И Хафса султан въздъхна с навлажнени очи. Притисна главата на Хюрем към гърдите си.

Още двама души се бяха просълзили. Мерзука и Джафер… Двамата предани свидетели на греха… Мерзука стоеше встрани и дотогава беше стискала зъби. Но когато падишахът вдигна бебето над главата си, момичето загуби самообладание. Страните на Джафер също се намокриха от рукналия от очите му порой, когато черното момче чу думите:

— Султан Сюлейман вдигна принца над главата си.

Джафер плака за последен път, докато слушаше песента на Хюрем през нощта, когато се зарече да ѝ служи. Какво ли не се случи от онзи ден до днес. Изведнъж всички събития прелетяха пред влажните очи на Джафер. Онази девойка, която отвратителният Сюмбюл ага безмилостно беше налагал по гърба с дряновата пръчка, сега беше родила деца на самия владетел на света. Нямаше две мнения. Падишахът обичаше Хюрем.

— Също като мен — обади се неканено тънко гласче в главата му.

Засрами се и махна с ръка, сякаш искаше да прогони тази мисъл, но не можа. Тя си стоеше все там.

— Какво толкова — каза си. — Какво като проклетата ми кожа е черна? Нали сърцето ми не е такова. Чернокожият евнух също може да обича, както и падишахът.

Джафер се откъсна от мислите си, когато султанът отново каза:

— Вижте, чуйте и кажете на всички!

Сега гласът на Сюлейман като че идваше от много далеч.

— Синът на владетеля на Анадола и Румелия султан Сюлейман и усмихнатата Александра Анастасия Лисовска, в чието красиво лице гледаме и за която пожелахме да бъде назовавана Хюрем…

Господи, Господи, Господи! Хюрем щеше да полудее от радост. Сюлейман все още държеше бебето над главата си.

— …се роди с Божието позволение. Нарекохме първия си принц Мустафа, за да има честта да носи името на нашия пророк Мохамед Мустафа. Втория принц кръстихме с името на прадядо ни Мехмед хан, който осъществи хилядолетната мечта на ислямския свят, като погреба Византия в историята. Сега Всемогъщият дари нас — неговия раб — с още едно мъжко чедо. Слава на Бога! Нарекохме го Селим, че да го споменават с името на баща ни. Да се знае колко го обичаме. Принц Селим хан — каза падишахът, като вдигна глава към бебето в ръцете си. — Праправнук на султан Мехмед хан Завоевателя, правнук на султан Баязид, както и внук на нашия баща Селим хан Свирепия, нека почива в Рая, и също така на…

Падишахът се обърна към Хюрем.

Девойката се понесе във вихър от емоции, когато владетелят спомена истинското ѝ име, и първоначално не можа да разбере защо Сюлейман спря да говори и я погледна. Пресвета Богородице! — възхищаваше му се тя. — Колко велик човек е Сюлейман!

Внезапно осъзна. Падишахът очакваше да му каже име. Името на баща си. Името на дядото на принц Селим по майчина линия.

— Господарю — мънкаше тя и плетеше език. Преглътна. Думите трудно излизаха от устата ѝ. — Никола. Отец… Никола е… името на дядо му.

Сюлейман отново погледна към присъстващите в стаята.

— Отец Никола. Бог да дари принца ни с дълъг живот.

Очите на Хюрем вече се бяха изгубили зад водопада от сипещи се сълзи.

Всички присъстващи бяха останали със зяпнали усти от слисване.

— Амин — нададоха се гласове.

Знаменателни събития се рояха едно подир друго. Първо падишахът кръсти син от наложница на името на баща си. Възвеличи детето, като изброи имената на дядовците му. На всичкото отгоре спомена и името ма бащата на наложницата, наричайки го „дядо на принца ми…“. При това отец… Присъстващите се споглеждаха уплашено. Дали не им се беше причуло? Не, не беше. Всичко се беше случило точно така. Някои си помислиха, че дори и Хафса султан беше удивена.

Честно казано, събитията наистина надхвърлиха очакванията и на валиде султан. С доволна усмивка тя седеше до главата на Хюрем и гледаше с отнесен поглед. Не беше възможно да се прочете какво минава през ума на възрастната жена. Освен че споделяше щастието на сина си, си мислеше и за Гюлбахар. Вярно, обичаше Хюрем и децата ѝ. Особено мъничкото момиченце, което грееше като светулка. Така бяха свикнали с господството на мъжете, че бяха забравили, че и момичетата заслужават също толкова обич. А хубавата Михримах печелеше любовта на всички. Дори беше започнала да казва „баба“. Хафса султан оприличаваше нослето и очите на момиченцето на своите. Принц Мехмед беше наполовина на баща си, наполовина на майка си. Но Мустафа бе първият ѝ внук, първата ѝ любов. Неговото място беше по-специално. Обичаше го по по-различен начин.

Хафса султан си помисли за клетата Махидевран Гюлбахар, несретна жертва на гнева си, до какво я доведе едната ревност!

Беше пределно ясно, че Сюлейман напълно бе зачеркнал Гюлбахар. За нея вече нямаше надежда. Можеше да се върне в двореца единствено ако тронът се паднеше на Мустафа. Но дали първият принц щеше да дочака този ден? Вярно, обявявайки го за престолонаследник, Сюлейман бе показал, че ще се придържа към правото, справедливостта и обичаите, но тогава Мустафа имаше един съперник, а сега станаха двама. Докато възрастната жена мислеше какво може да се случи, потръпна от тревога, но успя да я прикрие.

