Дори подготовката за тържеството носеше всеобща радост, но Хюрем, която би трябвало да е най-доволна от всички, понеже падишахът прие идеята ѝ и я осъществи, не се зарадва. Защото пътникът бе тръгнал. Отново беше бременна.

Побърка се от тревога, докато не се увери, че е истина. Но ето — без съмнение в утробата ѝ се бе зародил нов живот. През коя ли нощ бе поел пътникът? През онази — злочестата? Или когато се върна в двореца и припадаше от наслада в ръцете на Сюлейман? Ужасното съмнение я разяждаше. Първо мислеше да не казва на никого. Но докога щеше да го крие? Шепнешком съобщи на Мерзука. Татарското момиче запуши уста с ръката си, както правеше всеки път, когато се уплашеше. Очите му гледаха с питащо изражение: „От него ли е?“.

— Не — отсече Хюрем. — Не е възможно. Със сигурност не е.

Погледна към Мерзука със замислени очи.

— Но въпреки това трябва да се отърва от бебето — прошепна тихо в ухото ѝ. — Не мога да нося това съмнение. Ще ме убие.

Мерзука още стоеше с ръка на уста.

— Не можеш да сториш това — успя да каже тя.

— Трябва да го направя.

— Ами ако не е от него?

— Разбира се, че не е.

— Тогава го остави да живее.

— Ако то живее, и съмнението ще продължава.

Най-накрая Мерзука свали ръка от устата си.

— Още едно убийство ли? — прошепна, докато обръщаше гръб към Хюрем.

— Не, едно спасение.

— Грехът носи грях, а смъртта — смърт. Не може да продължаваш така.

Хюрем обърна рязко поглед към момичето. В очите ѝ гореше студен

пламък. Мерзука не посмя да я погледне.

— Ще ми помогнеш ли?

Татарското момиче кимна, без да вдигне глава.

— Ще ти помогна, знаеш — промърмори. — Трябваше на всяка цена да те спра тогава. Не можах да те опазя — млъкна за момент и погледна Хюрем притеснена. — Аз също съм част от твоя грях.

Хюрем я накара да замълчи.

— Не говори така, спътнице моя! Аз те посрамих. Опетних тялото си. Изобщо не бива да споделяш този грях. — Гласът ѝ вече беше като стон. — Не знаех какво правя, не помислих. Не можах да накарам душата и похотта, която дяволът разпали в тялото ми, да ме послушат. Мислех си, че невинната обич, чиито искри прехвръкнаха на онзи пазар, ще си остане такава. Прегръдки за една вечер, няколко приятни думи, смятах, че онази тъмна нощ ще отлети като спомен, запазен само в съзнанието ми. Но не стана. Бях победена от дявола.

Притеснена, Мерзука попи с копринена кърпичка сълзите, налели ъгълчетата на очите на Хюрем.

— Откъде можеше да знае коя съм? На сутринта всеки щеше да си тръгне по своя път, подир своята съдба. — Хюрем се усмихна горчиво. — Ето че накрая всеки последва съдбата си. Той — смъртта, а аз — двореца.

— Нямаше друг изход, след като той разбра коя си.

— Кой знае? Може и да е имало. Ала когато страстта, страхът и паниката се съберат в едно, не можеш да прецениш дали решението ти е правилно или грешно.

Мерзука посочи корема на Хюрем:

— Може да е от него, нали?

Хюрем сви устни, сякаш казваше: „Не зная“.

— Един глас непрестанно крещи в мен, че не е от него. Непрестанно. Дори в съня ми. И аз му вярвам. Защото през онази нощ имаше нещо странно. Тогава го усетих. Не можех да определя какво е, но го чувствах. Нещо липсваше. Сега вече знам какво е било.

— Какво липсваше?

— Любов. Нямаше любов. Тялото ми гореше от желание, но ей тук беше празно. — Хюрем посочи на Мерзука сърцето си. — Кълна се, че освен страст в сърцето ми нямаше друго чувство. Дори когато полудях от наслада, аз се молех на Господ да прости греха ми. Може ли да порасне семе, посято без любов?

Откъде Мерзука можеше да знае? Никога не ѝ се беше случвало нещо такова. Никога душата ѝ не бе потрепвала от ласката на мъж. Тя погледна отчаяно Хюрем.

— Според мен не може — каза хасеки.

— Тогава недей. Остави го да живее.

— Да не искаш всеки ден да го гледам в лицето и да се питам дали не е пораснало от онова семе? Дори и само заради съмнението не бива да го оставям да се развива в утробата ми. Трябва да го махна от себе си. Само така ще се пречистя.

Хюрем обаче не успя да пометне. Какво ли не направи — поглъщаше всякакви лекове и бабини илачи, които Мерзука бе научила от този и онзи, но нищо не помогна. Хюрем се отказа от опитите, когато усети движенията на развиващия се в нея плод. Наложи си това, което искаше да вярва — че единствено семето на един могъщ човек може да се вкопчи с такъв инат за живот в майчината утроба. Това бе потомък на Сюлейман — бащата на нейния принц, на красивата ѝ малка принцеса. Ще му помогне да види бял свят.

Когато обяви решението си, Мерзука заплака тихичко.

— Слава на Аллах — прошепна. — Взе един живот и спаси друг.


