— Ваше Величество, каква добра новина е това — изправи се тя.

Прегърна Сюлейман с блестяща усмивка, прикриваща кървавите сълзи, които душата ѝ проливаше. А така ѝ се искаше да притисне принца до гърдите си и да се разридае.

— Говорихме с Ибрахим паша. Щом има един престол с двама наследници, трябва да се вземе решение. Не е редно да държим народа в неведение относно бъдещето. Мустафа хан е по-голям от брат си. По тази причина престолът се пада на старшия брат. Аз така мисля. И Ибрахим паша също…

„Пак това прасе!“, отекна вик в съзнанието на Хюрем. Знаеше си, че в тази работа имаше пръст Ибрахим. Направо ѝ беше обявил война. Докато Хюрем замисляше как да го отдалечи и раздели от Сюлейман, той вече е действал. С един жест само бе зачеркнал и Хюрем, и сина ѝ, мръсният му хърватин. Беше съсипал бъдещето им.

Моментално трябваше да избяга оттук. Трябваше да се отдалечи от Сюлейман. Нямаше да удържи още дълго напиращите викове и сълзи.

— Веднага трябва да кажа тази добра вест на майка Хафса — каза тя и скокна от мястото си.

Точно когато щеше да отвори вратата и да се хвърли навън, Сюлейман викна след нея.

— Стой, усмихната красавице! Имам още една новина. По-скоро две.

Сега оставаше да е повикал Гюлбахар хасеки да се завърне от заточението. Не, на това вече нямаше да издържи. За една вечер не можеше да понесе три нещастия.

Бавно се обърна. Погледна въпросително султан Сюлейман, който я гледаше с радост на лицето.

— Първото е следното… Пири Мехмед паша доста остаря. Вече е на възраст, трябва да се оттегли и да отглежда лалета в градината на конака си. И ние му дадохме двеста хиляди акчета. Постът на велик везир няма да остане празен, разбира се, ще назначим Ибрахим паша на него и ще му дадем печат…

Хюрем отново оглуша. Гласът на Сюлейман бучеше, сякаш отекваше в купола на хамама, но тя не го чуваше. Беше свършено. Едно хърватско прасе ѝ бе отнело всичко. Могъществото, което преследваше, властта, бъдещето на сина ѝ и нейното — всичко.

— Чакай, не съм приключил — каза падишахът. — Дадохме и сестра ми Хатидже султан на Ибрахим паша. Ще има сватба, Хюрем, сватба! Хайде да видим нашите сватби приличат ли на онези там при вас?


Досега Хюрем не бе прекарвала такава дълга и тягостна нощ. Бе съсипана — докато се опитваше да прогони кошмарите, които прелитаха в главата ѝ, тя бе принудена да се преструва, че е полудяла от желание и наслада от милувките на султан Сюлейман, който не излизаше от прегръдките ѝ от деня, в който се бе завърнал от похода срещу Родос. Тя стенеше, викаше, хапеше, хленчеше, съпротивляваше се и после се предаваше. Освен това използва всичките си умения, за да подлуди Сюлейман, въпреки цялата ярост, надигаща се в нея. Вече се беше научила изкусно да използва устата си. Владетелят много харесваше такива ласки. Когато огънят в него загаснеше, това беше начинът отново да бъде разпален. Тази вечер Хюрем изобщо не възрази. Успя да представи виковете на душевна мъка за стонове от наслада. Изпълни и най-необикновените желания на султана с луда страст, сякаш с нетърпение ги бе очаквала. И защо да не ги изпълни, в края на краищата тя беше една наложница. На всичкото отгоре московска наложница. Гяурка. Безбожница. Ето че Ибрахим я беше затрил и погубил за една вечер. Хюрем имаше нужда от обич и беше пленница на любовта. Щом е така, тя пък трябва да изпълни задълженията на любовното пленничество по най-добрия начин. А и не остана друга спасителна сламка, за която да се задържи.

През тази нощ главата на Хюрем сякаш бе щурмувана от милиони скорпиони. Скорпиони, заплашително вдигнали смъртоносните си опашки, постоянно вливащи отрова в мозъка и мислите ѝ.

— Бъди нащрек — предупреждаваше я един от тях. — Скоро Ибрахим ще поиска и ти да бъдеш изхвърлена от двореца.

Хюрем крещеше в мислите си: „Не, не! Не може да ме изгони. Аз имам принц“.

Скорпионите се смееха в един глас, тракайки с щипките си.

— Ти си майка му. Сюлейман е баща му. Той е силният. Ти си нищо! Ще ти вземат принца, а тебе ще изхвърлят! Ще изчезнеш и ще се погубиш!

Един друг скорпион въздишаше:

— Онова прасе ще прилъже падишаха да извика Гюлбахар и Мустафа в Истанбул.

На отчаяното усилие на девойката да възрази: „Ако тя е Гюлбахар, то аз съм Хюрем“, скорпионите отвърнаха с подигравка:

— Този, който ти е дал името, също така може и да го отнеме. Я кажи, ти какво друго можеш да бъдеш? Отново ще станеш Александра или Руслана? Всъщност ти коя си?

Ето на този въпрос Хюрем отлично знаеше отговора. Тя бе любимката на падишаха. Ала както бе получила благоволение, така и можеше да го изгуби. Това бе всичко. Надяваше се, че раждането на син е гаранция и ключ за пътя, водещ към властта. Как се бе излъгала така? Заточението на Гюлбахар всъщност не беше ли урок за нея? Докато си мислеше каква глупачка е, устните и езикът ѝ се плъзгаха по врата и ушите на Сюлейман, а малките ѝ розови меки ръце галеха, обхващаха с длани и стискаха слабините му.

