В отговор на този откровен укор султан Сюлейман прегърна момичето и каза:

— Невероятна си. На никого нищо не спестяваш.

— Така е — отвърна кокетно Хюрем. — От чуждите усти няма да излезе друго освен лъжа, измама, лицемерие, предателство или нападка. В сърцето на вашата робиня няма друго освен любов към господаря ѝ. Каквото мислим или чувстваме, казваме го открито. Нищо не спестяваме. Не познаваме лъжата, измамата и лицемерието. Затова сме откровени.

— Целуваме тези твои устни. — Падишахът спря откровенията ѝ с пламенна целувка. После изведнъж попита: — И Ибрахим паша ли не е напълно искрен според теб?

Хюрем усети, че темата става опасна. Мушна ръка в пазвата на Сюлейман и започна да гали гърдите му.

— Ех, Ваше Величество, длъжни ли сме да слушаме какво излиза от устата на великия везир? — отговори тя, усмихвайки се похотливо.

— Като каза „да слушаме“… — Сюлейман изведнъж се изправи, сложи глава на корема на Хюрем. — …я да чуем има ли нов пътник в лоното ти?

Хюрем пожела да умре на мига. Може би Сюлейман се съмняваше в нея. Сигурно някой му беше пошушнал нещо.

„Съвземи се! Успокой се! — укори се тя. — Ако знае нещо, така ли ще се държи? Но и аз трябва да спра да върша глупости…“

Погали дяволито косата на мъжа.

— В корема на робинята ви Хюрем няма пътник, но… Ако Негово Величество пожелае, по всяко време можем да направим.

Същата нощ Хюрем се отдаде на султан Сюлейман с пламенно желание. За да забрави последните събития, младият падишах се понесе по вълните на страстта и до сутринта потъваше в морето от наслада, дарена му от любимата жена. Гмуркаше се в нейния шеметен водовъртеж, хвърляше се в пламъците на любовната нега, сякаш искаше да потуши пламъка на Хюрем. Отдавна се бе развиделило, слънцето вече се извисяваше, когато той падна изтощен от любовна умора и се предаде на съня. А Хюрем си мислеше в прегръдките на Сюлейман: „Пътникът дали потегли? Преди две вечери ли тръгна? Или тази нощ? Господи, моля те, нека е тази вечер. Нека е тази вечер!“


Седмици наред Хюрем ходеше в хамама по три-четири пъти на ден. Струваше ѝ се, че някаква миризма се е пропила в нея още от онази злощастна нощ, в която нямаше нищо върху себе си освен собствената си кожа. Чия миризма бе това? На Фредерик ли? Или на смъртта? Настръхваше от тази мисъл.

Мерзука гледаше с тъжни очи как господарката ѝ, седнала до една курна, търкаше кожата си, сякаш искаше да я одере, и се обливаше с вряла вода от златни и сребърни тасове. Татарското момиче въздишаше, но нямаше как да увери наивната си господарка, че следите от греха, на който и тя беше свидетел, не може да се отмият с вода и сапун.

А през нощите се разразяваха отново и отново любовни бури. Сюлейман бе изненадан, но и щастлив от този вулкан от страст у Хюрем. Падишахът се радваше не само на лудата наслада, той много обичаше да разговаря продължително с жена си. Една нощ момичето внезапно попита:

— Защо еничарите завъртяха казаните, султане мой?

Падишахът отвърна с палаво изражение:

— Какво са направили, какво са направили?

— Защо завъртяха казаните?

Когато се успокои от гръмкия си смях, Сюлейман се пошегува с нея:

— Не се казва „завъртане на казана“.

— А какво, султане?

— Обръщане. Да обърнат казана.

Хюрем лекичко се изкикоти.

— Добре, така да е. Защо обърнаха казана?

— Защо ли?

— Да. Каква е причината? Видели ли са друг хан така справедлив, така щедър и всесилен като господаря на света, че да проявят такава наглост?

— Оплаквали се от държавата ни.

— От държавата ли? А ако попитаме дали са се оплаквали от Ибрахим ага, султанът ще сметне ли, че неговата робиня е престъпила границата?

Сюлейман се засмя доволен.

— Не — каза той. — Няма да си помислим, че си прекалила, но ще си кажем, че отново ревността на Хюрем ханъм личи като изпъкнала вена.

Тя се опита отново да разпали страстта му с горещия си дъх, но Сюлейман вече беше толкова изморен, че не можеше да помръдне дори и крайчеца на пръста си.

— Изобщо не е така — измърка тя.

— Войниците искат война. Мислят, че се пазим от походи. Щом няма война, няма и плячка.

Хюрем погали брадата на Сюлейман.

— Ако ме питате, и вашите воини, и народът си мислят, че сте ги изоставили.

— Да ги изоставя ли?

— Да, мислят си, че сте ги оставили сами.

— И защо? Казаните им са пълни. Получават редовно парите си. Не са гладни или без покрив. Пък и кой им е казал, че сме изоставили сабята на победата? Мислите ни отново са в походите. Но този път трябва да сме по-подготвени. Може ли падишахът да забрави своите поданици?

