Хюрем възнегодува: „И таз добра, да му беше дал направо още два туга. Нали пред падишаха вървят по единадесет туга, та поне да беше изравнил тези на зет си със своите. И бездруго този чакал се превърна във втори падишах!“.

През последния ден на сватбата се случи още нещо нечувано. Сюлейман почете сватбата на сестра си и приятеля си, отивайки в двореца на Ибрахим като обикновен гост. Вечерта, когато се върна от тържеството, младият падишах каза щастливо на Хюрем:

— Брат ни много ни учуди.

Опитвайки се да потисне вълните на гняв и ревност, които се надигаха в нея, Хюрем изчурулика кокетно:

— Вече трябва да свикнете да наричате Ибрахим паша зет, Ваше Величество.

Но Сюлейман не обърна внимание.

— Знаеш ли, Ибрахим е покрил едната страна на входа на сарая си със златна коприна, а другата — със сребърна.

А собственият дворец на падишаха бе с каменни стени. Но това не му правеше впечатление.

Хюрем много искаше да отбележи, че зет му отсега го задминава по богатство, но успя да се сдържи. Втората капка отрова трябва да е по-силна от първата, за да бъде смъртоносна. Потърпи, Хюрем!

Когато каретата спря с трясък, Хюрем се отърси от тези мисли. Навън говореха припряно. Тя веднага открехна завеската. Все още не се бе съмнало. Бяха пред един хан. Пред тях имаше три пищни карети и няколко конници. Един човек извика някого, когото Хюрем не можеше да види.

— Да прекараме нощта тук.

Божичко господи! Мъжът говореше на руски!

И после лицето на онзи, на когото извикаха, се откри. Хюрем остана слисана. Сподави вика си, като затисна уста с ръце. Неми възклицания отекнаха в съзнанието: Боже господи, Боже господи, Боже господи!...

Възможно ли бе това? Тези непокорни руси коси, падащи на чело му, тези тъмносини очи, този чип нос… Никак не се беше променил. Онзи младеж, когото никога не можа да забрави, и лицето, което постоянно се усмихваше. И онзи меден глас. Единствено русият мъх, който някога се спускаше от слепоочието към брадичката му, сега се бе превърнал в гъста мъжка брада.

Мерзука, която видя, че Хюрем застина, каза със сънен глас:

— Какво има? Защо спряхме? Къде сме?

Хюрем успя само да посочи с пръст навън.

Мерзука се протегна и погледна. От устата ѝ се откъсна сподавен вик, пълен с учудване.

— Това е той, нали? — попита Хюрем приглушено.

Сякаш сърцето ѝ щеше да изскочи. Хиляди пеперуди запърхаха в него като едно време на пазара в Крим.

Мерзука възкликна още веднъж сподавено иззад пръстите на ръцете си, с които запушваше уста:

— Той е! Самият той! Фредерик! Божичко!


XLII


Хюрем не помнеше как дочака вечерта през онзи ден. Не можеше да повярва. Любимият Фредерик, който изпълваше фантазиите ѝ през самотните вечери, първият мъж, който поднесе до устните ѝ вкуса на страстта, беше тук.

В стаята, където се скриха, тя с часове се разкъсваше между миналото и бъдещето. През цялото време въртеше в ръце подаръка от Фредерик — малкото огледало на червени точки. Беше забравила всичко. Не мислеше нито за бунта на еничарите в Истанбул, нито за това, че през нощта се спасиха на косъм от смъртта, нито за султан Сюлейман. Не чуваше и виковете на децата, които вдигаха невъобразим шум. Не забелязваше чии са силуетите, които постоянно се движеха пред погледа ѝ. Дори не се притесняваше от опасността някой да ги познае и да прати вест на размирниците, че Хюрем се крие в хан Чичекли на пътя към гората. Тя търсеше отговор на въпроса, който кръжеше в главата ѝ. Дали щеше да ѝ се изплъзне онова щастие, което сякаш за миг изтърва на пазара в Бахчесарай? Щеше ли да позволи това?

Тя се опитваше да убеди себе си, че се е припознала, търсейки обяснение на случилото се. Но беше невъзможно. Не можеше да има такава прилика. Тя можеше и да се е припознала. Ами Мерзука? Татарското момиче също го позна в мига, в който го зърна.

Трябваше да измисли какво да прави. Съдбата я беше довела до кръстопът. Имаше избор да преследва могъществото или да се хвърли в обятията на детската си любов. Тя беше жена на силните чувства. Докато узряваше, се опознаваше все по-добре и забелязваше, че не може да възпре желанието си да опита нови и вълнуващи предизвикателства. Нима любовта, която изпитваше към султан Сюлейман, беше започнала да изстива? Хюрем настръхна от този въпрос, който отекна в съзнанието ѝ. Не, Сюлейман беше друго. Той беше владетел на света, той беше сила, беше въплъщение на мощта, която тя търсеше. Изведнъж тялото ѝ се разтресе, сякаш в сърцето ѝ проблесна светкавица.

— А не мога ли да имам и двамата? Да прегърна и мощта, и Фредерик?

