— Пресвети Иисусе!

Огледалото! Огледалото! Малкото огледало, което даде на Александра на пазара! Ръцете на гиганта почти мигновено се събраха отново. Приближи дебелия си пръст до устните си и Фредерик Лубански чу само:

— Шшшт!

Да мълчи ли? Това беше невъзможно.

— Тя тук ли е? — попита развълнувано.

Без да се усети, той посегна да хване ръцете на гиганта.

Онзи отново му направи знак да мълчи.

Ама че глупак съм и аз — помисли си Фредерик, опитвайки се да овладее вълнението и радостта си. — Разбира се, че е тук. Видяла ме е, познала ме е и е пратила огледалото по този мъж. Съобщава ми, че е тук.

— Къде е? — попита този път Фредерик.

Изнервяше се, че мъжът само се блещи насреща му, току вдига пръст пред устата си и повтаря „шшшт“. Момичето с красивата усмивка и прекрасните очи, което беше търсил с години, се намираше някъде тук, а този тип искаше Фредерик да мълчи. Веднага трябваше да я намери, веднага. И този път не биваше да я изпуска.

Тогава Фредерик забеляза, че мъжът не знае неговия език. Как щяха да се разберат? Как щеше да научи къде е Александра? Огромните ръце на гиганта все още бяха върху масата. Внезапно Фредерик се протегна и опита да разтвори сключените длани. Противно на очакванията му гигантът изобщо не се противопостави. Огледалото беше там. Червените точици искряха, отразявайки пламъците от огнището. Докато внимателно понечи да вземе огледалото от шепите на огромния мъж, Фредерик откри бележчицата отдолу. Почти спря да диша от вълнение. Това със сигурност беше послание от Александра. Точно когато посегна към хартийката, лапите се стиснаха. А пръстите на Фредерик останаха притиснати в шепата на мъжа.

Джафер още веднъж се огледа, а от очите му хвърчаха искри. Когато се убеди, че никой не ги гледа, той отпусна хватката. Фредерик прочете на един дъх малката бележка:

Точно в полунощ последвай мъжа, който ти донесе огледалото.

Черният великан мигом затвори шепи и се отдалечи безмълвно, както се беше появил. Фредерик видя как мъжът хвърли бележката в огъня и изчака, докато тя не се превърна в пепел.

Как да разбира това? „Точно в полунощ последвай мъжа, който ти донесе огледалото.“ Защо беше нужна такава тайнственост? Ако Александра беше наблизо, защо не дойдеше сама, ами изпращаше този великан, използвайки огледалото като парола? Всички мистерии щяха да се изяснят. В полунощ.

Всъщност нито въпросите, нито отговорите имаха някакво значение. Александра беше там. Намираха се под един покрив. Вдишваха един и същи въздух. Тя беше запазила огледалото толкова години и сега го канеше при себе си. Това му беше достатъчно.

Когато двамата мъже се срещнаха в полунощ, около огнището нямаше жива душа. Гигантът мина бавно покрай Фредерик, без да спира. Дори не се обърна и не го погледна. Беше сигурен, че другият го следва. Заизкачваха се по дървените стълби, които проскърцваха при всяка стъпка. Още един етаж… Не се виждаше и крачка напред в коридора, осветяван от едва мъждукаща факла. Фредерик се изуми, че мъжът върви безшумно въпреки внушителното си тяло. Дъските, които скърцаха при всяка крачка на поляка, не издаваха и звук под великана.

— И те се страхуват от него — премина странна мисъл през ума на Фредерик.

Всъщност самият той се боеше. Този мрачен мъж и цялата тази тайнственост го смущаваха доста. Моментът, който чакаше от години и който не напускаше фантазиите му, най-сетне настъпи. Въпреки това някакво необяснимо напрежение не му даваше покой. Трябваше да е от зловещите сенки, които падаха по тъмните опушени стени от мъжделеещата светлина.

Изведнъж гигантът се закова на място. Фредерик замалко щеше да се блъсне в него. Мъжът бавно открехна една врата, опитвайки се да приглуши скърцането. Въпреки това звукът от несмазаните панти прозвуча като гръмотевица за Фредерик. Мина пред отстъпващия встрани великан и се вмъкна в тъмната стая.

— Александра?

Раздиращото скърцане от вратата, която се затваряше зад него, погълна думите му. С крайчеца на окото си Фредерик забеляза, че черният гигант седна пред вратата. Значи мъжът щеше да чака там. Пазач в мрака, по-черен от самата тъмнина.

Направи още една крачка.

— Александра?… Хубавата ми Александра?

— Фредерик — чу се шепот.

Господи, това беше онзи глас! Сега, когато очите му свикнаха с тъмнината, той можеше да различи силуета. Двете сенки се спуснаха една към друга. Когато Хюрем се отдалечи от единствената горяща свещ пред прозореца, светлината огря всичко, сякаш се бе освободила от плен. Този неочакван блясък заслепи привикналия с мрака Фредерик. Възможно ли беше пламъкът на една свещ да е толкова силен? Това можеше да бъде само светлина, която излъчваше Александра.

Прегърнаха се, без да говорят. Всъщност имаше ли какво да се каже? Устните им се сляха, изпълнени с копнежа на годините. Хюрем отново вкуси онова сладко, топло докосване от миналото. Още веднъж и още веднъж.