— Веднага да бъдат повикани мюфтиите и ходжите — провикна се Сюлейман, чийто глас преливаше от щастие. — Прочетете молитва на ухото на принца и му дайте името. Разпратете глашатаи и вестоносци. Оповестете на войниците и поданиците ми, че принц Селим хан ни е дарил с честта да се появи на бял свят. Раздайте халва и шербети. Прочетете молитви за благоденствието на принца ни.


— От кучките също се пръква по цяло котило — беше първата реакция на Гюлбахар хасеки, когато получи вестта, че Хюрем има още един син. — И те раждат по толкова много. Вижте само, човек не може да се размине от малки псета. Значи харемът гъмжи от дечурлига.

— Ненапразно казват, че вълкът нрава си не мени — спонтанно се възмутиха всички, които чуха тези думи.

Според тях държанието на Гюлбахар беше непристойно. Злостните ѝ нападки преминаваха всякакви граници. Как си позволяваше да нарича децата на самия падишах псета? Колко великодушен човек беше султан Сюлейман, че все още не я беше дал на палача.

Всъщност и Гюлбахар усети, че е допуснала грешка. И то непоправима. Но не можеше да се контролира. Тя знаеше, че острият ѝ език и ревността ѝ ще отдалечат Сюлейман от нея още повече, но не можеше да обуздае гнева си. Езикът ѝ нямаше спирка. Прилягаха ли такива думи на майката на принц престолонаследник? Дори и прислужничките ѝ я одумваха шепнешком зад гърба ѝ:

— Чу ли я какво каза?

— По-добре да не бях. Не можах да повярвам.

— Бива ли да се говори така зад гърба на жена, която въпреки че изяде толкова бой, не каза една лоша дума и дори умоляваше владетеля да прости на Гюлбахар?

— Ех, господарке, щом не знаеш как да го задържиш, ще се появи някоя и ще ти го грабне от ръцете, това е положението.

Когато тези клюки достигнаха до ушите на Гюлбахар, яростта ѝ се разбушува с нова сила. Наложи момичетата с дряновата си пръчка, която винаги държеше подръка.

— Ще говорите ли отново зад гърба на Махидевран Гюлбахар хасеки? Разкайвате ли се, а? — питаше тя при всеки удар, крещейки неистово.

— Разкайвам се, отвръщаше всяка от наказаните, макар вътрешно да я проклинаше с думите „ръцете да ти се строшат дано“.

Но клюките не престанаха. Този път тръгна мълвата, че султан Сюлейман вече изобщо не излизал от леглото на Хюрем.

Един път Гюлбахар хасеки се спотаи зад вратата и заслуша, проливайки горчиви сълзи.

— Това момиче си е родено под щастлива звезда, скъпа — каза една прислужница. Гюлбахар веднага разбра, че говорят за Хюрем. — Може ли човек да има чак толкова късмет?

— Какво? Хюрем отново ли е бременна? — каза друга през смях. — Нашата ще получи удар.

— Така е. Хюрем затова продължава да ражда, та тази тук да получи удар и да пукне!

Гюлбахар беше принудена известно време да слуша смеха, избликващ зад вратата.

— Колко му е да го направи, красавице. Владетелят не излизал от леглото на московчанката. А и момичето е една нива — каквото посееш, все пониква. Казват, че падишахът вече не отивал да слуша какво се говори в Дивана. Ясно е, че постоянно сее.

Клюкарките продължиха да се кискат.

— В деня, когато се родил младият принц, господарят ни подарил на Хюрем ей толкова голям червен рубин и изумруд.

Гюлбахар не виждаше, но клюкарката със сигурност показваше с ръка размера на изумруда и рубина.

— „Когато порасне синът ни, ѝ рекъл, ще закачиш камъка на перото на тюрбана му, Хюрем ханъм“. А около врата на момичето увил огромна перлена огърлица с дължина я един, я два аршина[85]. Всяка перла била по ей толкова, не е зле, нали? От Индия ли ги били донесли, от Йемен ли, не знам? А фустата Хюрем отвърнала: „Подаръкът от господаря ми ще нося на главата“, и усукала перлите около островърхата си шапка. Нужно ли е да споменавам, че е била в люляков цвят? Жената е луда по светлолилавото. В градините на двореца и по тепетата на Истанбул не можело да минеш от люлякови дръвчета. Очевидци разказват, че по цял ден обикаляла из харема с шапката с перлите. Един Бог знае, сигурно не я маха и в леглото с господаря ни.

Другата се усмихна.

— Маха я, маха я. Не може в леглото на султана с островърха шапка. Не може да пъхаш две остриета в едно легло.

Кикотът на момичетата ужили мозъка на Гюлбахар като най-отровните скорпиони. В един момент почувства неистово желание да отвори вратата и да счупи пръчката в гърбовете им. Но успя да се овладее.

Не бъди глупава, Гюлбахар — каза си тя. — Поне този път преодолей чувствата и използвай главата си. Не виждаш ли, че земята се изплъзва изпод краката ти! Тук става въпрос за живота ти, глупачке, не разбираш ли? Да беше само твоят живот, както и да е, но и този на сина ти е вече в опасност.