Още в мига, в който си зададе този въпрос, Хюрем знаеше и отговора. И взе решение. Имаше нужда и от двамата. Ако това означаваше смърт, така да е. Не можеше да издига повече прегради пред стихията на това забранено чувство, което се носеше с тътен към нея.

Първо изпрати Джафер.

— Разбери кои са тези чужденци — заръча му.

Не след дълго той донесе новината.

— Търговци, идващи от полските земи. Носят стока за Истанбул. Като научили за бунта, решили да изчакат тук нещата да се поуталожат.

— Тази нощ ще си сменим стаите — заяви Хюрем на Мерзука. — Ти ще останеш тук с децата. Аз ще спя в твоята стая.

Татарското момиче мигновено се досети.

— Не можеш да го направиш.

— Мога. Трябва да го направя. Господ иска така. Иначе защо ще ни среща след толкова години тук, след такава гибелна нощ?

— Опасно е.

— Знам.

— Да пази Аллах, ако господарят ни нау… — Момичето потрепери, без да успее да довърши думите си.

Узнаеше ли Сюлейман, това щеше да означава сигурна смърт. Не само за нея, а и за онези, които споделяха и прикриваха тази тайна.

— Нали за това си сменяме стаите?! — отсече с леден глас Хюрем.

Потърси предателска искра в очите на своята спътница. Но там нямаше друго освен страх.

— Все едно Фредерик се е срещнал с теб — каза Хюрем.

— Ами ако някой види? Ако някой проговори?

— Дръж си езика зад зъбите, това е достатъчно — отвърна.

— Ами Джафер?

— По-скоро би умрял, отколкото да каже нещо.

Мерзука знаеше, че момчето беше изключително предано на Хюрем. То изпитваше отчаяна, безнадеждна любов, която и бездруго не очакваше отговор и завинаги щеше да си остане невъзможна. С последна надежда да разколебае Хюрем Мерзука попита шепнешком:

— Ами той? Той отива в Истанбул. Кой знае по кои конаци ще отседне. Ако нещо му се изплъзне от устата? Или, знам ли, ако започне да разправя насам и натам, за да се хвали? Мъжете много обичали да разтръбяват любовните си завоевания.

— Какво ще разправя? Аз съм руското девойче, което той срещна на пазара в Бахчесарай. Това е всичко. Аз съм Александра.

Мерзука сграбчи ръцете на Хюрем.

— Ами ако разбере, че ти си Хюрем, единствената любимка на султан Сюлейман?

Хюрем бавно измъкна ръцете си от тези на момичето и отиде пред прозореца.

— Изпрати ми Джафер — изрече.

За първи път Мерзука се изплаши от пламъка в очите на Хюрем, който проблясна като слънцето, припламващо върху есенните листа.


Джафер седна пред младежа, без дори да го поздрави. Чужденецът, който пиеше вино пред голямото огнище на приземния етаж на хана, се ядоса, че чернокожият, когото няколко пъти мерна да обикаля наоколо, седна без разрешение на масата му, но не каза нищо. И без това всичко беше тръгнало наопаки заради бунта в Истанбул. Не искаше излишни усложнения заради този нахалник.

Продължи да следва мислите, в които се беше отнесъл, без изобщо да погледне момчето. Кой знае колко дни щяха да висят тук. Може би султан Сюлейман, когото турците превъзнасяха до небесата, наричайки го владетел на света, щеше да изгуби главата си. Кой ли щеше да дойде на негово място? Беше чул, че синът му е още малък. Може би размирниците щяха да убият и него. Убиеха ли Сюлейман, стабилността на империята щеше да рухне. Това щеше да устройва и Русия, и Полша. Ако Кримското ханство останеше без османската подкрепа, нямаше да издържи дълго. Ала какво го засягаше всичко това? Той беше търговец и отиваше там, където бяха парите. Сега всички богатства се намираха в Османската империя. Затова и дойде тук.

— Ама че късмет — негодуваше под нос той. — Да бия толкова път. Да ми останат всичко на всичко десет часа до Истанбул, а насреща да ми се изпречат бунтовници. Не е за вярване.

А дали да не се откаже от Истанбул и да поеме по на запад към българския край или дори да стигне до Белград, разсъждаваше той. Обаче бързо се отказа от това намерение. Ако нещо се случеше в Османската империя, по тези земи щеше да е по-опасно за един търговец, отколкото в Истанбул.

В този момент ходът на мислите му тръгна и в други посоки. Загледа се в черния гигант. Кой беше този момък? Защо при толкова много свободни места той дойде и с цялото си нахалство се намести пред него? За първи път се взря изпитателно в мъжа. Каква голяма глава имаше и колко бяха месести устните му! Очите му бяха по-черни и от кожата. Зениците му непрекъснато се въртяха във всички посоки. Макар че беше внушителен, изглеждаше притеснен. Опитваше се да не го показва, но се стараеше да не изпуска нищо от случващото се наоколо. Чернокожият бе подпрял събраните си длани на масата, а ръцете му се видяха на младежа огромни.

Междувременно се случи нещо, което той изобщо не очакваше. Без да отделя очи от него, гигантът разтвори дланите си. И чужденецът видя огледалото на червени точки в тях. От устата му неволно се откъсна вик: