— Колко много приличате на майка ми Гюлдане!

Възрастната жена се бе поддала на тази сантименталност и сълзите заведоха Хюрем в леглото на Сюлейман. Вярно, още тогава се бе усъмнила, че този плач е фалшив, но не бе успяла да улови следа от двуличие в очите на момичето.

Следващият дъжд от сълзи повлече и отнесе Гюлбахар и направи Хюрем втората жена в двореца. Московската наложница изведнъж се превърна в хасеки. И отново майката на султана ѝ бе осигурила тази възможност, но не ставаше ли всичко твърде бързо? Нейният храбър син, завзел Белград и Родос, се превърна в пленник на тези красиви очи, на тази несравнима усмивка и на сълзите, сипещи се като перли. Вярно, никой друг не изглеждаше така хубаво, когато плаче, отбелязваше тя, но след всеки порой от сълзи Хюрем се издигаше с още едно стъпало нагоре. И поредната кула от иначе силната като крепост воля на Сюлейман се сриваше.

Старата султанка въздъхна тежко. Защо момичето се разциври точно сега? И за какво припадна, когато Сюлейман поемаше сина си принц Селим и ѝ го показваше? Нова игра ли беше започнала? Вероятно сега опитваше да измъкне престола от ръцете на принц Мустафа.

Хафса султан трепна от спомена за кошмарните дни, които бе изживяла със Селим Свирепия. Зарече се внуците ѝ да не преминат през същите беди. И Гюлбахар, и Хюрем да не преживяват нейните ужаси. Но тя знаеше, че страховете ѝ са основателни. Всъщност Хюрем правеше това, което всяка майка би направила. Тя призна пред себе си, че ако навремето Айше бе родила син на Селим, сигурно и тя щеше да понечи да го погуби, за да седне Сюлейман на престола! И Хюрем очевидно се стремеше към същото. Съвсем естествено е една майка да предпазва собствените си деца. Но когато е намесен и държавният ред, нещата загрубяват…

Валиде султан затвори очи притеснено. Сякаш се страхуваше, че мислите ѝ можеше да се прочетат през погледа ѝ. Момичето знаеше правилата на играта и нямаше да гледа безучастно как Мустафа се възкачва на престола. Със същия успех можеше собственоръчно да предаде децата си на палача. А и Мустафа — дори и майка му да не го наговаря, а баща му да не го учи да враждува с братята си — щеше ли да остави живи двама принцове, негови съперници, при това от друга майка? Явно Хюрем осъзнаваше това и се опитваше да засили влиянието си върху Сюлейман. Върволицата от народени деца, сълзите и припадъците със сигурност целяха това. Ето че сънят на Гюлдане султан се сбъдваше.

— Гълъбът хвана орела. Сега иска да полети с него към недостижимите върхове — промърмори си тихичко Хафса султан. — Права си, Хюрем, но аз не мога да остана ням свидетел на покушение срещу внука ми Мустафа. Ако кроиш нещо, трябва да го извадя на бял свят.

Взела това решение, тя се отправи бързо към покоите на Хюрем. До този ден черните робини и прислужниците не бяха виждали валиде султан така разгневена и намръщена. Жената премина покрай тях като мрачен буреносен облак. Всички, които се изпречеха на пътя ѝ, се разбягваха като пилци. И Хюрем се стресна, виждайки внезапно старата владетелка пред себе си, но успя бързо да се овладее. Хвърли бродерията, която държеше, и скочи.

— Радвам се, че дойде, майко. И на нас ни беше доскучало. Сега душата ни се озари.

Поклони се с уважение, после целуна и доближи до челото си сухата ѝ ръка, чиито вени се проточваха като лилави бразди.

Хафса султан забеляза, че беше много пребледняла. Да не би припадъкът да е бил истински? Или пък лицето ѝ бе загубило цвета си от страх, когато я зърна неочаквано в стаята си?

— Защо ти е доскучало, дъще Хюрем? — попита, докато момичето ѝ целуваше ръка.

Прислужничките се бяха оттеглили по ъглите притеснено, но Хафса султан видя, че Мерзука няма намерение да се отдалечи, и заповяда:

— Оставете ни сами. Да си поговорим като майка с дъщеря.

Хюрем помогна на султанката да седне удобно. Постави зад гърба ѝ най-меките възглавници. Придърпа пред нея малка масичка, инкрустирана със слонова кост. От кристалната кана със сребърен обков сипа в една чаша леден шербет.

— Заповядай, майчице. Да се освежиш.

Двете жени се гледаха внимателно. Хюрем веднага разбра, че това не е безцелно посещение, защото валиде султан беше дошла, без дори да покрие главата си. Беше изключителна рядкост да напуска покоите си гологлава. Случваше се нещо необичайно и Хюрем усети, че трябва много да внимава.

Хафса султан се протегна и взе чашата, която момичето държеше върху дланта си, така както бе прието в двореца. Отпи няколко глътки, без да отделя поглед от Хюрем. Момичето събра ръце пред себе си и зачака право. Когато валиде султан върна чашата, я пое с уважение. Сипа още шербет в нея и бавно я сложи върху масичката, а после седна в краката на Хафса султан.

Майката на падишаха не можеше да не отбележи, че се държи безупречно, както е прието, и с вежливост.

— Ела, дъще. Седни тук, до нас.

Хюрем се изправи, шумолейки с роклята от люлякова коприна от Дамаск, и се намести близо до валиде султан. Уплаши се, че жената може да чуе туптенето на сърцето ѝ. Тя не искаше да става враг на тази жена, не искаше да губи нейната подкрепа.

— Бог да пази от уроки и лоши очи, Хюрем ханъм — подхвана валиде султан. — Люляковият цвят много ти отива.

Вместо отговор момичето се протегна срамежливо, хвана двете ръце на жената и целуна пръстите ѝ, гледайки я с благодарност.

— Бихме искали да поговорим с теб, дъще.

— Ненапразно казват, че тези, които се обичат, мислят еднакво. И дъщеря ви Хюрем от доста време искаше да поговори със своята майка.

Всъщност тя не бе имала подобно намерение. Все още не бе напълно готова да споделя замисъла си, но сега думите се изплъзнаха от устата ѝ.

— Така ли? Когато искаш, сме готови да те изслушаме, чедо. Длъжна съм да изслушам с внимание думите на жената, ощастливила сина ни, дарявайки го с три рожби.

Жената си пое дъх за момент и погледна момичето в очите. На Хюрем ѝ се стори, че строгото ѝ изражение се смекчава.

— Днес много ни притесни, дъще.

— Прости ми, майко. Без да искам…

— Мисля да известим главния лекар за неразположението ти.

— Не е необходимо, добре съм. Вашата грижа и тази на Хатидже султан бяха като лек за нас.

— Но все още си бледа. Защо така ти прилоша?

— Трябва да е от вълнение, валиде султан. Гласът на ходжата ни въздейства твърде силно.

Хафса султан не очакваше такъв отговор. Трябваше да спечели време, за да събере мислите си.

— Как така? — попита.

— И аз исках да поговоря и да се допитам до вас за това.

— Слушам те, дъще — заинтригувано я подкани валиде султан.

— Ние разбрахме, че в дома на господаря ни по-възрастните първи вземат думата. Нека преди нас нашата майка каже, каквото е имала наум.

Хафса султан реши, че няма нужда от увъртане — да става, каквото има да става.

— Виж, дъще, зная, че Гюлбахар сбърка. Когато Селим хан ме доведе като наложница от Крим след Айше хатун, тя не се отнесе с мен, както направи Гюлбахар с теб.

Гласът на жената беше мек, но Хюрем веднага усети заплахата, която тегнеше във всяка сричка. Отвори уста, за да възрази, но жената ѝ попречи, вдигайки ръка.

— Замълчи и ме изслушай докрай, Хюрем.

Момичето успя да запази външно спокойствие, макар изреченото да я зашлеви като бич.

— Айше се съгласи да дели с мен мъжа си, на когото бе родила две деца. И аз се примирих да деля с нея Селим. Какво друго можехме да сторим? Айше беше дадена на Свирепия от баща ѝ — кримския хан Менгли Герай. Кримското ханство можеше да се предпази от османско нашествие само чрез това сродяване. Айше нямаше право да каже, че не иска Селим.

Хафса султан се протегна, взе чашата и отпи глътка шербет.

Хюрем трескаво пресмяташе докъде ще доведе този разговор и тъкмеше наум подходящ отговор.

— А аз бях наложница. Без никакви права…

Хюрем пак се опита да възрази, но жената отново я спря.

— На кого можех да възразя или да се противопоставя? А Айше, която не бе успяла да роди син на османския падишах, на кого можеше да се оплаче? Кой щеше да я послуша дори да се залееше в сълзи?

Докато отпиваше още една глътка от сиропа, Хафса султан обмисляше как тактично да каже онова, което всъщност искаше. Не се съмняваше, че синът ѝ я уважава, но той все пак бе владетел — своенравен и непредсказуем. Не искаше в резултат на някоя лукава дума на Хюрем да бъде изпратена в заточение, както Гюлбахар. А такава опасност имаше, щом ставаше дума за Хюрем.

— Айше ханъм се грижеше за мен като по-голяма сестра. Научи ме на правила и порядки. Тя бе до мен, когато раждах Сюлейман. Не хранеше ревност в сърцето си, но дори и да не е било така, не го показа. Ето защо, когато Ай Бала хатун те изпрати като повереница на Гюлдане султан, майката на Айше хатун, ние с уважение приехме да се грижим за теб.

Хюрем лепна на лицето си благодарствена усмивка.

— Пък и те обикнахме — додаде валиде султан. — Видяхме в теб наложницата Хафса, представена на султан Селим. Спомнихме си за дълга си към сподвижничката ни Айше хатун. Обаче Гюлбахар хасеки не можа да бъде като Айше. Държа се като дете и загуби, а ти беше зряла и спечели.

Жената отново си пое дъх. По лицето ѝ се изписа притеснение, защото се затрудняваше да каже онова, което си бе наумила. А Хюрем вече разбираше накъде клонят приказките на Хафса султан.

Опитвайки се да усмири треперещото си сърце, валиде султан изведнъж затвори очи и изрече това, което я мъчеше:

— Срещу волята на сина ни, владетеля, сме като отбрулен лист срещу вятъра. Но заточението на Гюлбахар се оказа наказание за нас. Много ни липсва принц Мустафа, Хюрем ханъм.

Значи това била мъката на майката на владетеля! Ето, настъпи мигът, в който и най-малката грешка можеше да съсипе и погуби всичко. Една-единствена дума можеше да издаде истинските ѝ чувства. Вместо да говори, тя отново стисна с обич ръцете на жената. Като се опитваше очите ѝ да не показват чувства, Хюрем мълком подкани султанката да се доизкаже.