Значи на вратата отново чукаше война. Каква ли беше целта този път? Макар да изгаряше от любопитство, Хюрем не се осмели да попита. Вместо това кимна с глава, съгласявайки се със Сюлейман:

— Разбира се, че не може. Но не виждат господаря ни толкова често, колкото преди. А и откакто се е завърнал от Египет, Ибрахим ага не подава носа си от своя дворец. Може това да е породило у тях усещането, че са изоставени.

Султан Сюлейман се надигна и дълго време се взира в очите на Хюрем. По лицето му се изписа палаво изражение. Изведнъж сложи ръка на устата си и се опита да овладее смеха си, но не успя. Той избликна измежду пръстите му. Падишахът му даде свобода и дръпна ръка от устата си.

— Ти казваш, че…

Макар че няколко пъти повтори тези думи сред ураган от смях, той не можа да ги довърши.

Докато Хюрем се опитваше да разбере какво беше казала, че толкова да го разсмее, Сюлейман, успокоен, попита:

— Ти казваш, Хюрем, че и войниците, и народът се бунтуват, понеже и падишахът, и великият му везир не излизат от прегръдките на жените си, така ли?

Лицето на Хюрем пламна. Изобщо не беше предполагала, че думите ѝ ще бъдат извъртени така. Можеше ли да говори така на самия падишах, на Сюлейман? Какво щеше да прави, ако сега той отвърнеше: „Щом е така, няма да се виждам с теб за известно време“.

Да си беше държала устата затворена, разсърди се на себе си тя. Това си бе проява на невъзпитание. Ами ако падишахът се разгневеше? Неговата ярост означаваше смърт. Само с една дума бе разпоредил обезглавяването на бейлербея на Румелия Хюсрев паша — съпруг на втората му сестра. Хюрем не знаеше какви бяха вината и грехът на мъжа, но вдовицата — сестрата на Сюлейман — навсякъде пръскаше ярост и ненавист срещу брат си: Дано скоро отново облечем траурните си дрехи! Но този път за нашия брат!

Нима Сюлейман, който не пожали собствената си кръв, щеше да се смили над една наложница?

— Надявам се Негово Величество да не се е ядосал на безсрамието на наложницата си — измърмори тя притеснено. — Страх ме е, че след този смях ще последва гневът на султана.

Сюлейман, чиито очи вече се бяха насълзили от смях, възрази:

— Не. Бог да те поживи. Как ще се ядосам на вярна дума? Права си. И падишахът, и везирът се търкалят в постелите на жени, да не е лъжа? И двамата са изморени от любов. Горката държава е в ръцете на двама лудо влюбени, на това се смея. Освен това ти така и не повиши Ибрахим в паша, все го наричаш „ага“ и това ми е забавно, Хюрем ханъм.

Ледената вълна се отдръпна от сърцето на Хюрем. Тя доближи кокетно до младия владетел.

— Дори да си ага в служба на Негово Величество султана, е висока чест, нали?

Султанът отново избухна в такъв кикот, та чак го заболя коремът. Щом се поуспокои, той каза с глас, пълен с обич, който вля още нежност в душата на момичето:

— Кажи ми, нима прекрасната Хюрем се оплаква, че Сюлейман не излиза от лег…

Тя моментално покри устните на падишаха със своите.

— Пепел ви на устата — прошепна. — Моят султан дарява Рая на своята робиня. Отсъствието му дори и за нощ я хвърля в огъня на Ада.

— В такъв случай какво да предприемем, за да престанат моите поданици да се чувстват изоставени?

Хюрем не можа да повярва на ушите си. Султан Сюлейман се допитваше до нея. Не до Ибрахим, а до нея! След съветите на онова хърватско псе за първи път се интересуваше какво мисли тя. Развълнува се.

— Страхувам се да не би отново да ви разсмея с невежеството си — каза.

— Няма, няма, не се бой. След като душата ми не може да издържи без теб, какво трябва да направим, че и войниците, и народът да са доволни?

— Ами, мисля си, да организирате тържество например…

— Тържество ли?

— Да. Голямо тържество, достойно за славата на Негово Величество султана.

Когато видя, че Сюлейман изпадна в размисъл, Хюрем продължи още по-въодушевена:

— Да е невиждано празненство! Да продължи с дни! Вашите войници и народът да идват и да гледат. И приятелите, и враговете да видят силата ви. Приятелите да се радват, а враговете да се боят. Бедните да бъдат заситени, голите — облечени. А господарят ни да участва в тържеството и да покаже красивото си лице пред своите поданици.

Самата тя се учуди как можа да изреди толкова много думи, но ето че го направи. Погледна падишаха в лицето, за да види реакцията му. Слиса се — султан Сюлейман беше заспал.


Приготовленията за тържеството продължиха с дни. Изпратиха вестители по всички краища на империята, тъй като султан Сюлейман издаде ферман:

„Да е такова тържество, че да подобава и на славата, и на името ни“.

В Истанбул започнаха да се стичат музиканти, фокусници, клоуни и гадатели. На Ат мейданъ, срещу сарая на Ибрахим паша, бяха издигнати високи шатри, сцени за представления, разположиха се огромни кухни. Още преди да започнат тържествата, кухнята на двореца заработи денонощно без почивка. В корпуса на еничарите и в бедните квартали се носеха безброй тепсии с храна и десерти. Никой, дошъл до дворцовата порта, не се връщаше с празни ръце, в паницата му сипваха месо, сутляш, ориз и баница.