Хюрем обяви добрата вест на султан Сюлейман в деня, когато тържествата започнаха. Откакто свят светуваше, не бе имало тъй пищно събитие. Истанбул бе на крак. Тъкмо срещу великолепния дворец на Ибрахим бяха издигнати гигантски шатри. Сергии и маси запълваха пространството, направиха и дървени пейки, за да сядат хората. Пред мраморните стълби на сарая опънаха коприна и тюл заради падишаха, харема и везирите му. Зад тези завеси Хюрем наблюдаваше как падишахът осъществява нейната идея.

Султан Сюлейман пристигна величествено на тържеството, яхнал породист кон. Ат мейданъ не бе виждал такава навалица още от дните на Византия. Еничарите, които само преди два месеца с крясъци хулеха султана, сега гръмко викаха:

— Да живее падишахът!

Хората се хвърляха пред коня, за да могат да се преклонят в полите и краката на владетеля и да го докоснат. Сюлейман не позволи на пазачите да ги изтикат. С радост наблюдаваше как народът коленичи пред великолепния му арабски кон и целуваше полите на султанския кафтан. Дори взе в прегръдките си малкия син на жена, която беше застанала най-отпред в тълпата и беше вдигнала детето, за да го види султанът. Без да знае, че се намира в господарските ръце, момченцето заопипва тюрбана на Сюлейман. Щом се върна при майка си, в ръчичките си стискаше огромна кесия, която всички видяха.

Хюрем с щастие и гордост гледаше как падишахът се сближава с народа и войниците си.

Помисли си, че обича този мъж. Влюбена бе в бащата на децата си.

А когато падишахът, заемайки своето място, се обърна и поздрави Хюрем, така че всички, включително Ибрахим, да видят, тя се почувства окрилена. Ако можеше, щеше да изкрещи от радост. Любовта, гордостта и благодарността в погледа на падишаха бяха неприкрити. За първи път Сюлейман се бе допитал до нея и бе изпълнил идеята ѝ. И резултатът бе възхитителен.

През този ден Хюрем истински вкуси от вълшебната сила на властта и способността да караш другите да изпълняват волята ти. Още веднъж се закле да не оставя тази сила на Ибрахим. Не знаеше как, но щеше да го постигне.

През нощта Сюлейман целуна Хюрем по челото, сякаш слагаше там благодарствения владетелски печат.

— Ти много зарадва войниците, поданиците ми и мен, Хюрем ханъм — каза той. — Пожелаваме си и ти винаги да си щастлива.

После падишахът окачи на врата ѝ огърлица, украсена с огромни диаманти, рубини, изумруди и всякакви изящно обработени камъни, чиито имена тя не знаеше.

Хюрем вече се беше избавила от адските съмнения, в които се гърчеше от онази злочеста нощ насам.

— Най-голямото щастие за нас е да видим господаря ни радостен. Такъв голям дар беше да видим султана си рамо до рамо с войниците и народа, че дори спряхме да усещаме знаците от утробата си — каза тя.

Отначало Сюлейман не разбра и изгледа недоумяващо Хюрем. Но после извика:

— Какво? Да не би от корема на Хюрем ханъм да идва гласче?

Веднага прегърна момичето, опря глава на скута му и се заслуша.

После лицето му се озари. Бе усетил потрепването. Вдигна щастливо глава.

— Пътникът каза „татко“, чух го.

Тържествата продължиха десет дни. Падишахът всеки ден заемаше мястото, отредено за него. Заедно с войниците и народа гледаше конните състезания, съревнованията по хвърляне на копие и борбите. Хранеше се заедно с хората и армията. Каквото ядяха те, това и той. Следеше представленията на фокусниците и въжеиграчите със затаен дъх. А игрите на клоуните съпровождаше с весел смях ведно с децата. Михримах султан все още нищо не разбираше, но принц Мехмед се кискаше сладко.

Посред това се случи произшествие, истината за което разбра само Джафер. Един ден в разгара на пиршеството в едно кьоше на Ат мейданъ настана бъркотия. Посред навалицата някакъв едър човек натупа един мъж. Тъй като слънцето светеше точно в очите им, падишахът и хората, седящи до него, не можаха да видят добре случката, но стражите на султана се устремиха натам. Ала огромният мъж отдавна си бе плюл на петите. На мястото намериха само мъжа с разкъсани дрехи, оскубана коса, с разкървавени уста и нос.

Всички се чудеха какво става, но само Джафер можеше да предположи.

На срещата си с Тачам Ноян същата седмица той го попита:

— Защо наби човека?

— Ох, нека кучета да го ядат! Изкара ме извън нерви. Колко дни обикалях в онази гюрултия и блъсканица с надеждата да видя Александра.

Както всеки път, когато мъжът каза „Александра“, Джафер го поправи:

— Тя вече е Хюрем.

Но от това нямаше полза, Ноян продължи да си нарежда, както си знаеше:

— Възможно ли е да се види Александра от онези проклети тюлове, пердета и корнизи? Знаеш, че е там, но не можеш да я видиш! Пред погледа ти са децата, които е родила, искаш да изтичаш и да ги прегърнеш, да ги целунеш, но не става. Ами ние тук какво сме? Да не сме бостански плашила? Както се досещаш, дойде ми до гуша. И един от онези типове пред мен да каже: Дали на Сюлейман московската…