Хюрем подскочи от страх. Отвън идваха викове, които не можеше да разбере. И тътен, който постепенно се усилваше и все повече приближаваше.

— Какво става? — изтича тя до прозореца.

Иззад решетките видя само града, потънал в мрак оттатък стените на двореца. Изведнъж забеляза заревото, което разяждаше мрака като огнен обрив. По-нататък видя още едно. И още едно. По-назад още едно. Пожар! Истанбул гореше!

Стъпките в коридора се смесиха с женските крясъци и плача на децата. Изплашена, Хюрем се затича към стаята на децата си.

— Какво става? — извика тя.

Мерзука, Сетарет калфа и Емине изтичаха при Хюрем, ококорени от страх. Мерзука притискаше до гърдите си принц Мехмед. А пък Сетарет калфа се опитваше да усмири Михримах, която пищеше уплашена заради внезапното събуждане.

Като видя децата си живи и здрави, Хюрем се успокои.

— Какво става? Какъв е този ужас?

— Не знам. Събудих се от викове. — Гласът на Сетарет калфа звучеше сподавено от страх. На Хюрем ѝ се стори, че тъмното лице на жената беше пребледняло.

Мерзука се намеси и каза задъхано:

— Пожар! Навсякъде гори.

— Ами този приближаващ тътен какъв е? Сякаш небесата се раздират.

— Не знам, не знам! — Мерзука трепереше.

Хюрем се зачуди какво да прави.

Беше съвсем сама. Сюлейман го нямаше от няколко дни. Бродеше из горите на лов с онази змия, която прие за свой зет. Докато Хюрем се щураше разтревожена из стаята, вратата се отвори и вътре влезе Хафса султан с Джафер до нея.

Хюрем веднага изтича при султанката и я прегърна. От притеснение възрастната жена бе забравила дори да покрие главата си.

— Хайде! — заповяда тя. — Веднага се махайте оттук!

— Какво става, госпожо майко?

Докато Джафер буташе Хюрем към вратата, Хафса султан промърмори:

— Еничарите! Еничарите са обърнали казаните. Палят и сриват всичко.

Обърнали казаните ли? Какво означаваше това? Хюрем застина озадачена. Осъзна се, като чу умоляващия глас на Джафер:

— Нямаме време за губене, господарке! Веднага трябва да изчезваме оттук — добави притеснено той.

— Къде? — Въпросът се изтръгна от устата на Хюрем като безнадежден вик.

— Джафер ще закара теб и децата далеч от града, ще ви заведе на сигурно място. — И Хафса султан беше започнала да дърпа момичето. — Хайде, дъще!

Хюрем за момент се възпротиви:

— Не бива! Негово Величество не е тук. Не ни приляга да оставим харема и да избягаме в отсъствието му.

— Виж, дъще — каза жената, втренчила се в Хюрем, — не е време да се инатиш. Пък и когато падишахът го няма, аз вземам решенията тук. Децата ти са в опасност! Може да бъдат отвлечени.

Да отвлекат децата ѝ? Богородице! Децата ѝ са в опасност. Лицето ѝ пламна. Не, никой нямаше да посегне на нейните рожби!

Хюрем се зарече, че децата ѝ няма да изживеят нейното нещастие. Никога няма да позволи това! Тя взе принц Мехмед от ръцете на Мерзука и го притисна до гърдите си. Момчето се оглеждаше със сънен поглед, непрекъснато смучеше пръста си, без да разбира какво се случва.

— Джафер — каза Хафса султан с режещ глас. — Ти вземи Михримах султан. Знаеш къде да отидеш, действай чевръсто.

Възрастната жена прегърна Хюрем.

— Ами ти, майко? Ти няма ли да дойдеш? — попита момичето.

— Там, където отсъства синът, дългът се пада на майката. Аз ще остана тук. Еничарите не биха посегнали на една възрастна жена. — Тя погали косите на момичето. — Когато наоколо се поуспокои, и вие ще се върнете в дома си, Хюрем ханъм.

Докато Джафер излизаше, следван от Хюрем, Мерзука, Сетарет калфа и Емине, отекна гласът на Хафса султан:

— Хюрем!

Всички спряха. Хюрем веднага се върна и стисна ръцете на жената.

— Кажи, уважаема майко.

— Внуците ми са твоя грижа, дъще.

Хюрем целуна ръка на жената.

— Не се тревожи — каза тя с решителен глас. — Кълна се, че докато тази душа се намира в това тяло, никой няма да вземе от ръцете на Хюрем твоите любими внуци — принца на Негово Величество султана и неговата дъщеря.

Обърна се и се присъедини към навалицата от жени в коридора, следваща Джафер. Беше взела единствено децата си и торбата с чеиза.

Тя не знаеше, че и Джафер се беше заклел пред Аллаха, докато и сетните сили не напуснат тялото му, да отбранява султанката и децата ѝ. Той се бе заклел да бъде Азраил за всеки, който понечи да навреди на Хюрем.


Клатушкайки се в нощния мрак, колите напредваха по тесните и тъмни улички на Истанбул. Хюрем и Мерзука с децата бяха в задната карета, чийто кочияш беше Джафер. Черният момък бе натъпкал в червения пояс на кръста си нож, кинжал — всичко, което беше намерил.

