Пири Мехмед паша напусна везирството, обхванат от сериозни тревоги. Ужас! Съдбата на Османската империя бе в ръцете на една московска наложница и един хърватски еничар.


Хюрем не повдигна въпроса за Грити, макар много пъти да ѝ беше на езика. Успя да задържи устата си затворена, но вътрешно изгаряше от желание да каже:

— Твоят велик везир се допитва до врагове относно държавните дела.

Не тя, а Сюлейман подхвана случайно темата. При това вечерта, когато тя поднесе страхотна изненада на падишаха.

Хюрем беше сложила върху коленете си кануна, на който вече свиреше доста добре. Отново беше придала на лицето си палавото изражение на срамежливо момиченце.

— Да видим дали господарят ни ще хареса първата творба на един неопитен композитор — каза тя.

Престори се, че не чува думите на Сюлейман:

— Композитор ли? Ти ли си композирала мелодия?

Пръстите се носеха по струните, сякаш в полет. Запя първата си песен на турски, която с дни упражняваше тайно.


От любовта бе разумът отнесен,

изпепелена съм от огъня любовен.

Какво е плач и вик, аз, без да знам,

на въглен станах от любовен плам.


Сюлейман накара Хюрем да изпее песента отново и отново. Започна да припява и той… Повтори стиховете: Какво е плач и вик, аз, без да знам, на въглен станах от любовен плам, след което обсипа Хюрем с целувки. Целуна и погали пръстите на момичето, които извикваха изкусни звуци от кануна.

— Ах, красива моя Хюрем, цял свят си е изгубил ума по теб — изрече той неочаквано.

Хюрем ахна.

— Цял свят ли, владетелю? — попита боязливо.

— Днес Ибрахим паша ни разказа. Той има един венециански приятел. Търговец друговерец на име Грити. Един ден Грити завел при Ибрахим посланика на Венеция, който споделил с пашата, че новият папа не харесал името, което сме ти дали. Казал: „Името на Хюрем трябва да е Роксолана“. Оттогава из кралските дворове на Европа те наричат Роксолана — от роза.

Когато чу името Ибрахим, Хюрем с мъка потисна надигащия се в нея гняв. Ето че сгодният момент настъпи сам.

— Роза ли? — започна тя обидено и със студен глас.

— Да, роза… Свежа като роза и красива като нея — допълни бързо Сюлейман, като забеляза, че радостта на момичето се изпари.

— Но розата има бодли.

— Какво лошо има в това? Тя наранява само онези, които не знаят как да я хванат, как да я целунат и помиришат.

Хюрем погледна кокетно Сюлейман.

— Какво ме интересува някакъв си друговерец? — тръсна рамене тя, сетне уж между другото вметна: — Имат ли значение думите на един неверник? На мен ми стига името, което ми даде Негово Величество султанът.

Прегърнаха се влюбено. Докато Сюлейман я покриваше с целувки, Хюрем прошепна едва доловимо:

— Пък и редно ли е уважаемият паша, на когото Негово Величество султанът е поверил държавния печат, да одумва харема на господаря с врага?

После те се хванаха за ръце и излязоха в розовата градина, обляна в лунна светлина. Султан Сюлейман изглеждаше весел, но Хюрем усещаше, че думите ѝ оказаха нужното въздействие. Нещо от казаното се съхрани в съзнанието на падишаха. Беше сигурна. Ала Хюрем не знаеше кого от двамата засяга то. Дали Ибрахим, или московската наложница, която си пъхаше носа в държавните работи?

По едно време падишахът посочи наедрелия корем на Хюрем и попита:

— Как е моята бъдеща принцеса?

Този път Сюлейман искаше от Хюрем момиченце.

— Очите ѝ да са наситено сини като твоите. Който ги зърне веднъж, да ги потърси пак. Да се загуби в безкрайното им синьо. Да намери спокойствие в загатнатото им зелено. Да се опияни от тяхната мъгла. Усмивката на принцесата ми да прилича на тази на нейната майка. Да пали душата отведнъж, да взема ума на всекиго, да бъде лек за тъжните.

Сърцето на Хюрем заби лудо от щастие. Значи не за нея Сюлейман щеше да си има едно наум оттук нататък.

„Отровата беше пусната, Любимецо Ибрахим, тръгна към вените ти. Ти си управлявай султаната. Ще видиш как отровата на Хюрем ще те завлече в гроба…“

Тази вечер Хюрем заспа с мисълта, че ще ѝ е нужна само още една отровна капчица, която да попадне в кръвта на прасето.


Още преди да са изтекли пълните девет месеца, Хюрем роди на султан Сюлейман момиче. Раждането отново вдигна на крак целия дворец. Тъй като този път и падишахът присъстваше, в харема цареше още по-голяма паника. Докато главният лекар и останалите лечители, които султан Сюлейман беше мобилизирал още преди дни, чакаха настрана като резервна сила, главната акушерка и помощничките ѝ обсадиха покоите на Хюрем. Армия от прислужници сновеше напред-назад. Главният евнух на харема Местан също капна от тичане между покоите на Хюрем ханъм и тези на падишаха. През целия си живот той не беше притърчал толкова, колкото през въпросния ден. Само с помощта на Аллах успя да не се хлъзне по каменния под с меките червени чехли на краката си.