— Моята Хюрем… Моята усмихната красавица, моето слънце! — въздишките и стенанията на падишаха, прошепнатите му думи тази нощ не значеха нищо за Хюрем.

Сега виждаше всичко по-добре. Вместо да се радва на онова, което се случи на Гюлбахар и сина ѝ през онзи ден, е трябвало да трепери от страх. Вчера сполетя Махидавран, утре може да се случи на нея.

Докато Хюрем се любеше, се опитваше да прехвърли и подреди милионите вероятности, утаили се в отровата на връхлитащите я скорпиони.

Може би дори няма да сметне за нужно да я изгони от двореца онова хърватско прасе. Предателят можеше да предпочете да ѝ пререже гърлото в някой безлюден ъгъл на харема или да ѝ види сметката с нож или капчица-две отрова.

Безкраен вик се надигна в нея: Господи! Прониза я и друг безумен страх. Може би нямаше да има нужда от Ибрахим. Гюлбахар със сигурност имаше шпиони в двореца. Щипка отрова в храната на моя принц и…!

Призова Майка Мария да пази малкия ѝ принц!

Сюлейман помисли, че страховитата ѝ гримаса беше породена от насладата, която бе доставил на Хюрем. Тя никога не се бе разпалвала по този начин. Никога не се бе отдавала така безрезервно. Когато остана без сили, сложи глава между едрите, твърди гърди на Хюрем, кои кърмеха неговия принц.

— Моята Хюрем — каза той с любящия изморен глас на мъж, наситил се на страстта. — Време е да дадем принца на кърмачка.

Какво? Кърмачка ли? Да не би майката на Мехмед хан да е умряла?! Защо беше нужна кърмачка? Млякото ѝ извираше като река. Кърмеше своя юнак, пеейки му приспивни и други песнички. Пък и млякото на жената, която щеше да стане кърмачка, дали щеше да носи уханието на мащерка от родината на Хюрем, за която тя така копнееше? През съзнанието ѝ веднага мина мисълта, че, ето, колелото започва да се върти. Ще ѝ отнемат принца!

— Ако Негово Величество султанът позволи, бих искала да кърмя принц Мехмед хан със собственото си мляко.

Колко беше спокойна! Хюрем много се учуди на това. Паниката, която изживяваше, и страховете, които хвърчаха в главата ѝ, по някакъв невероятен начин не се отразяваха на гласа ѝ. Притисна се като котка и целуна брадата на Сюлейман.

— Ханът, чийто баща е Сюлейман, трябва да бъде кърмен само с млякото на жена като мен, изгаряща по Негово Величество султана. Оставете ме да храня със собствената си кърма принца, който ще порасне достоен за най-великия господар на света.

Падишахът целуна поласкан очите на момичето и сетне склони:

— Както искаш. Хайде да видим какъв ще израсте принцът ни с майчина кърма? Той е красив като майка си, а дали и сърцето му ще е добро като нейното?

Отново сложи глава между гърдите на Хюрем и докато вдъхваше уханието на жена си, промърмори:

— Интересен човек е този Ибрахим.

Без да има представа, че Хюрем сипеше проклятия наум и го имаше за жив дявол, Сюлейман продължи:

— Докато всички се борят да станат велик везир и да получат високо положение и слава, Ибрахим ни моли да не му даваме печата си. От сто кладенеца вода извади.

— Ибрахим паша е умен. Сигурно има нещо предвид, владетелю.

— „Ще ти дам сестра ни Хатидже султан, стани наш зет“, предложих му аз, но и това не помогна. И накрая прие, но при едно условие.

С огромно старание да не проличи омразата в думите ѝ, Хюрем попита:

— Какво условие може да има пашата, султане? Стана ни любопитно, бихте ли ни обяснили, ако нещо ни ви спира?

Сюлейман погали гърдите на Хюрем, изпълващи шепите му.

— Той ни бил повече от приятел, бил ни като брат. Пък и ние сме му отвръщали със същото. Обаче намесел ли се печатът, можело да се стигне до неразбирателство по държавни въпроси, можело отношенията ни да се развалят. Да, и това е вярно. Ако бъдем принудени да свалим Ибрахим от длъжността, той нямало да се интересува толкова от това, че е изгонен и че губи печата, колкото от това, че ще бъде лишен от приятелството ни. Това щяло да го съсипе. Тогава ние от своя страна попитахме какво да сторим.

Хюрем погали косите на мъжа, който говореше тихо върху гърдите ѝ. Всъщност ако на негово място сега беше Ибрахим, както беше ядосана, щеше да избоде очите му, да разкъса свинското му сърце с голи ръце, да го изтръгне от гърдите му и да го захвърли.

Гласът на Сюлейман притихна. Изтощеният от война и любов падишах беше на път да се предаде на съня.

— Единствено ако обещаете, че няма да си играете с честта ми, че няма да ме свалите от длъжността, тогава можем да приемем тази славна служба и да получим печата. Точно така рече опърничавият хърватин.

А сравнението, което Хюрем измисли за Ибрахим, беше „коварен чакал“. Опасявайки се, че Сюлейман е приел това условие, тя изчурулика кокетно: