие, тя ще стане безсмъртна, дори и билето да се намира в търбуха на седмоглав змей, пак ще го вземем и ще ти го донесем. Съмняваш ли се?

Хюрем усети как от внезапното успокоение ѝ се завива свят.

— Обаче — продължи падишахът — сме обхванати от такива дълбоки мисли, че не сме усетили кога си дошла.

Хюрем стисна ръцете му.

— Дали ще прекрачим правата си, ако ви попитаме какво е онова, което ви е принудило да потънете в размишления толкова, че да не забележите обичащата ви робиня Хюрем?

Сюлейман погали ръцете на момичето и го целуна по бузата. Чудно нещо бе животът! Дори само омайното ухание на Хюрем бе достатъчно да го отдалечи от мъките му. Сложи момичето да седне на един диван и като кръстоса отново ръце зад гърба си, продължи да обикаля ядосано натам-насам.

Безмълвна, Хюрем изчака мъжът да приключи с размишленията. И тя имаше за какво да мисли: „Аз не съм като Хафса султан. Тя е била наложница, дадена на Селим, за да му стане жена. Съдбата ѝ е помогнала. А пък аз сама избрах пътя си. Сама пожелах да стана жена на Сюлейман. Станах наложница, за да споделя трона му. Никой не ме е нагласил наготово като Хафса. Набелязах си цел — от наложница да стана султанка. Започнах да уреждам престола за синовете си още преди да са се родили. Затова вървя по тъничка пътека между живота и смъртта. От двете ми страни има пропаст. Една грешна стъпка ще погуби и мен, и децата ми. А съдбата ми е в устните на този мъж, който лека-полека е започнал да се изгърбва от тежестта на товара, под който се намира. Ето защо ще трябва да съм предпазлива. Да обмислям, да правя сметки. Да напредвам стъпка по стъпка.

Реши да не повдига сега въпроса за религията пред Сюлейман. Нямаше да е правилно, ако заговореше за това, докато падишахът размишлява угрижено. Каза си, че трябва да поизчака още, преди да направи голямата крачка. Пък и може би това беше Божи знак. Значи Богородица не искаше Хюрем да пристъпи към осъществяване на замисъла си. Девойката изведнъж си помисли, че се движи също като ротата на еничарския оркестър — три стъпки напред, една назад. Сега бе време да отстъпи. Или поне да спре и да изчака, време беше да брои на място.

Точно тогава падишахът се закова пред Хюрем. Щом видя усмивката по лицето на момичето, попита:

— Какво става, Хюрем ханъм, да не се смееш на безизходицата на самия Сюлейман?

Хюрем се отърси от мислите си и каза истината:

— Кой има право да се смее на владетеля, та и робинята Хюрем да се осмели на подобна наглост? Сетих се, че животът прилича на марша на военния оркестър, затова се смея.

— Маршът на оркестъра ли?

— Да. Животът никога не хваща само една посока, за да върви по нея. Като мехтерите — ако направят три крачки напред, после се връщат една назад. Не може да има вечно щастие или постоянна мъка! — А после с надежда да върне разговора към въпроса, който падишахът остави бея отговор, Хюрем промърмори: — Пък и може ли владетелят на света, шах Сюлейман, да бъде в безизходица?

Замислен, султанът каза:

— Трябва да взема решение, Хюрем… — А после попита, сякаш току-що се бе сетил: — Я кажи, от едната страна стои огромен елмаз, а от другата — мъничко, обикновено камъче. Кое от двете трябва да взема?

— За какво му е камъче на Сюлейман хан? Разбира се, че трябва да вземете елмаза — отговори Хюрем спонтанно.

Падишахът поклати глава.

— Ами ако има двама мъже, хвърлили око на имота ти? Единият идва срещу теб със сабя в ръце. Другият е още момче — държи тояга, с която те ръчка постоянно. На кого трябва да удариш плесник?

Мигайки с очи, Хюрем погледна падишаха, седящ до нея.

— Вие май изпитвате робинята си. И без това Сюлейман хан отдавна вече е направил избора си — каза тя.

— Мила, да кажем, че не съм. Ти какво ще правиш срещу двама такива врагове? Кого ще зашлевиш първо?

Хюрем се направи, че мисли за момент.

— Лесно е да се набие дете. И половин плесник му стига. Ще му вземеш тоягата от ръцете и ще я стовариш на главата му. Но докато се занимаваш с него, другият ще те нападне в гръб със сабята и можеш да намериш смъртта си.

Момичето замълча. Огледа с невинен поглед падишаха, за да види какво впечатление бяха оставили думите върху него. Забеляза съгласие с казаното в погледа му и продължи:

— Затова аз първо бих се обърнала към мъжа със сабята и бих го зашлевила. Дори и през това време детето да ме нападне в гръб, в края на краищата е само дете, а в ръцете си има пръчка. Ще победя мъжа със сабята и после ще сложа момчето върху коленете си и хубавичко ще го натупам.

Султан Сюлейман избухна в смях.

— Точно така. И ние мислим точно като теб. Обаче Ибрахим паша се е заинатил, че непременно трябва първо да се справим с детето.

Сюлейман се изправи на крака и продължи да се смее, докато обикаляше стаята от край до край, после се обърна, взира се дълго в очите на Хюрем и накрая тръгна към нея, сякаш бе взел някакво решение. Протегна ръце и каза:

— Ела! — После вдигна момичето, заведе го до гравираната със слонова кост маса и му заповяда, посочвайки един стол. — Седни.

Той се намести срещу нея.

— Сега ме слушай, Хюрем ханъм… — каза султанът.

За първи път тази вечер тя получи урок по политика. През следващите десет нощи непрекъснато и без почивка падишахът разказваше на Хюрем за ситуацията в света. Обясни ѝ равновесието в Европа. За първи път тя чу за Карл V и Сефевидите[92]. Научи, че Карл е огромният мъж със сабята, който заплашва Османската империя, а момченцето с пръчката е едва деветнадесетгодишният шах на Иран — Тахмасп I от династията на Сефевидите. Император Карл, окичил на главата си короните на Испания и Германия, се опълчваше срещу стремящия се към господство в Европа Сюлейман и подстрекаваше страните, подчинени на Османската империя, включително Полша и руснаците — Хюрем наостри уши при тези думи на падишаха. А пък Тахмасп създаваше раздори, за да привлече живеещите в Анадола мюсюлмани към своята секта — къзълбашите.

Хюрем всяка вечер слушаше падишаха с широко отворени очи. Питаше го разни неща, а от отговорите на султана възникваха и други въпроси. Сюлейман се учуди на мъдростта във въпросите на момичето. А Хюрем усещаше как от погледа ѝ падат завеса след завеса. Започна да осъзнава страховитите мащаби и отговорността на силата, която искаше да притежава. Сега познаваше света по-добре. Вникна и в делата на Османската империя. Разбра защо победата над Родос бе повод за голяма радост.