Родилните болки започнаха да се усилват през нощта. Но детето се роди едва на следния ден привечер. През това време Хюрем нито крещя, нито вика, както обикновено правеха родилките. Искаше Сюлейман да си помисли каква издръжлива и смела жена е, но от друга страна, държеше той да разбере какви болки изпитваше тя. Затова между спазмите, по време на които я завладяваше страх за собствения ѝ живот, тя не пропускаше да заръча на акушерките:

— Тичайте, известете господаря ни. Нека не се тревожи. Неговата Хюрем е добре, тя се моли за здравето и благополучието на господаря и на бебето си.

Акушерката носеше вестта само до вратата. Оттам съобщението се предаваше на Местан ага и той се изправяше задъхан пред владетеля.

— Хюрем хасеки е добре, моли се за здравето на господаря и на бебето.

А падишахът, който от часове кръстосваше из покоите си, обхождайки всяко кътче, даваше отговор:

— И ние се молим. Дано се избави час по-скоро. Искаме да научим също силни ли са болките ѝ.

Съобщението стигаше до стаята на родилката по същия път, а отговорът ѝ отново предаваше Местан ага.

— Владетелю, Хюрем хасеки казва, че болката, разбира се, е много силна, но любовта на Негово Величество султана ще я потисне.

И Хюрем, и Сюлейман изгубиха броя на тези съобщения. По време на следобедния намаз болките се учестиха. Станаха направо непоносими. Хюрем отново сграбчи ръцете на Хафса султан, която не се отделяше от нея. Докато девойката напъваше с всичка сила, за да изкара бебето на бял свят, докато акушерките притискаха корема ѝ, за да ѝ помогнат, тя не можа да издържи на болките и нададе оглушителен писък, изпускайки всичкия въздух от дробовете си.

Страховитият вик на Хюрем, последван от плача на бебе, стигнаха до покоите на султан Сюлейман. Младият падишах потрепна от радост. „Роди се“, отдъхна си той. И първият въпрос, който изскачаше след всяко раждане… Момче ли е или момиче? Отговорът донесе Местан ага, който се появи на прага на стаята, падна в краката на султана. Докато коленичеше в полите му, не беше ясно дали го прави от уважение или по-скоро от умора.

— Честито, владетелю! Имаш момиче.

Султан Сюлейман изгаряше от нетърпение да види Хюрем и да прегърне мъничката си дъщеричка. Щом валиде султан се появи на вратата, той разбра, че дългоочакваният момент беше настъпил, и се втурна към любимката си с отривисти движения.

— Името ѝ ще е Михримах — заяви той още с влизането си.

Хюрем изглеждаше приказно красива от щастието, което струеше от нея, че беше сбъднала още едно желание на султан Сюлейман и беше заздравила позициите си пред него. Усмихна се на падишаха със срамежливо изражение.

— Михримах ли, Ваше Величество?

— Да, Михримах. Слънце и луна. Нощ и ден. Черно и бяло… — Като видя, че тя не го разбра, поясни: — Искахме да дадем това име на своята любимка още през първите дни, когато я видяхме. Мечтаехме си, ако Аллах един ден ни дари с дъщеря от Хюрем ханъм, тя да прилича и на слънце, и на месечина. Да бъде и нощ, и ден. Мислехме си, нека се казва Михримах.

Хюрем веднага му подаде мъничкото бебе.

— Какво хубаво име, Ваше Величество. Защо чакате? Вземете Михримах султан.

— Правото се полага първо на майката — каза Сюлейман и целуна Хюрем с обич по челото.

Прегърна дъщеря си, която размахваше стиснати юмручета.

— Моята Михримах. Красивата ми принцеса. Слънце мое, луна моя!

Погледна лицето на дъщеричката си, което все още беше мораво след раждането, а после се усмихна доволно.

— Много се молихме малката да прилича на моята Хюрем, но погледни я само!

Хюрем се приведе засмяна към падишаха.

— Изобщо не се притеснявайте. Моето момиче ще задмине майка си по красота. Стига обичта ви да е безкрайна.

— Чуй това, майко на принц Мехмед и на малката ми принцеса — обърна се през нощта Сюлейман към Хюрем.

После той издекламира новите стихове, които беше написал към газелата, посветена на Хюрем.

Очите ѝ се замъглиха от щастие, когато султан Сюлейман я назова: „Светлина моя, сияние мое, светлик мой“. Малката ѝ дъщеричка спеше до главата ѝ, стиснала силно пръста на майка си. Младият принц Мехмед беше в съседната стая при Мерзука. Хюрем се взря в очите на падишаха, който я гледаше влюбено, с обич, равна на неговата. Беше щастлива и вече се чувстваше по-сигурна. Ибрахим дебнеше като заплаха, обаче трепетът в гласа на Сюлейман ѝ вдъхваше увереност, че той няма да я пожертва заради хърватина.


XLI


— На когото му е мил животът, да бяга!