Устата на Тачам не можа да довърши думите, но Джафер беше разбрал… Мъжът вероятно беше казал нещо от рода на: Дали на Сюлейман московската курва е там?

— И ти какво направи?

— Казах му да не говори така за жената на падишаха. Той не ме послуша. Вика ми: Какво те засяга? Фустата е к…

Тачам отново не успя да произнесе думата.

— А ти наби мъжа в присъствието на падишаха, пашите и везирите.

Тачам Ноян кимна с глава като виновно дете.

— Ами ако те бяха хванали? Може ли да се биеш в присъствието на падишаха?

— Защо да не може? По нашите обичаи не е мъж онзи, който позволява да обиждат жена му или дъщеря му, черньо! А този, когото наричаш владетел, не е ли мъж? Щеше ли да остави безнаказано да говорят лошо за жена му? Ако беше чул, със сигурност щеше да убие онзи тип. Щом той не чува, ние сме там. Нима ще стоим и ще слушаме как обиждат жената на владетеля?


Третото раждане беше по-трудно за Хюрем дори и от първото. С дни изпитваше болки. Гърчеше се от мъките с мисълта, че този път сигурно ще умре.

Акушерките се опитаха да не издават притеснението си. Запознаха главния лекар с положението. Когато възрастният мъж изпадна в размисъл, поглаждайки брадата си, акушерките се угрижиха още повече. Жените се препотиха от въпросите на доктора за състоянието и поведението на Хюрем. Беше преглед от разстояние. Пък и какво повече можеше да направи! Никога не беше израждал дете през живота си. Ако беше рана от сабя или стрела, знаеше с кой мехлем да ги намаже, както и кои билки да свари и да даде, за да успокои киселините в стомаха, да предизвика уриниране или да излекува запек. Но нямаше понятие как да издърпа и извади едно бебе, което упорстваше и не искаше да излезе. Тези жени със сигурност знаеха повече от него за раждането. Всички говореха шепнешком с валиде султан. Докато слушаше, Хафса следеше с притеснен поглед Хюрем, от която изобщо не се отделяше. Решиха, че непременно трябва да се допитат до падишаха за мерките, които да предприемат, ако нещата се усложнят. Възрастната жена повери Хюрем на Мерзука и описа ситуацията на сина си.

— Бебето се инати, синко.

Сюлейман поклати глава с разбиране.

— Момичето много страда. Никога не е било така. Другите две лесно ги роди, но това…

— За какво са тогава лечителите и акушерките? Не могат ли да се погрижат за нашата хасеки? Не могат ли да спрат болката на Хюрем ханъм? — попита с гневен глас младият мъж.

Хафса султан обясни:

— Всички правят, каквото могат. Но като че ли бебето е обърнато наопаки.

— И какво ще стане?

— Положението е опасно. Акушерките казват, че можем да изгубим и майката, и бебето.

— Да спасят Хюрем, майко! — заповяда Сюлейман, без изобщо да се замисли. — Всички да се молят. Не оставяйте усмихнатата ни жена да повехне. Направете, каквото е нужно, но Хюрем да бъде спасена!

На следващия ден болките се засилиха. Щом Хафса султан поставеше на челото на Хюрем кърпа, напоена с вода и оцет, тя веднага изсъхваше. Момичето гореше.

Акушерките и прислужничките коленичиха от двете страни на леглото и започнаха да се молят. Мерзука говореше безспирно, за да държи в съзнание спътницата си. Все едно ѝ беше какво приказва, просто бърбореше.

— Спомняш ли си, когато за първи път изигра театъра на сенките в Бахчесарай, как всички се изненадаха? — После се засмя, сякаш беше казала нещо много забавно.

Хюрем с мъка повдигна клепачи. Опита се да схване думите на Мерзука, но не можа. Пред очите ѝ сега се простираха безкрайните руски степи. Явно беше май, полята на юг бяха покрити с жълтуга. Снеговете по планините все още не са се стопили напълно, минзухарите едва са подали главички, помисли тя. По изсъхналите ѝ устни пробяга едва доловима усмивка. Мерзука ги навлажни с мокро парче плат. Май тази усмивка е добър знак, погледна тя към акушерките с надежда. Но в очите на жените не можа да види радостния отговор, на който се надяваше.

Във всяко кътче на двореца се шепнеха молитви.

През нощта падишахът дълго стоя в молитвена поза. Спомняше си своето детство. После — нощта, през която Фюлайе хатун роди принц Махмуд, и мига, в който пое в ръце първото си дете. А самият той бе още момче. Сети се за любовните нощи, които беше преживял с Гюлбахар в Маниса. Раждането на принц Мустафа. „Моят син ханът, моят храбър син“ — повтаряше той наум. Мъката в душата на Сюлейман бе изписана на лицето му. Краката му бяха изтръпнали от продължителното стоене на колене, боляха го, но той изобщо не понечваше да се изправи. Мънистата на броеницата бавно се плъзгаха между пръстите му. Лицето му се изопна от покруса при мисълта, че сред толкова щастие в душата му все пак е могло да има някаква празнота. Празнота — неразбираема, безпричинна… Какво друго можеше да желае един човек, за да бъде щастлив? Слава, знаменитост, богатство, красота, мощ жена, деца... Ето че Аллах го даряваше постепенно с всичко, но онази неописуема тъга не изчезваше от душата му с години? Изведнъж Сюлейман си спомни първия ден, когато видя Хюрем. Усети как облаците на тъгата се разсеяха, а болката, която се бе настанила по лицето му изчезна. Бе сигурен, че ако станеше и се огледаше, щеше да види как лицето му сияе в мрака. Усмивката на Хюрем, нейният глас, песни, кокетство. упорство, флирт, капризите ѝ… Това, че му раждаше деца едно след друго…

Тази вечер за първи път, докато ровеше из миналото върху молитвеното килимче, Сюлейман осъзна промяната в живота си. Не знаеше как е станало, но руската девойка някак бе запълнила празнотата в душата му. И сега момичето беше в опасност. Гърчеше се в болки, за да му роди още едно дете.

— Аллах, в твоите ръце съм — прошепна султанът в тъмнината. — Направи ме владетел на този свят, постави ме като господар на ханове и крале. С една моя заповед се сриват планини, скали и тронове. Но аз съм безсилен пред твоята мощ и величие. Не мога да направя друго, освен да те умолявам. — Падишахът замлъкна за момент. Сякаш изчакваше да чуе някакъв глас. Тихо продължи: — Зная, тя не е мюсюлманка, но не взимай от ръцете ми дара, с който ме удостои. Ако не заради твоя раб Сюлейман, то пожали я заради децата ни.

Още един мъж се молеше за Хюрем. Джафер се бе свлякъл пред вратата на стаята, в която Хюрем се мъчеше от родилни болки, застинал в молитва с обърнати нагоре длани[83]. Не помръдна с часове. Сливаше се с мрака, дори и бялото на очите му почти не се виждаше. Когато тук-там запалиха факлите, видяха, че Джафер все още стоеше така — като статуя от черен мрамор. Цяла вечер се моли безмълвно:

— Аллах, прехвърли на твоя раб Джафер нейните грехове. Вземи моята душа и остави живи и Хюрем ханъм, и бебето в утробата ѝ.

Хюрем бе убедена, че болката, която чувстваше, е наказание. Често съзнанието ѝ се замъгляваше, причерняваше ѝ пред очите и тя потъваше в тъмнина. Щом отвореше клепки, виждаше надвесени над себе си сивкави размазани силуети на жени с притеснени лица. Тя се опитваше да си даде кураж:

— Хайде, синко, храбри мой принце!...

Дали щеше да е син? Да, така ѝ се струваше. Щеше да роди още един син на Сюлейман.

— Хайде, храброто ми момче, хайде, юначе, както се задържа в майчиното лоно, така се хвани и за живота. Излизай вече! Виж, дърветата са облекли розови и бели премени. Птичките пеят най-хубавите си песни за теб. Хайде, ела!...

И най-сетне принцът се появи. Стаята се огласи от плача на новороденото. Хафса султан лично съобщи радостната вест на сина си. Въпреки възрастта си тя се затича по дългите коридори. Забрави норми, правила и порядки.

— Сюлейман, имаш син! — каза тя.

Тревожните сенки по лицето на падишаха се разсеяха. През прозореца, където беше прекарал тази безсънна нощ, се разкриваше несравнимата красота на Истанбул, окъпан в пролетно слънце. Дори не забелязваше тази хубост, докато не разбра, че отново е баща на мъжка рожба. Изведнъж му се стори, че всичко наоколо се облива в радостно зарево. Внезапно се обърна тревожно към майка си.

— Как е Хюрем ханъм, майко? Как е майката на принца, добре ли е? Жената му отвърна само с блеснал поглед и падишахът вдигна ръце във въздуха. За миг зарея взор в синия безкрай на небесата, сякаш търсеше нещо. Изтри лицето си с длани[84].

— Благодарен съм ти, че ми остави Хюрем!


XLIV


Разбра, че беше прибързала да се радва, задето се е избавила Ада, когато акушерките ѝ подадоха дундестото момченце. Това беше снежнобяло здраво дете. Когато Хюрем видя, че мекичкият мъх, покриващ главата му, биеше на русо, адският огън отново забушува в нея. Съмнението отново затисна мислите ѝ като канара. Страхът стегна сърцето ѝ в желязна лапа. Нима съмнението и страхът никога няма да я напуснат? Хюрем ще бъде съпътствана от опасенията си навеки, така ли?

Обърна глава и срещна очите на Мерзука. Дълго се взира в лицето на татарското момиче, за да открие същите притеснения там. Но Мерзука беше изключително щастлива и спокойна. Хюрем си помисли, че може би преувеличава? Гузната съвест явно ѝ играеше лоша шега. Да, със сигурност беше така.

Погледна новата си рожба в скута си, която ревеше и не ѝ даваше мира. Внимателно огледа веждите и очите ѝ. Не можа да реши какъв е цветът им. Не се разбираше от перлените сълзи, които ги изпълваха, но засега като че ли биеха на синьо. Със сигурност с времето щяха да потъмнеят. Дали и косите му щяха да почернеят? Разбира се, че да. Кое бебе е останало, както се е родило? И този силен младеж нямаше да порасне такъв рус.

Извади гърдата си и я доближи до устата на детето, което продължаваше да крещи. Бебето се изненада. Пое си дълбоко дъх един-два пъти и вдиша майчиното ухание, което отсега нататък непрестанно щеше да търси. Докато виковете му постепенно отслабваха, природата каза думата си. Момчето намери гърдата и първото майчино мляко потече в устата му. Тъй като не очакваше такова нещо, стреснато дръпна главичка, смутено от течността, която изпълни устата му. Мерзука се протегна и внимателно забърса млякото, стекло се от устата му.