Хюрем натисна гърдата си отдолу и отново я подаде на сина си. Един-два пъти мъничките устни я захапаха и изпуснаха и после всичко си дойде на мястото. Бебето започна лакомо да суче майчиното мляко.

Хюрем отново погледна притворените очи на момчето си. Взря се и в носа му. Изобщо не беше малък и чип. Или само така ѝ се струваше? Дали не виждам онова, което ми се иска? — запита се.

За момент бебето пусна зърното и си пое въздух. После затърси с малките си ръчички, сякаш искаше да я хване. Когато майка му отново поднесе гърдата си към устничките му, то престана да хленчи и продължи да суче.

Хюрем затвори очи. Беше изморена. Тялото и душата ѝ бяха изтощени, сърцето ѝ бе изтерзано. Липсваха ѝ руските степи, ромолящите реки, заснежените склонове, прихлупени от сиви облаци. Представи си, че се мята на гърба на Умут и лети в галоп по безкрайните полета, докато вятърът развява гривата на коня. В какво ли се изразяваше свободата? Дали беше в това да се вкопчиш във врата на кон, изпускащ огнен дъх, и да прегърнеш полята и горите, или пък да преследваш властта, затворен между четири стени в двореца? Ами щастието? В кое от двете беше ключът за него? В свободата ли, или пък във властта?

Когато отвори очи, забеляза, че синът ѝ, който сучеше с премляскване, я наблюдаваше учудено. Една възрастна жена беше казала, че децата не виждат, когато се родят. До този ден Хюрем вярваше на тези думи, но сега се усъмни. Това не беше празен поглед. Сякаш момченцето я опознаваше, изследваше и разучаваше. Какво ли си мислеше? Дали не се чудеше коя е тази жена?

— Синко — прошепна Хюрем, — бяло мое гълъбче! Аз съм твоята майка. Добре си ни дошъл, много ни зарадва.

Бавничко дръпна гърдата си, погали с пръст устничките на новороденото. Когато го щипна лекичко за брадичката и каза: Миличкото ми! — детето се засмя.

Сърцето на Хюрем се разтуптя неудържимо от щастие и тя се обърна към Хафса султан, която седеше до нея. При тази гледка очите на възрастната жена се наляха със сълзи и тя прошепна:

— Твоят принц и принцът на сина ми — владетеля.

Хюрем изведнъж осъзна какво означават думите ѝ, въпреки цялата си умора. Майката на султан Сюлейман за първи път ѝ беше казала: твоят принц. До този момент децата ѝ бяха наричани „принц и принцеса“ само ако се споменаваха заедно с името на падишаха. Когато говореха на Хюрем, хората ги наричаха „синът и дъщерята“ на хасеки. Единствено обръщайки се към съпругата на падишаха, те използваха титлите „принц“ или „принцеса“. Така повеляваше дворцовият етикет. Избирайки думите „твоят принц“, Хафса султан намекваше, че вече приема Хюрем за съпруга на сина си. За Хюрем нямаше значение, че възрастната жена изразява мислите си по този завоалиран начин. Всъщност за всичко в двореца се говореше така сдържано. Хюрем целуна ръцете на Хафса султан, която неотлъчно бе седяла до нея по време на раждането, придремвайки на мястото си през дългите кошмарни нощи.

Помисли си: „Не се бой, Хюрем, ти се спаси от Ада. Не се бой!“

Но оставаше още едно изпитание.


Когато султан Сюлейман влезе в стаята, всички коленичиха. А Хафса султан се изправи на крака и леко наведе глава пред сина си.

Младият падишах се беше пременил, сякаш отиваше на тържество. Липсваше само тюрбанът на главата му. Хюрем не можа да проумее каква беше причината и припряно понечи да се изправи от пищното легло, в което се беше отпуснала. Сюлейман я възпря. Наведе се и целуна по челото Хюрем, която за три години му беше родила двама синове и една дъщеря. Когато докоснаха челото ѝ, девойката усети, че устните на падишаха горяха като огън.

Докато прислужничките заднишком напускаха тихо стаята, Сюлейман вдигна ръка с думите:

— Никой да не излиза. Останете тук и станете свидетели на щастието, с което ни дари Аллах.

Всички се заковаха на място.

Падишахът бавно седна в края на леглото и каза:

— Прости ми, Хюрем.

Тези думи слисаха присъстващите в стаята. Акушерките, които все още се суетяха около Хюрем, не можаха да повярват на ушите си. Самият султан Сюлейман да иска прошка от наложница! Това беше нещо нечувано! Сред тях имаше възрастни жени, които бяха изродили децата на десетки наложници. Нито бяха чували, нито виждали някоя от тях да получи такъв комплимент. Дори и бащата на Сюлейман, Селим хан, не се отбиваше при наложниците. Беше видял сина си месеци след раждането му.

— Забавихме се и не дотичахме веднага — продължи султан Сюлейман, — защото ходихме на намаз и се помолихме на всемогъщия Аллах в знак на благодарност, че ни дари и с теб, и със сина ни.

— Всъщност ние молим Негово Величество султана да прости на робинята си Хюрем, задето толкова ви притесни и ви накара да чакате — отвърна от своя страна Хюрем.