Отпред се движеше каретата със Сетарет, Емине и две прислужнички. Джафер набързо беше подсигурил коли отвън вместо пищните файтони от дворцовата конюшня. При всяко завъртане на колелетата и при всяко друсване върху някой камък и двете карети издаваха страховити звуци, сякаш мигом щяха да се разпаднат.

Хюрем научи какво означава еничарите да обърнат казаните едва когато потеглиха на път. Ако войниците не са доволни от ситуацията, те обръщали казаните с чорба, изсипвали съдържанието им, започвали да удрят по тях с огромните черпаци и да викат. И ето че през тази нощ се беше случило това. Но еничарите този път не искаха пари, а война.

Падишахът отдавна не бе воювал. Не даваше ухо на настояванията на Ибрахим за нови военни действия и прекарваше времето си в прегръдките на Хюрем или на лов. Накрая чашата на търпението на еничарите бе преляла, тяхното съществуване зависеше изцяло от новите завоевания и военната плячка. Походите означаваха богатства. Държавата се замогваше при нови завоевания, а издръжката и делът от плячката на еничарите нарастваха. Но този извор бе пресъхнал след похода срещу Родос.

Бунтовниците начело с началника на еничарите обикаляха улица след улица и крещяха:

— Къде са победните саби на хан Мехмед Завоевателя и на Селим хан?

През това време палеха и сриваха, каквото им се изпречеше.

Хюрем чуваше и собственото си име.

— Московската наложница плени султана ни, да стигнем навреме, че да го спасим — викаха бунтовниците. — Не щем Хюрем!

Всеки път щом чуеше тези крясъци, тя настръхваше от страх. Значи нея търсеха размирниците! Щяха да спасят владетеля от нея! Това всъщност бе смъртна присъда за Хюрем.

— Ако стане много опасно — каза тя изведнъж на Мерзука, — поверявам децата на теб. Тези няма да ме оставят жива. Ако се наложи, вземи децата и се хвърли от колата. Теб и бездруго няма да те познаят. Когато султанът прекрати този метеж, иди при него. Заведи пред шах Сюлейман принца и щерка му и кажи: Това са поверените ми от Хюрем ханъм деца, вземи ги.

Татарското момиче плачеше.

— Ще кажеш и още нещо — продължи Хюрем, а погледът ѝ се отнесе. — Ще кажеш: Дори и когато умираше, споменаваше твоето име и се молеше Негово Величество да се радва на дълъг живот, а властването му да е безкрайно.

Онова, от което се бояха, все пак не се случи. Джафер ги прекара през улички, по които нямаше и следа от военен полк, отряд или патрул, и така ги изкара от огнения обръч.

Освен Хюрем, бунтовниците споменаваха ядосано и името на великия везир Ибрахим.

— Ибрахим — любимец, а войниците — обречени, така ли? Не го щем!

„Ами че как ще го искат“ — разсъждаваше Хюрем, докато каретата напредваше с трясък. Сюлейман не разбираше, че хърватинът се бе превърнал във втори падишах.

Сюлейман не само бе дал печата на империята и сестра си на Ибрахим паша, а го обяви за главнокомандващ армията по време на походите и му дари двеста хиляди дуката злато с позволението да издигне огромен дворец точно на площада Ат мейданъ. Хюрем не беше ходила там и не го бе виждала, но очевидци разказваха надълго и нашироко:

— Дворецът на самия владетел на света остана доста невзрачен в сравнение с този на Любимеца Ибрахим.

Когато страховитият тътнеж на бунтовниците вече не се чуваше, Хюрем се успокои, че са в безопасност. Унесе се от монотонния звук на колелетата по камъните и си спомни предбрачната вечер на Хатидже султан. Всъщност Хюрем харесваше това момиче. То я бе подкрепяло с приятелството си в най-трудните ѝ моменти. Беше с две години по-малка от нея, но през самотните дни, когато Сюлейман я оставяше и скиташе на лов, Хатидже успяваше да развесели Хюрем, казвайки наперено:

— Такива са мъжете, знам ги аз!

Сватбеното тържество бе великолепно. Хюрем за първи път виждаше подобно нещо. Целият дворец бе осветен от фенери. Всички жени се смееха и танцуваха весело, имаше голяма гощавка. Жените бяха само от страна на булката, защото младоженецът нямаше семейство. Тази вечер Хюрем непрекъснато се сещаше за собствената си самота. За това, че също си няма никого. Ако и тя се омъжеше, на нейната сватба ще присъства само страната на мъжа. Хърватският чакал нямаше семейство, но и тя беше без близки и роднини. Но поне съществуваше една утеха — така или иначе, никога нямаше да се омъжи.

Сватбата на Любимеца Ибрахим и Хатидже султан продължи десет дни. Жените празнуваха в двореца, а мъжете — в сарая. Хюрем се пръскаше от яд, защото султан Сюлейман го построи за Ибрахим, когото наричаше „приятел мой, побратим мой, притежател на печата ми и главнокомандващ войската“. Както бе прието, на седмия ден Ибрахим дойде в двореца на Сюлейман, за да вземе момичето. Падишахът го прие в голямата зала, чиито стени бяха покрити с плат със сърмени нишки. Джафер ѝ беше разказал още тогава какво се беше случило там:

— Любимеца Ибрахим поднесе на владетеля ни шербет в пищна чаша, изработена от цял тюркоаз. Освен това намигна на падишаха — значи, в чашата не е имало шербет, а изтънчено вино. А пък падишахът ни подари на Ибрахим девет туга[82] от конски косъм.