Бурята сякаш притихваше за миг, а сетне се развихряше отново, още по-силна и опустошителна. И всеки следващ път Хюрем се оставяше мощта ѝ да я завладее изцяло. Беше глуха за всякакви забрани, правила и табута. Беше ги изтласкала от мислите си. Единственото, което я интересуваше, беше, че се извива в прегръдките на греха в някаква мръсна стая в един хан върху противно легло. Тя се носеше върху облаците, гледаше слънцето, луната и звездите. Потъваше в мрака всеки път, когато изникнеше въпросът, който неспирно кръжеше из главата ѝ:

— Какво направи току-що?

Помисли, че веднага трябва да се изповяда. Разсмя се на тази мисъл. Нима можеше да изповяда подобна постъпка? Семената на греха вече се просмукваха в нея. Навярно точно в този миг дяволът ликуваше в Ада.


Изнемощял, Фредерик се отпусна до Хюрем.

— Александра, Александра… — не спираше да нашепва той.

Нека я нарича така! По-безопасно е за него. Онази красива, невинна малка Александра, която познаваше, вече не съществуваше. Тя умря. На нейно място се роди Хюрем. Хюрем — московската наложница на султан Сюлейман.

Изчака конвулсиите на страстта да отшумят и пеперудите в сърцето ѝ да спрат да пърхат с крила. Лежеше неподвижно, без да обръща внимание на целувките на Фредерик.

Като гладни вълци мислите глождеха мозъка на Хюрем в мрака. В главата ѝ безспир се въртеше все същият въпрос: Какво сторих? И отговорът изплуваше един и същ — „Бащата на принца и малката ми принцеса се бори срещу размирниците, за да спаси султаната и живота си, а аз тук…“ Несъзнателно се прекръсти. „Пресвета Богородице, прости ми… прости…“

Ами ако разбунтувалите се еничари вече са го открили? Ами ако Сюлейман са го обесили на портата на двореца? Тази мисъл преряза мислите ѝ като нож. Заболя я.

— Боже господи! — простена тя в душата си. — Какво сторих?

Фредерик не разбираше защо момичето се смълча така. Стана, отиде до прозореца, взе свещта и отново се върна. На трептящата светлина той видя сълзите, които се стичаха като перли по страните ѝ. Любимата му Александра плачеше от щастие! Целуна влажните ѝ устни, изпи с език сълзите от бузите ѝ.

— Не плачи, любима, вече никога няма да се разделим.

Не получи отговор.

— Господ ни срещна. Вече няма да те оставя. Още утре ще си стегнем багажа и ще се върнем в нашия край. — Фредерик замълча за момент и после продължи с глас, пропит с любов: — Къде беше толкова години, какво прави, искам да ми разкажеш всичко. Чуваш ли, всичко!

Остави свещта на земята и се излегна до момичето.

— Наистина, Александра — попита, — защо бяха цялата тази мистерия и потайност? От кого крием любовта си?

Ужас! Ето, че ѝ се случваше онова, от което се боеше. Кълбото на тайните се разплиташе. Фредерик щеше да дърпа упорито края му, без да подозира, че от сърцевината му ще се появи смъртта. Запуши устата му с ръка, за да го накара да замълчи. Не искаше той да произнесе смъртната присъда.

Но съдбата отново хвърли зара си. Младежът хвана ръката на момичето и целуна пръстите му. После продължи:

— Пък и кой е онзи мъж? Какво търси при теб? Сигурен съм, че в момента седи пред вратата и вероятно ни слуша. Знаеш ли, че през деня видях как няколко девойки отиват при него. Една от тях беше черноока като него. Необяснимо ми е как са попаднали тук тези хора… Ще ми кажеш ли…

Фредерик замълча, сякаш изведнъж беше проумял нещо.

— Боже господи! — възкликна той.

Погледът му казваше, че мисли предположението си за невероятно. Взе свещта и отново я доближи до лицето на момичето.

Хюрем, от чиито очи се стичаха сълзи, се опита да покрие устните на мъжа с ръце. Не искаше да слуша. Не биваше. Никой не биваше да чува това. Само с една дума, с едно име той щеше да призове смъртта.

— Боже господи! — прошепна отново Фредерик и я посочи с пръст. — Ти си тя!

— Не съм — завъртя отрицателно глава Хюрем.

Тъмносините очи на Фредерик се бяха изблещили от учудване.

— Ти си тя!

— Не съм!

— Няма съмнение!

— Аз съм Александра — опита се да го разубеди Хюрем с последните остатъци от надеждата си.

— Онзи мъж, прислужниците, тази тайнственост, мистериозност… Как не се сетих по-рано?

— Моля те, замълчи.

— Ти си руската наложница на султана! Онази легендарна жена, на която казват Хюрем.

— Стига! Не искам да слушам повече!

— Защо? Знаеш ли, там, по нашия край, те наричат Роксолана.

Момичето запуши ушите си с ръце, за да не чува.

— Моята малка Александра е станала Хюрем!

Вече нямаше какво да се направи. Една-единствена дума беше събудила ангела на смъртта Азраил.

— Не е ли това името ти в Османската империя? Така чух. Хюрем, нали? Разбира се. Сега всичко си идва на мястото. Когато е избухнал въстанието, си избягала. Криеш се тук с няколко прислужнички. Ако обстановката се успокои, ще се върнеш в двореца си.