Виждаше му се много пребледняла. Дори и така момичето беше невероятно красиво. Червените ѝ коси се диплеха на вълни върху възглавницата, напъхана в искрящо бяла калъфка, която беше специално изпрана със синка. Въпреки неистовите болки, които беше изстрадала, синьозелените ѝ очи отново обгръщаха Сюлейман като безбрежно море.

Когато акушерките взеха повития принц и понечиха да го подадат на баща му, Хюрем ги спря.

— Майката трябва да поднесе принца на баща му.

Тя внимателно прегърна детето, вдиша уханието му и после го подаде на младия мъж.

— Ваше Величество султане мой, ето плода на неописуемата любов, която робинята ви Хюрем изпитва към вас.

Сюлейман пое бебето в прегръдките си. Изведнъж погледът му се промени. Сърцето на Хюрем блъскаше лудо, докато тя наблюдаваше как падишахът оглежда лицето на детето. Това беше проучващ поглед. Дори и мъничкото момченце, което се бе успокоило след храненето, усети лешниковите очи, съсредоточени върху него. И то заби синия си взор в баща си със същото внимание.

Всички в стаята мълчаха. Очите им не се откъсваха от сцената между бащата и сина. Хюрем сведе глава към скута си, сякаш предусещаше нещо. Докато Сюлейман оглеждаше сина ѝ, тя се опитваше да потисне притеснението си, разтривайки ръце една в друга. Нямаше да издържи да ги гледа дълго. Скара се на себе си: „Какво е това вълнение, защо сърцето ти препуска така?“. Още ли я гризяха съмнения?

Не, Хюрем нямаше никакво съмнение. Грехът не беше оставил нищо друго в сърцето ѝ освен тиня. Все някога щеше да намери начин да я изстърже от себе си. Или пък до края на живота си щеше да се бори със съвестта си и това щеше да е цената на властта, към която се беше устремила. Иначе нямаше жив свидетел, който ежедневно да я повлича във водовъртеж от подозрения. Ала защо Сюлейман не продумваше? Защо не целуваше сина си и не го наричаше: Принце мой! Защо не позволяваше на прислужниците да излязат? Какво искаше да видят те? Дали щастието им, както самият той каза, или пък нещо друго? Ами тези устни… Защо устните на падишаха постоянно потрепваха?

Изведнъж Сюлейман се обърна към Хафса султан:

— Права сте, майко. Моят принц изключително много прилича на Хюрем ханъм. Все се молехме на Аллах да ни дари с чедо, което да е като нея. И молбата ни беше чута, слава на Бог.

Oт тези думи Хюрем запомни едно-единствено нещо. Моят принц.

Останалото премина покрай ушите ѝ като тътнеж. Моят принц…

Да, Твоят принц, Сюлейман! Големите страхове и колебания бяха останали в миналото. Ето че падишахът подпечата щастието им с две думи. Този път сърцето на Хюрем радостно запърха. Лицето ѝ се озари. За първи път от много месеци тя се превърна в момичето, което Сюлейман наричаше „усмихната красавица“ и по чиито страни се разлистваха рози, щом се засмееше. В очите ѝ синьото и зеленото се сляха в щастлива прегръдка.

Падишахът бавно показа на майка си принца в прегръдките си.

— Когато порасне, тези златноруси коси ще придобият червени оттенъци, както на Хюрем. А виж тези очи, майко — същинско море, също като тези на майка му. Ние бяхме омагьосани, когато зърнахме очите на Хюрем. Сякаш чухме плисъка на вълните. Виж тези очи. Хората ще се запленяват също като нас още щом видят принца ни.

Господи, колко прекрасни думи бяха това!

— Господарят ни глези робинята си — промърмори Хюрем едва доловимо.

И валиде султан се усмихваше щастлива.

— А от вас е взел челото и веждите. И разбира се, погледа. Още отсега гледа пламенно като баща си.

Сюлейман отново се взря в детето, за да се убеди в твърдението на майка си. Жената беше права. Челото на бебето беше широко като неговото. Засега веждите му представляваха рус мъх, но извивката им беше същата. Прецени погледа на момченцето, което все още го изучаваше съсредоточено. „Строго гледа, палавникът“, помисли си Сюлейман и се развесели. Кимна с глава и потвърди:

— Този поглед пробожда гърдите на човек, майко.

— На мен ли го казвате — намеси се Хюрем със срамежливо изражение. — Та нима Негово Величество султанът не прониза моите гърди само с един поглед?

Султан Сюлейман се обърна към Хюрем:

— Нима нашата гръд също не е прободена, Хюрем ханъм? Очите ти обсебиха всяка мисъл в главата ни? А виж как изпитателно гледа принцът ни.

Когато падишахът леко се обърна настрана, за да покаже момчето на Хюрем, настана истинска олелия. Бебето се размърда заради причиненото неудобство и се разплака. Сюлейман го притисна към гърдите си и го целуна. Копринено меката кожа на момченцето се подразни от допира на твърдите мустаци. Плачът му стана по-пронизителен, но Сюлейман не му обърна внимание. Повдигна сина си с две ръце и се обърна към струпалите се в стаята жени.

— Вижте, чуйте и кажете на всички! Султан Сюлейман пое принца си и го вдигна над главата си.

Дочу се тихо прихлипване въпреки оглушителните писъци на момченцето. Нервите на Хюрем, които досега бяха обтегнати като струни, изведнъж се отпуснаха и сълзите ѝ рукнаха.