Когато пред очите на Гюлбахар изникна слабото, но здраво телце  на принц Мустафа, тя се сепна от страх. Всичко се беше объркало.

— Какво стана? — попита се сама. — За да няма вражда за престола, не роди дете след Мустафа и какво от това? Ето ти кавга за престола. Трима принцове за едно място. При това само един е от твоята плът и кръв. Какво ще се случва сега?

За първи път през тази нощ, докато плачеше горко в леглото си, Гюлбахар съжали с истинска тъга, че беше скрила две свои бременности от падишаха. Чрез бабини илачи, билки и лъжици тайно пометна двете си деца, превръщайки се в убийца. При това едното беше момче. От душата на Гюлбахар се откъсна безмълвен вик. Син! В спомените ѝ изплува онази кървава картина. Един нещастен принц убит, без да види бял свят, от ръцете на майката, която го бе хранила в утробата си… Колко дълги нощи Гюлбахар хасеки, която светът наричаше Махидевран, проливаше сълзи и се молеше на Аллах да прости.

Колко нощи чете за злощастното си чедо всички молитви, които знаеше. И колко нощи в сънищата ѝ малкото кърваво телце беше протягало ръчички към нея от дупката, в която го захвърлиха. Сякаш казваше:

— Спаси ме, майко!

Даваше обети, палеше свещи. Прекланяше се за прошка пред тюрбето на Еюб султан[86] и ѝ се наложи да пътува два дни до отсрещния бряг до хълма Юша[87], чиято могила гледаше към Черно море от другия край на Босфора[88]. Каква полза имаше от всичките молби и обети? Всички те останаха без отклик. Нима можеше да бъде опростена майка, отнела живота на детето си? Тя беше осъдена да изживее Ада на земята.

А московската свиня щеше да е пазачът на пъкъла. Именно тя я беше хвърлила в огъня.

— Горя в адски мъки — простена Гюлбахар.

Въпросът вече отдавна беше надхвърлил чисто женската ревност. Отсега нататък враждата между Гюлбахар и Хюрем щеше да навлече страдания на държавата. Опасността постепенно се увеличаваше. Черкезкото момиче сякаш чуваше стъпките на приближаващата опасност. Московчанката бе препасала всичките си оръжия. А Гюлбахар имаше само едно. И трябваше да го използва мъдро.

Хюрем не ѝ даваше мира дори и след като сънят победи мислите на Махидевран, които се гърчеха от болка и тъга. Сънува я с люляковата ѝ шапчица с перлите. Кискаше се и се поклащаше пред Сюлейман. Внезапно той протегна ръка към Хюрем и разтвори шепи. Оттам изскочи огромно земно кълбо.

Гюлбахар се събуди с викове, преди Хюрем да грабне кълбото от ръцете на Сюлейман. Или пък вече го бе взела? Не можеше да си спомни.


XLV


Цялото същество на Хюрем се раздираше от страх, че отново ще прегреши. Дали помислите ѝ също бяха грях или не — не знаеше. Щом почувстваше изкушението, започваше да се моли:

— Пресвета Богородице, Иисусе Христе, простете ми!

За първи път го усети в една от онези тъмни нощи в харема. Лежеше свита на дюшека, сложен направо на пода в отделението на новопостъпилите наложници, което гледаше към каменния двор на новобранките, и се опитваше да не чувства с тялото и душата си болката от боя, с който я бяха наказали през деня. Върху нея се бяха стоварили като кошмар самотата, мъката по родителите, носталгията по родината, отчуждеността, несигурността, неизвестността за бъдещето, страхът и какво ли още не. Изведнъж незнайно откъде се извиси един прочувствен мъжки глас. Глас, призоваващ мюсюлманите към религиозна служба. Беше чувала този призив и преди в Крим, но за първи път той ѝ въздействаше така. Тя не можеше да каже дали я впечатлява повече гласът или пък мелодията, но призивът я вълнуваше, макар и дума да не разбираше от него. Безмълвно бе наблюдавала как Мерзука се моли, като коленичи на земята и после се изправя. Това не бе нещо ново. Бе виждала може би хиляди пъти как момичето коленичи и се покланя, как после отново се изправя и вдига ръце към небето. През онази вечер всичко ѝ се стори съвсем различно, сякаш го видя с други, нови очи.

След като Мерзука заспа, Хюрем извади иконата на Богородица от торбата с чеиза и се помоли да ѝ бъде простен грехът, че е поблазнена от друга религия.

През следващите дни, макар да чуваше призива за молитва по пет пъти на ден, тя оставаше безразлична. Значи, Дева Мария я пазеше. А докато четяха молитва на Мехмед и Михримах, Хюрем се свиваше възможно най-далеч в харема, за да не стигат думите до нея. Това си беше един вид кръщение. Децата ѝ бяха станали мюсюлмани, без някой дори да я попита. А колко много ѝ се искаше да бъдат кръстени със светена вода!...

В деня, в който щяха да четат за първи път молитва на ухото на принц Селим, учуди всички, като заяви:

— И аз ще гледам…

Отначало жените ѝ поясняваха, че това е мъжки ритуал и че тя не може да присъства, но не успяха да я разубедят.

— В такъв случай ние ще гледаме сина си през прозореца зад решетките — отсече Хюрем.

Султан Сюлейман веднага беше известен за прищявката ѝ.

— Добре, а Хюрем ханъм тропна ли с крак? — поинтересува се той.

— Да, владетелю.

