— Затова мисля да направим нещо и да кажем на владетеля. Да накараме да повикат принца ни, хем ние ще го видим…

Хюрем не чака повече. Пусна ръцете на Хафса и плесна радостно.

— Да, да!

Валиде султан се слиса. Хюрем приветстваше идеята принц Мустафа да бъде поканен в Истанбул!? Тя се опита да прочете мислите на момичето. С очите си, станали стоманеносини с годините, Хафса внимателно се взираше в зениците на девойката, но напразно.

— Прекрасно, прекрасно! — продължи да пляска с ръце Хюрем. — Синът ни Мустафа ще дойде в Истанбул! Хем отново ще се съберем всички, хем принцът ни ще се запознае с братята си.

„Бях несправедлива към Хюрем — помисли си султанката. — Тази топлота не може да е неискрена. Може ли така лесно човек да прикрие истинските си чувства? Гледай само, от радост лети в облаците. Напразно съм я обвинявала…“

И все пак Хафса султан не се сдържа да я подпита още веднъж:

— Право ли казваш, Хюрем ханъм? Мустафа… тук… ти… — Жената не знаеше как да довърши думите си.

— Защо не, майко? — почуди се Хюрем, гледайки я в очите. — Бог да дари Негово Величество моя султан с дълъг живот, но синът ни Мустафа хан не е ли престолонаследник? Разбира се, че мястото му е тук. До владетеля на света, пред очите му…

Остави жената да стои слисана и се изправи на крака. Отиде до прозореца. Известно време гледа навън през решетките. Когато отново се обърна към Хафса султан, лицето ѝ бе озарено от онази усмивка, която вземаше ума на всички.

— Няма да е лошо, нали майко? Заедно с принца ни и Гюлбахар хасеки ще се завърне в гнездото си. Ще се запълни празнотата от раздялата. Онзи миг на ярост отмина. Ние не сме обидени на хасеки. Тя е по-възрастна и по-знатна от нас, длъжни сме да я уважаваме. Ако нещо сме сбъркали, вината е наша. И хасеки ще прояви великодушието да ни прости. Чудесно е, че сте се сетили, майко!

— И Гюлбахар ли искаш да се върне? — успя само да попита Xафса султан.

— Разбира се — плесна отново Хюрем. — Кой може да иска това по-силно от мен? Така раздялата, която причиних, ще приключи и ще се спасим от угризенията на съвестта.

Валиде султан се предаде, в душата ѝ се вля успокоение:

— Щом е така, и двете да повдигнем въпроса пред сина ми султана.

— Готова съм, майко. Но се страхувам, че трябва да накараме и Ибрахим паша да се съгласи. Мнението му е важно. Господарят ни не престъпва негова дума. Да кажем и на Хатидже султан, и тя да се опита.

Изведнъж лицето на Хафса султан се изопна. Погали ръцете на Хюрем.

— Той е наш зет, но, Хюрем ханъм, защо да крия онова, което и  Бог знае — мразя този мъж.

Хюрем се почувства като на празнична илюминация. Това ѝ трябваше! Благоразположението на Хафса султан е от огромна важност, трябва да го запази. Добре че не попадна в капана на безсмислена ревност. Нека се утешава, колкото ще, с мисълта, че Мустафа ще е падишах. В крайна сметка на престола на империята ще се възкачи син на Хюрем.

— Виж, дъще — каза Хафса султан, — може би си се засегнала от думите ми. Но старите ми очи са виждали колко кървава е враждата за престола. Селим хан въстана срещу баща си Баязид хан, който искаше да даде трона на брат му Ахмед. Събра армия и тръгна срещу него. Баща и син воюваха. Селим бе победен и избяга, издадоха ферман за смъртта му. Преживяхме дни, изпълнени със страх. Добре че еничарите вдигнаха бунт срещу Ахмед. Селим отново събра войска и отиде в Истанбул. Баща му се заинати: „Щом е така, няма да предавам султаната на никого, докато съм жив!“ Бяха пожертвани много животи и от двете страни. Накрая Баязид хан се съгласи да остави трона на Сюлеймановия баща. Знаеш ли какъв беше първият ферман на Селим?

Възрастната жена се беше задъхала. Кървавите спомени сякаш обжарваха лицето ѝ като развихрен пламък. Хюрем поклати отрицателно глава и Хафса продължи:

— Изпрати баща си на заточение и заповяда да удушат братята му Ахмед и Коркуд. Дори заповяда да избият техните невръстни деца… Но ако Ахмед беше спечелил тази вражда, тогава щеше да погуби и Селим, и моя Сюлейман. Мъжът ми, Селим хан, вървя чак до Одрин редом до каретата, в която пътуваше заточеният му баща, за да се увери, че той няма да се върне… Сега разбираш ли ме? Престолът е мощ, слава, почит, възвишеност, но е облян с море от кръв. Много обичам и тримата си внуци принцове. И не мога да мигна от страх, че ще ги споходи същата съдба.

Старата владетелка съвсем откровено бе споделила всичко. И Хюрем трябваше да ѝ отвърне със същото. Или по-точно — Хафса султан трябваше да повярва, че и тя говори искрено.

Хюрем погали ръцете на възрастната жена.

— Изобщо не се страхувай, господарке. Майка ми ме е възпитала в почтеност. Така ще възпитавам и моите принцове. Всички мои молитви са за здравето, щастието и сигурността на владетеля, малките принцове и принцесата ми. Ние вярваме в съдбата. Всеки върви по пътя, който му е предначертала тя. Става онова, което Господ е предопределил за нас. Ако на челото на Мустафа хан е записан тронът на Сюлейман, значи така трябва да бъде. А на нас не ни приляга друго, освен да се молим за здравето му.

От вълнение Хафса султан не можа да разчете тези дипломатични думи, не можа да усети скритите значения и намерения в тях. Точно обратното — изпълнена с щастие, тя прегърна Хюрем и я целуна по челото.

— Бог непременно ще възнагради великодушието ти някой ден! — После веднага смени темата: — Хайде, кажи ти. Аз приключих. Какво те мъчи?

В ума на Хюрем отново зазвуча тревожен звън. Напомни си да бъде много внимателна. Трябваше премерено да използва думите, да премисля два пъти, преди да говори. Планът ѝ не бе изпипан докрай.

Всъщност още не бе наясно дали това е план, или някакво смътно желание. Дали пред нея се разкриваше свещен път, или дяволът я тласкаше към огнена бездна? Тя не знаеше. Мислите ѝ се лутаха, обещаваха спокойствие и щастие, същевременно страхът от нов грях изгаряше душата ѝ. При това грях, който не можеше да бъде прикрит, както миналия път. Ако подскажеше малко от този план на Сюлеймановата майка, която замисляше връщането на Мустафа в Истанбул, можеше да премери реакцията ѝ. Това щеше да ѝ бъде полезно, в случай че започнеше да реализира намеренията си.

— Не знам как да го кажа, майчице… — прошепна тя. — От доста време го чувствам…

Валиде султан се взря в Хюрем и я насърчи с поглед да довърши тези загадъчни думи. Още веднъж си помисли колко е прав синът ѝ. Това момиче бе повече от красавица, тя направо омагьосваше човек. Доволна бе, че дойде да отстоява правото на най-големия си внук и срещна разбиране и подкрепа.

— Знаеш, майко — продължи Хюрем, прочела капитулацията и обичта в погледа на жената, — принцовете ми и моята принцеса са мюсюлмани, но аз съм християнка. Дори с благоволението на Негово Величество моя султан по Коледа ходя на църква. Всяка вечер се моля на Дева Мария и Иисус.

— Религията на всекиго си е за него, чедо. В нашата вяра не е прието да се насилват рабите.

Хюрем слушаше думите на жената, сякаш бяха пропити с невероятна мъдрост.

— Право казваш, майко, но ако беше обратното, имам предвид, ако аз бях мюсюлманка и бях попаднала като наложница в двореца на московските принцове… Кой щеше да ми позволи да ходя в джамията?

— А всъщност всички почитаме един и същи Бог — въздъхна старата съчувствено. — Само словата са различни, това е.

Хюрем продължи, сякаш бе търсила ключова дума и я бе намерила в онова, което каза жената:

— Именно. Словата са различни — повтори тя след Хафса султан. — Аз не зная този език[91], не разбирам думите. Обаче го усещам чак тук, в душата си. — Тя хвана ръката на жената и я притисна към гърдите си. После продължи: — Макар да не ги проумявам, тези думи много ми въздействат. Иска ми се да заплача.

С глас, преливащ от обич и нежност, Хафса султан каза развълнувано:

— Разбира се, чедо. Тези думи са Божиите слова. Докосват всяко сърце.

Хюрем потвърди с кимане.

— Днес, докато четяха молитва на ухото на мъничкия ми принц, се случи същото. Не разбрах и една дума, но се развълнувах. Душата ми се окрили. Сълзите рукнаха от очите ми. Един глас сякаш ми каза: „Ела, Хюрем!“. И май тогава ми прилоша.

Майката на султан Сюлейман стисна развълнувано ръцете на Хюрем. Ако не бяха дворцовите обноски, без малко щеше да я целуне. Какво беше това момиче? Магьосница или светица?

От очите на девойката отново бяха започнали да капят перлени сълзи. Хафса се отпусна и също зарони сълзи. Откога не беше плакала?… Сърцето ѝ се бе вкаменило като стените на двореца, покрити с мозаечна украса. Сега тези сълзи сякаш прочистваха душата ѝ. Отново прегърна момичето.

Хълцайки, Хюрем прошепна на ухото на възрастната жена:

— Какво да направя? Грях ли извършвам? Изгубих своя път. Попаднах в мрак. Не зная какво да сторя…

Докато милваше червените ѝ коси, пламнали от светлината на залеза, бликаща през прозореца, валиде султан успя да каже само:

— Вслушай се във вътрешния си глас, Хюрем. Той ще те изведе към светлината.

Хафса султан бе отишла в покоите на момичето, обхваната от дълбоки съмнения, а се оттегли оттам извънредно радостна. Беше разкрила вече тайната на светлината, която винаги озарява лицето на Хюрем и обгръщаше всички. Това бе нещо отвъд красотата. Някаква светлина. Божествена светлина, която озаряваше съдбата на девойката.

Същата вечер, докато отново слушаха зад решетките на прозореца Мевлида за принц Селим, Хафса не сне очите си от Хюрем. Лицето на момичето изразяваше ту обич, ту невинната свенливост на девица.

Тъй като безсмъртните стихове на Сюлейман Челеби бяха на турски, Хюрем беше разбрала голяма част от тях. Слушаше внимателно. От време на време погледът ѝ светваше от щастие, което се сменяше с мрак, сякаш от болката на извършен грях. Отново плака безмълвно, натиснала гърдите си с ръка. Когато дойде ред на стиха: „Поднесоха шербет в стъклен съд“, започнаха да пият от охладените сиропи, поръсени с розова вода и с печени борови ядки. Хюрем си пое дълбоко дъх.