Пиеха един от друг, сякаш бяха премалели от жажда. Жажда, която ги гореше от години. Изпепеляваща, родила се през безбройните самотни вечери, изпълнени с фантазии.

Младежът стисна здраво Хюрем в прегръдките си. Дланите му шареха по гърба, талията и бедрата на момичето. А пръстите на Хюрем подеха пътешествие сред непокорните му коси, които отново падаха по челото му също както в деня, когато го видя за първи път.

Когато останаха без дъх, устните им се разделиха. Младежът хвана лицето на момичето и го обърна към светлината. Тъкмо когато щеше радостно да възкликне: „Моята Александра!“, момичето запуши устата му с ръка.

Отново ли трябваше да мълчи? Тъкмо сега му идеше да крещи от щастие. Прегърнаха се отново. Да, Александра бе права. Не му беше времето за приказки. И бездруго щяха да имат много възможности за това. Фредерик нямаше да си тръгне от хана без нея. Нямаше да я остави отново. Докато благодареше на всички светци, които знаеше, той си помисли: „Значи Господ затова ме доведе тук“.

Целуваха се дълго, без насита. Това вече не бяха по детски невинните целувки. Езиците им се преплитаха и с леки ухапвания те сякаш гравираха любовта по устните си. Сетне устата на девойката се спусна по врата и към ушите на мъжа. Дишаха на пресекулки, а дъхът ѝ го разпалваше и подлудяваше.

Хюрем се дръпна за момент и пусна на земята пелерината, с която бе покрила голото си тяло. Тази нощ тя беше истински пленник на любовта и греха. Всичко щеше да се случи според желанията на страстта и копнежа. Главата ѝ се бунтуваше срещу връхлетелите я чувства, ала сърцето нашепваше:

— Продължавай! Не спирай, Хюрем! Дари го с ласки! Накарай го да полудее! Остави тялото, което галеше сама, отдадена на мисли за него, в ръцете му!

Фредерик не повярва на очите си, когато на слабата светлина на свещта видя момичето съвсем голо. Господи, колко беше хубава! Червените ѝ коси сякаш пламтяха на светлината, която я огряваше от едната страна. Лицето ѝ беше в сянка, но влажните ѝ устни бяха осветени. Бяха ли подпухнали от целувките, или само така му се струваше? Половината ѝ тяло блестеше като слонова кост на едва доловимата светлина, а другата половина се губеше в мрака. Мъждукащата свещ оставяше светла диря от гърдите, през корема, а оттам към слабините на момичето. Но мистериозната падина между краката бе потънала в сянка — в нежна хармония с тайнствената обстановка.

Фредерик си мислеше, че ще спре да диша, без да подозира, че през тази нощ щеше да повтори това безброй пъти. Не му достигаше въздух. Устата му пресъхваше пред красотата, която се разкриваше пред очите му.

Хюрем протегна ръце към него и леко се обърна. И точно в този момент светлината завладя царството на мрака и мистерията. Макар и само за миг, женствеността ѝ се разкри пред очите на младежа.

Когато отново се прегърнаха, Фредерик обхвана в шепи гърдите, потръпващи от желание.

— Да! — простена едва доловимо тя.

Устните на мъжа започнаха да обикалят по твърдите зърна на гърдите ѝ. И изведнъж сякаш се изсипа потоп. Греховното чувство я понесе в неудържим водовъртеж. Хапеше юмруци, за да сподави виковете си на страст. След разтърсването, което изживя, тя протегна ръка и обхвана твърдостта му с пръсти. Ужасено се опита да прогони мисълта, която напираше в главата ѝ, но не успя. Не спираше да се пита кой кого превъзхожда по размери. Сюлейман или Фредерик?

Съблече мъжа с настървение, сякаш искаше да го разкъса, и после коленичи пред него. Дойде ред на устните и езика ѝ.

Фредерик бе смаян от майсторските ласки на онова невинно младо девойче, което бе срещнал на пазара в Бахчесарай. Опита се да се сдържи, но не можа. Слабините му, неподвластни на мозъка, потърсиха освобождение от неустоимата наслада. Хюрем също се беше понесла на крилете на удоволствието, но здравият разум я накара да се изправи бързо, за да задуши виковете на мъжа, запечатвайки устните му със своите.

Хвърли се по гръб на леглото и остави тялото си на ласките и целувките на Фредерик. Когато мъжът достигна слабините ѝ, в главата ѝ забиха милиони камбани. Докато запушваше с една ръка устата си, с другата натисна към мистериозните си дълбини красивата му глава, която, погледната отгоре, изглеждаше като златно кълбо. Докато между бедрата ѝ се разразяваше буря, тялото ѝ се извиваше като лък и после пак се отпускаше в леглото, сякаш пропадаше в пропаст. Вече беше невъзможно да спре. Искаше го веднага. Сега, на момента. Докато Хюрем достигаше екстаз за втори път, тя положи Фредерик под себе си и се възкачи отгоре му, сякаш яхна кон. Извивайки се, тя се отпусна с цялата си тежест върху него. Бавно повдигна тяло и пак го отпусна. Отново. Още веднъж… Полудяваше, полудяваше, полу…

Усети, че в същия момент и мъжът изригна като вулкан, и за да заглуши виковете, поднесе гърдите си към устата му.