Фредерик се отпусна на леглото. Трябваше да помисли. Какво щеше да прави сега? Изобщо нямаше намерение да оставя Александра. Пък вероятно размирниците отдавна са приключили със Сюлейман.

— Не се бой — прошепна той тихичко на Хюрем. — Ще те отведа оттук. Няма от какво да се страхуваш вече.

„Господи, ти знаеш, че изобщо не исках да става така — помисли тя. — Предполагах, че Азраил е по петите му, но не исках да повярвам. Тайната можеше да не се разбулва и грехът да си остане само мой. Защо и той да плаща за моето прегрешение? Вече нямам избор.“

Надигна се в леглото. Целуна по бузата мъжа, който се беше унесъл след страстта и изненадата, които изживя.

— Сега ще се върнеш в стаята — каза Хюрем. — На сутринта отново ще говорим за всичко. Мракът ме плаши. Нека да обсъждаме бъдещето на светло.

Фредерик понечи да каже нещо, но Хюрем сложи пръст на уста му и го накара да замълчи. Стана, взе една чаша от тоалетката, коя младият мъж не виждаше в тъмното, и се върна отново.

— Глътка вино — каза тя. — Нека запечатаме любовта си с глътка вино.

Светлината на свещта се отрази в металната повърхност на чашата. Фредерик се протегна и я пое.

— Как да те наричам сега? — попита. — Александра, Роксолана или Хюрем?

Вместо отговор Хюрем вдигна и втората чаша. По глътка вино. За срещата и раздялата. За цяла вечност.

Помогна на мъжа да стане. Прегърнаха се. Последна целувка и след нея глътка вино. Още една.

Хюрем отиде до вратата и бавно я отвори. Фредерик видя, че черният великан веднага се извиси като планина от мястото си.

— Върви с него. И не тъгувай. Ще те навестя в сънищата ти. Нека тази красива усмивка никога да не слиза от лицето ти. Аз все с нея те помнех.

Искаше да каже: „Искам да те запомня така“, но сърце не ѝ даде. Фредерик се наведе и опита да я целуне. Тя отстъпи назад. Погледите на Хюрем и Джафер се срещнаха за миг, за един-единствен миг.

— Сега върви.

Младежът отметна с ръка непокорните коси, падащи по челото му, и тихо излезе. Изгуби се в мрака след Джафер.


Хюрем отиде в собствената си стая, сякаш за да избяга от греховното ложе. Не позволи и на Мерзука да се върне на онова злополучно място.

— Остани тук с мен — каза.

Девойката и без това беше разбрала всичко от изражението на Хюрем. Потрепери от страх. „Дано час по-скоро да се махнем от този зловещ хан, където броди Азраил“, помоли се тя.

— Клетата ми господарка — промълви шепнешком.

Хюрем прегърна спътницата си, опря глава на рамото ѝ и горко заплака.

Докато Мерзука спеше с децата, тя седеше в мрака, без да помръдва. Мислеше ли? По-скоро не. Защото мозъкът ѝ беше като вцепенен. Не можеше да подреди спомените си и да каже какво беше станало точно и какво беше направила тя самата. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че греховната вечер приключи гибелно.

Опипом намери торбата си с чеиза. Мушна ръка вътре и затърси. Първо извади огледалото на червени точки. Не можа да види лицето си в мрака. Огледалото отразяваше само един огромен силует. Това надали беше красивото ѝ лице. По-скоро оттам се хилеше дяволска физиономия. Хвърли огледалото обратно в торбата, сякаш бе опарило ръката ѝ, и се разрови по-дълбоко. Сега треперещите ѝ пръсти държаха онази вехта икона на Дева Мария.

Не успя да намери думи за Богородица. Какво можеше да ѝ обясни? Остана загледана в нея.

На следващата сутрин, по зазоряване, един мургав вестоносец влетя, галопирайки, в Чичекли хан. Изкачи стълбите, като вземаше по две-три стъпала наведнъж.

— Джафер ага, Джафер ага!

След като заведе Фредерик до стаята му, чернокожото момче дълго време стоя пред вратата. Скрит в мрака, Джафер се питаше правилно ли е разчел посланието в очите на Хюрем ханъм.

Сигурен беше, че тя му каза:

— Сега върви.

Паролата на смъртта.

Джафер тихичко отвори вратата и се промъкна вътре. Фредерик се бе унесъл в спокоен сън, а измореното му тяло си почиваше от любовната буря. Може би в сънищата си виждаше господарката на Джафер. Въпреки тъмнината, чернокожият младеж забеляза щастието по лицето на другия. В този миг се озлоби. Ревността забушува във вените му. Фредерик се бе събудил едва когато той бе обхванал врата му с едрата си ръка и бе започнал да стиска, не разбра какво става, дори не успя да извика.

Чу се зловещо изпукване, когато вратът на Фредерик се прекърши. Безболезнена, мигновена смърт без кръв и думи. Дори щастливата усмивка не изчезна от лицето на мъжа.

Когато чу, че го викат, Джафер се отърси от мислите, в които се беше отнесъл.

— Кой е? Какво става?