— Имам добри вести за Хюрем хасеки.

В първия момент Джафер искаше да затвори устата на вестоносеца. Не биваше да крещи името на господарката му на всеослушание. Сетне се отказа. Щом новината е хубава, защо пък да не споменава името ни Хюрем.

— Ела с мен.

Макар че чу тупурдията по коридорите, Хюрем не можа да се отърси мигновено от връхлетелите я чувства. Иконата на Дева Мария все още стоеше в ръката ѝ. Първа изтича Мерзука.

— Какво става?

— Отвори!

Джафер влетя като буря, втурна се към Хюрем и коленичи пред нея.

— Какво има, Джафер? Нещо лошо ли се е случило?

— Господарят ни е потушил бунта!

Сякаш изведнъж всичко наоколо грейна. Вестоносецът от Истанбул не се стърпя и се шмугна вътре без разрешение.

— Веднага щом чу за бунта, султан Сюлейман изостави лова и се върна в Истанбул. Дори не изчака везирите и агите, които го придружаваха. Подкара коня си право към казармата на еничарите. Глух за всякакви молби, с извадена сабя, той се вряза сред размирниците. Стотици, дори хиляди стрели бяха насочени към него, но синът на Свирепия не знае що е страх. Замахна със сабята към врата на един бунтовник и го уби на място. После удари и следващ. Още една глава се търкулна на земята. Чак когато свети маслото на трима души, си пое дъх и извика: „Ах, вие, мерзавци! Какви войници сте, какви мъже сте, така ли служите на господаря си? Хайде, какво стоите? Ето ме. Кой от вас ще ми вземе главата?“ Трябваше да видите това! Всички забиха погледи в земята. Войниците хвърлиха в краката на падишаха сабите и копията си и се предадоха. Докато везирите и пазачите пристигнат, султан Сюлейман отдавна бе приключил въпроса. Изпроводи ме да повикам Хюрем ханъм в сарая, гнездото ѝ я очаква.

Вестоносецът плачеше от вълнение, докато разказваше. А слушателите — от щастие и радост, че са се спасили. Хюрем не знаеше какво щеше да прави сега.

Добре. Сюлейман потуши бунта. Ами ти? Как ще потушиш греха и мъката от убийството, Хюрем?

Когато тръгваха, още преди слънцето да се покаже иззад възвишенията отсреща, пред Чичекли хан настана нов смут. Полските търговци припряно впрягаха конете в каретите си. Никой от тях не обелваше и дума.

Един от кочияшите отиде да поразпита.

— Онзи, младият полски търговец — каза, — сутринта го намерили мъртъв в леглото. Като гръм от ясно небе. Преди два дни беше здрав и прав, а днес го няма. Колко е жесток животът, нали?

— Много — смотолеви Хюрем, избягвайки погледа на Джафер. — Много е жесток.


XLIII


Решиха, че състоянието на Хюрем е плод на страха, който беше изживяла. Една съвсем различна хасеки се бе завърнала от Чичекли хан — мълчалива, нещастна, умислена.

А Сюлейман потъпка всички правила и посрещна семейството си в двора на харема. Веднага взе Михримах в прегръдките си, целуна я и започна да я милва:

— Принцесата ми, моята малка принцеса!

Момиченцето погледна небръснатата с дни брада на баща си и протегна малките си пръстчета, за да я хване и оскубе. След това дойде ред на принц Мехмед. Падишахът милваше децата си и това стопи за миг ледовете в сърцето на Хюрем.

— Ваше Величество, султане мой, Бог да ви поживи! Султанатът ви да е безкраен! Никога да не ни се налага да оставаме без вас — помоли се тя.

Сюлейман се наведе бавно към ухото ѝ и прошепна:

— Липсваше ни, Хюрем.

Падишахът излекува мъката от раздялата още същата нощ. А Хюрем имаше нужда да се пречисти. Чувстваше се мръсна. Дори да изсипеше морета с вода върху себе си, пак нямаше да измие петното. Как можеше да се избави от мръсотията, полепнала по всяко кътче на душата ѝ? Как щеше да изчисти съвестта си? Как щеше да победи омразата, която чувстваше към себе си? Тази ненавист течеше по вените ѝ, отравяше цялото ѝ тяло. Единственото чувство, което жаждата за власт не можеше да понесе, беше самосъжалението. Ами убийството? Как щеше да се отърве от мисълта за него? Как щеше да забрави, че само с един поглед бе изпратила на смърт мъжа, в чиито ръце минута по-рано бе стенала от наслада?

— Какво ѝ е на красавицата ми с розови страни? — попита няколко пъти Сюлейман.

— Вероятно е от вълнението, Ваше Величество — успя да извърти тя нещата. — Тревогата, че съм далеч от вас, и радостта, че се събрахме с моя султан, дойдоха в повече на вашата робиня. Сърцето ми отмаля от това двойно напрежение.

Но на султана не му се слушаха извинения. Целуваше я, прегръщаше я, а ръцете му достигаха и най-интимните кътчета по тялото ѝ. Хюрем настръхна, когато си спомни другите пръсти, които преди две вечери я докосваха на същите места. Тези пръсти вече бяха мъртви.

Сюлейман хвърли зрънце грозде в устата си и попита:

— Много ли се уплаши красивата ми Хюрем?

— Много.

— Защо? Нали тя не се боеше от нищо?

— Аз не се уплаших за себе си, Ваше Величество.

— А за кого?

Сюлейман много обичаше да го хвалят. Отговорът ѝ трябваше на всяка цена да го поласкае.

— Треперех от страх да не се случи нещо на господаря ни, както и за живота на принца и принцесата, да пази Бог. Колко ли струва животът на вашата робиня? С радост бихме пожертвали заради вас. Ако ни е писано да умрем в името на Сюлейман, какво толкова? Ще очакваме смъртта си като сватба.

Лицето на падишаха се озари от щастие. Сърцето му се изпълни с радост. Ето така, за миг, момичето бе изтрило тревогата, напрежението и гнева, които бе насъбрал заради бунта. Откъде ги намира тези думи, чудеше се султан Сюлейман. Дори везири и паши, обучени в училището Ендерун и живеещи отдавна в двореца, не можеха да говорят така почтително, както Хюрем. Е, акцентът ѝ беше силен, никак не можеше да казва „Р“, но това не го дразнеше.

— Ах, моята роза, сладкодумницата ми с красива усмивка! Само двамата с Ибрахим разпръсвате мрака около мен с утешителни думи. Ибрахим още не се е завърнал от Египет. И теб те нямаше. Изведнъж се почувствах съвсем сам в този огромен свят.

Ибрахим! Дано изобщо да не се върне от Египет!

Никакъв лек, магия или дума не можеха да откъснат Хюрем от противоречивите чувства, които я разкъсваха, както споменаването на името Ибрахим. То я изтика извън дверите на Ада, който населяваше мислите ѝ.

Хърватският чакал! Трябваше да забрави всичко. Щеше да изтрие греха от тялото си, нямаше друг избор. Тази мисъл я успокои. Щеше да заличи от мислите си и убийството. Такъв е данъкът за пътя към властта. Колко ли хора е изпратил на смърт Сюлейман, за да задържи властта и мощта в ръцете си? Пък и тя не го бе сторила нарочно. Толкова молитви бе отправила. Направи всичко по силите си да не разбере той, че тя е Хюрем. Какво друго можеше да стори? Фредерик не ѝ бе оставил друг избор. Клетият Фредерик, поне умря щастлив…

— Оставих Александра в миналото, бъдещето принадлежи на Хюрем — каза си. Властта и мощта я очакваха. За миг прозря колко силно я бяха обладали те. Нима щеше да остави всичко това на хърватския чакал и Гюлбахар? Никога — зарече се тя пред себе си.

Сети се за съвета, който Гюлдане султан ѝ даде в Крим на смъртния си одър: Само не се обръщай и не гледай назад. Не чакай да ти дадат даром това, което искаш. Хвани го, изтръгни го, вземи си го и не го оставяй. Твоето място са дворците. Това е съдбата ти. Не позволявай да изтрият онова, което ти е писано. И Хюрем се закле мислено пред призрака на възрастната жена, появил се пред очите ѝ: Няма да позволя. Никога няма да позволя!

Докато галеше необръснатите скули на Сюлейман, тя рече кокетно:

— Аз казах, че няма да напусна дома на Негово Величество, но валиде…

Хюрем не довърши изречението си. Падишахът я задуши с целувки и каза:

— Зная. Не си искала да тръгнеш, но майка ми е настояла. И добре е направила. А ти си постъпила правилно, като си се вслушала в думите на по-възрастните. Да знаеш, че когато научих за бунта, първото нещо, за което се разтревожих, бе предателите да не ти навредят. Като разбрах, че си на сигурно място извън двореца, се успокоих.

Хюрем целуна брадата на мъжа.

— Негово Величество султанът ни въздига с тези прекрасни слова. А ние си мислехме, че в ума му е само османската държава.

Сюлейман се засмя. Отново хвърли зърно грозде в устата си.

— Откакто оставихме държавните дела на Ибрахим, мислим само за Хюрем…

Тя дори не чу останалото. „Нарочно го прави — помисли си гневно. — Дори когато ме целува и милва, постоянно споменава името на онова прасе. И защо оставя държавата на него? Разполага и с ум, и със сила, защо му е Ибрахим? Знае, че го мразя, и вероятно го прави, за да ме накара да ревнувам. Забавлява се на мой гръб.“

— Няма да крия колко много се зарадвах, че вашият роб Ибрахим е по далечните страни. Ако не друго, то поне така има някаква полза от него. Благодарение на отсъствието му господарят ни намери време да ни обърне внимание.

Сюлейман дълго се смя.

— Ти изобщо ли не можеш да таиш нещо в себе си?

— Ами не, не мога — сви се очарователно тя в прегръдките на падишаха.

— Нямаш ли никакви тайни?

Изведнъж Хюрем цялата настръхна. Можеше ли да няма тайни? С болка си помисли — каква по-голяма тайна от тази, която вече пази? Крие в себе си най-големия грях!

Видял, че момичето отново се умисли, падишахът каза:

— Имам предвид, че веднага показваш какво обичаш или не обичаш. Никога не си харесвала Ибрахим. Не зная защо. Ако той чуе думите ти, ще се огорчи. Защото винаги се е изказвал ласкаво за теб.

— Значи сме се лъгали — отвърна нацупено Хюрем. — Мислехме, че одобрението на господаря ни е достатъчно. Значи трябвало и везирът да ни харесва.