Падишахът се засмя доволно.

— Тогава всичко е ясно. Какво стоите? Щом като токчето ѝ е заиграло, правете каквото иска.

Защото и той, както всички, вече знаеше, че щом Хюрем се ядоса и заинати за нещо, никога не се отказва от идеята си.

Направиха нужната подготовка. Хюрем хасеки, Хафса султан и щерка ѝ Хатидже султан — съпруга на великия везир Ибрахим, се настаниха зад решетките на един прозорец, а в съседната приемна бяха поканени мъжете.

Хюрем стисна развълнувано ръката на Хатидже султан, която седеше до нея. Обичаше това момиче, макар да бе съпруга на омразния ѝ враг. Пък и никой не я беше питал дали иска да се омъжи за онзи хърватски негодник. Вероятно всички везири, паши и аги на Османската империя се бяха събрали тук. Очите на Хюрем потърсиха Ибрахим. Ах, ти, мазнико!, каза си тя наум, раздвоена в чувствата си. Мразеше този мъж, всеки ден кроеше планове да го погуби, но обичаше жена му като сестра.

В залата влезе падишахът заедно с шейхюлислям Зембилли Али Джемали ефенди. Всички станаха и ги поздравиха с подобаващо уважение. Сюлейман изглеждаше великолепно. Перо, прикрепено с диамант, блестеше на тюрбана му. Хюрем се впечатли от уважението, което засвидетелства владетелят пред религиозния водач. То личеше от всяко негово движение. На влизане в залата Сюлейман ловко изостана с една крачка, хвана стареца за лакътя и го пусна пред себе си. Даде му опора да върви. Възрастният човек от своя страна също беше скръстил уважително ръце пред младия падишах, въпреки че той можеше да му е внук.

Влезе и новият предводител на еничарите — заради участието си в бунта старият заплати греха си с примка около шията. Той застана чинно, без да мърда, с плъстена извита шапка с ивица зелен плат, с червен кафтан, подшит по ръбовете с кожа, под който имаше зелен минтан[89], с червени шалвари и ботуши със завит връх. Мъжът излъчваше сила и непоклатимост, но Хюрем не можа да реши кое точно му придава този вид. Дали гарвановочерните гъсти засукани мустаци, чиито връхчета стърчаха нагоре, или светкавиците, които проблясваха в очите му? Или пък мъничкият ѝ принц Селим, когото държеше със силните си ръце на нивото на главата си?

Хюрем трепна, когато видя сина си. Бебето се оглеждаше с любопитни очички, сякаш разбрало, че се случва нещо важно. Познато му бе единствено лицето на чернокожия мъж, който след раждането се бе взирал в момченцето. Опита се да протегне ръчички към него. Докато малките длани стискаха въздуха, шейхюлислямът взе бебето в ръцете си и три пъти прошепна в ухото му:

— Селим хан…

Този глас… гласът, който помюсюлманчи принц Селим. Нейният син… Молитвата се носеше като шепот. После се превърна в ромон, във въздишка. И завърши с призив. Отсреща в залата мъжете се молеха за султан Сюлейман — синът му да е дълголетен, а империята му вечна. Гордият баща пое доволно бебето в прегръдките си и стараейки се околните да не забележат, го обърна към решетките, зад които Хюрем следеше всичко с влажни очи.

А там настъпи вълнение. Хафса султан и дъщеря ѝ видяха смаяни, че по бузите на Хюрем като наниз се стичат сълзи. Знаеха, че девойката лесно се разплаква. Дори когато чу, че Сюлейман е нарекъл момичето Хюрем, Хатидже султан се пошегува:

— Владетелят, нашият брат, знае всичко по-добре от нас. Но се страхувам, че е избрал грешно име за любимката си. Името ѝ не бива да е усмихната, а ревлива. Непрекъснато я разплакват, горката.

И Сюлейман не беше останал по-назад през онзи ден.

— Нищо, Хатидже, ние ще развеселяваме и съдбата ѝ, и лицето ѝ.

И ето че Хюрем отново плачеше. Но сълзите ѝ този път бяха различни.

Хатидже първа забеляза, че момичето е на път да припадне. Беше ѝ причерняло и тъкмо когато щеше да се свлече на кушетката, сестрата на падишаха успя да я хване. Прислужничките изтичаха да помогнат, а Хюрем само каза:

— Не казвайте на господаря, моля ви! Искам да чуя и вечерната молитва. Ако научи, няма да ми позволи.

Ала молбата на Хюрем не бе изпълнена. Великият везир Ибрахим който разбра за случилото се от жена си, веднага изтича при Сюлейман.

— Днес на Хюрем ханъм ѝ е прилошало. Но сега е здрава и е добре.

— Очевидно е от вълнението.

— И така да е, смятам, че е редно да си почине. Но тя искала довечера да слуша и Мевлида[90], който ще се чете за принц Селим хан.

Падишахът погледна Ибрахим замислено.

— Остави я да слуша, Ибрахим. Не я карай да тропа с крак. Знаеш, че това не води до нищо добро.


— Преструва ли се Хюрем?

Хафса султан беше преживяла достатъчно, за да знае, че сълзите на една красива жена измиват и заличават мъжката воля. Та нали самата тя беше използвала това оръжие, за да смекчи каменното сърце на мъжа си! Нима московчанката прилага тази тактика, за да постигне желаното и хората да я харесват? Още когато валиде султан я прие за първи път, Хюрем се разхлипа тъжно с думите: